Коментар на Калин Терзийски

Какво ли може да накара един съвременен консуматор, недоволен даже когато рогът на изобилието от стоки и услуги е на път да го задуши и удави, да се откаже от тях и да поеме по най-труден път - в неизвестността, следвайки велика, саможертвена кауза?

Нямам представа. Не познавам съвременни Майки Терези. Не виждам такива хора. Особено в България. На България ужасно много ѝ липсват хора, които да са способни да жертват удобствата си за високи каузи. А какво беше това "високи каузи"? - ще попита някой. Лошото е, че се питам вече и самият аз - пишещият и порицаващият, морализиращият и натъженият - самият аз вече се обърквам и изпадам в неспокойство, когато някой ме попита: Какво е това - висока и благородна кауза, в която си заслужава да се хвърлим? Къде са благородните каузи? И аз съм силно разколебан.

За сегашния българин "оцеляването" (по-жалко оправдание за бездуховността не ми хрумва) се е превърнало в една висша и свещена кауза. И с това той оправдава всичките си компромиси, пошлости, низости, грехове и безобразия. Дори и най-голямото безобразие: некрасивия, жалък живот. Заради децата, жената, къщата той прави унизителни компромиси със съвестта си, с етиката си и с естетическото си чувство. Съгласява се на грозотии, защото си има оправдание: оцелява, а има и други около него, за чието оцеляване се грижи.

Когато едно време питах моя баща не го ли е било срам да произвежда минохвъргачки в поверения му институт, той казваше така: Няма как - борба за оцеляване. Че какво може да направи човек? Всички така правят - ние с какво сме по-различни, та да правим нещо по-различно? А не си ли помисляхте за откъснатите крака и ръце? Благодарение на вашите мини? - питах го аз. Е, прекаляваш! - казваше ми той. И очакваше да се засрамя и да се сетя, че от неговото безчестие съм плюскал и аз. Тъжна работа. Да наведеш глава, защото си се родил и си ял от копанята помия, спечелена с кръв. Винаги след такива разговори ми идваше на ум мисълта, че докато алчно и страстно искаш да ядеш, ще трябва да си в жалък компромис със Съвестта.

И пак ми се ще да попитам: сред тия днешни същества, живеещи с мисълта, че оцеляват, движейки се като сенки из магазините и щракащи на лаптопите си, ще се намери ли някой, който да дръзне, който да се окрили с дръзновение и да захвърли всичко, за да се отдаде на идея, на дело, което е чиста загуба за него (за шкембето му) и е печалба само за човешкия дух?

Не знам дали ще се намери такъв. Кой би изоставил лаптопа си, офиса си? Кой днешен консуматор би изоставил безжичния си интернет, топлата си вода, лъскавата си количка с климатиче, и най-вече - прекрасния си електрически ток с напрежение 220 волта, заради цените на който е готов да вдигне революция и даже да се самозапали? Ето на, дори революциите ни сега са за кашкавала и за цените на тока… Но има ли някой, който би направил нещо за нищо - за нещо нематериално? Просто за да тържествуват героизмът и честта и да се вее флагът на Човещината. Има ли такъв? Няма.

Иска ми се често да си спомням са хора, които са правили такива неща. Които са жертвали цялото си жалко удобство, за да се хвърлят в ледения океан - само за да докажат, че освен черва, човек има и доблест. И затова се порових. Но защо ли трябваше да се ровя - та той беше пред очите ми. Примерът. Норвежецът Фритьоф Нансен.

Той е съвсем млад, когато печели куп награди като скиор. В началото на зрелостта си прекосява Гренландия - пак на ски. И това - за да докаже човешката твърдост. И за да работи за свещената за него кауза - честта на родината му Норвегия.

Аз не съм патриот от кръчмарски тип, който обича някой да размахва патриотизма си. Като знаме-лекарство срещу ниското самочувствие и комплексите. Но в случая с Фритьоф изпитвам към патриотизма му истинско разбиране и симпатия. Норвегия от това време е малка, миролюбива и зависима - и заслужава синове патриоти. Като Григ и някои други. И като Нансен.

Но високата кауза на Нансен не е само да издигне името на родината си. Той има за цел (дори и да не е съвсем осъзната) да издигне името на Човека. Като победител над Себе си. Да възвеличи Човека като победител над Жалкото и Нищожното, над страха и малодушието. И Фритьоф си поставя една зловеща по своята смелост и обреченост конкретна цел. Младият биолог първо прави едно предположение: че има течение, което премества ледовете от Сибир чак до Гренландия. И решава да забие в ледовете своя кораб, за да го закарат те, преминавайки през полюса, от Сибир до Гренландия. И по този начин да покори Северния полюс. Величествено и абсолютно "антиоцеляващо"!

Когато се разбира, че течение има, но то не стига чак до полюса, той тръгва с шейна и живее половин година в дупка в снега. В дебелия лед. Заедно само с един приятел. Ядейки само това, което успява да застреля от дупката. Тюлени. Мечки. И оцелява. Веднага направете асоциация с "оцеляващия" сегашен консуматор. Как се чувствате?

За край само ще вметна, че булевардът в центъра на София е кръстен на същия този норвежец не заради заслугите му към човешкия дух въобще, а конкретно към българите. Знае ли някой български консуматор, че благодарение на Фритьоф са спасени хиляди български бежанци от Егейските острови по време на Гръцко-турската война? Да помислим върху това!

Дойче веле