в. Ню Йорк Таймс*

За повечето европейци днес пътуването до Америка е като пътуване до Марс. Дори и най-проницателните политически анализатори не могат да проумеят какво се случва там.

Чувстват се засегнати от възхода на Доналд Тръмп, озадачени от демократичния социалистически призив на Бърни Сандърс към младите американски избиратели, объркани от лишената от сантименти и избягваща рискове външна политика на президента Обама, който отказа да накаже сирийския президент Башар Асад, макар и той да премина очертаната от самия Обама червена линия, употребявайки химически оръжия. Не споделям объркването на моите европейски колеги. Наблюдавайки гнева на средната класа, арогантността на недолюбваните елити, недоверието в ефекта от военна сила и всеобщия страх от бъдещето – струва ми се, че за пръв път разбирам какво се случва в Америка.

Да вземем за пример метежа на Тръмп, който се основава на изричането на най-първичните и налудничави коментари. Успехът му, направил възможно дори Тед Круз да изглежда като част от общото мнение, обърка мнозина в Съединените щати и в чужбина, свикнали американските политици внимателно да балансират между яростния популизъм и общоприетата почтеност. Центърът досега издържаше.

Само че Тръмп днес би се чувствал като у дома си в Европа. „Мейнстрийм” партиите трудно печелят и половината от гласовете в националните избори. А все по-популярни стават първичните призиви на политическо възмущение. Когато вляза в някое кафене в София, Варшава или Амстердам, чувам мъже и жени да настояват чужденците да бъдат качени на автобуси и изхвърлени от страната, на мюсюлманите да им бъде наложена забраната да влизат, а по границите да се издигнат стени.

Те говорят от името на мнозинства, които се боят от загубата на политическа власт и бързото снижаване на икономическото им благоденствие. Чувстват се измамени от демографската революция, набираща сила в света, която заплашва да ги превърне в малцинства в собствените им страни. Безцеремонната прямота на Тръмп и ненадминатите му способности да манипулира новинарските канали толкова много наподобяват политическия стил на бившия италиански министър-председател Силвио Берлускони, че понякога се чудя дали Берлускони не го съветва тайно зад кулисите.

И Бърни Сандърс не е непознат за европейците. За повечето млади европейци капитализмът е несправедлива и нагласена система, а пък „реалният социализъм” – не германската, неолиберална „социалдемокрация” – за тях не е мръсна дума. Те смятат, че са най-големите губещи от статуквото и често гръмогласно мечтаят за революция (макар и за щастие, ненасилствена). За тях войната между поколенията е новата версия на водената от техните родители (и от техните дядовци и прадядовци) класова война.

В страни като Гърция, Испания и Португалия почти половината от младите хора са безработни, въпреки притежаваните от тях университетски дипломи. И макар Бърни Сандърс да не е нито Жан Жорес, нито Лев Троцки – намирам го за толкова вдъхновяващ, колкото сандвич с краставици – мнозина от новите радикали в Америка и Европа приемат липсата му на харизма като поредния признак за неговата последователност и автентичност.

Дори острият завой на Обама към външнополитически реализъм не ме смайва. 

Думите му, че е изхвърлил „Вашингтонския наръчник с правила на играта” учудиха и уплашиха американските съюзници в Европа. Крилатият, но безславен външнополитически лозунг на Обама „Не върши глупости” от години е единственият действен принцип в европейската външна политика. Той просто извади наяве неща, които знаем от дълго време – че във външната си политика Америка става все по-внимателна, все по-европейска. Американците вече не са от Марс, а европейците не са от Венера. Може би всички заедно сме от Сатурн и се опитваме да опазим прекрасните си пръстени неопетнени от околната мръсотия.

Ако някой не успява да „схване” Америка днес, това са самите американци. Не разбират, че страната им много бързо става „нормална”, тъй като не може да разчита на безграничен и всеобщ икономически растеж или на своята блестяща геополитическа изолация. „Съдбата ни като нация не е да следваме идеологии, а самите ние да бъдем такава”, отбеляза веднъж американският историк Ричард Хофщадер.

Сравнявайки се с Европа, американците се гордеят, че „това тук не може да се случи” – имайки предвид европейския социализъм и европейския фашизъм. Смятат, че са имунизирани за патологиите на демокрацията. 

Тълпите могат да полудеят на други места по света, но не и в Америка, земята на здравия разум. 

Но дали след последната година на крайна поляризация и объркано управление американците са все така убедени, че тяхната демокрация не може да се преобърне?

Днес, когато Америка се „нормализира” пред очите ни, имам чувството, че мнозина европейци започват да изпитват носталгия по Америка, която така и никога не успяхме да разберем. Америка, която държи в затворите толкова много чернокожи, но която избира черен президент. Америка, която продължава да приема смъртното наказание, но защитава правата на имигрантите. Америка, която не просто се опитва да сложи ред в света, но и която някога искаше да го промени. Америка със своите кусури, но и със своите обещания. Америка, която бе по-амбициозна, но по-малко двойствена. Америка, която вече липсва на всички нас.

*Англоезичната версия на текста е публикувана в “Ню Йорк таймс” на 14 април 2016 г. и е препечатана от портала "Култура".