Не знам защо мнозина си мислят, че с оставката на Борисов се е случило нещо извънредно.

Всеки, който е отраснал в Банкя и е ритал футбол на градския стадион и по поляните в града знае, чекогато губиш, най-добре е да намериш начин мачът да бъде прекъснат заради някаква техническа причина. Бойко знае много добре, че да остане още няколко месеца във властта, когато са го напуснали ключови министри, а резервната скамейка е не само празна, но и дори никой от публиката не се натиска да се пусне в мача (Лудото не се брои!) – това ще доведе до катастрофална загуба.

Свикнал да мисли в категорията на футбола, той вижда, че има шанс дори да загуби служебно, поради липса на играчи, затова най-разумното – и напълно приемливо в Банкя! – е

да вземе сам съдийската свирка и да свири фал

 В часовете след оставката срещнах мнения от типа на “Олеле, ами сега кой ще дойде на власт?” Един вид, освен Бойко, няма други. Това е безподобна глупост! Винаги има кой друг, особено когато предишният е бил толкова слабохарактерен. Не се учудвайте – знам, че на пръв поглед Бойко изглежда железен и непоклатим, но на втори, че и трети се вижда, че под натиск той поддава. При това поддава под най-безмисления натиск – на по-силно викащите, на онези, които не искат доброто на страната, а на себе си.

 Тъжно е да констатираме, че за пореден път България се оказа страна на дребните хора, на дребните шмекери, на дребните душици, на пяната.

Първият път е описан от Иван Хаджийски (точно с тези думи) и е в годините след Освобождението (1879 г.).

Вторият път е когато фашизмът накара брат да вдигне ръка срещу брата, изсели някои наши сънародници по трудовите лагери, други изпрати на заколение в Треблинка, а трети просто уби – със злоба, с методичност, от която може да се разтрепери човек.

Третият път бе след 9-и септември 1944 г., когато от гори и паланки изпълзяха дребните отмъстителни душици, унищожили без съд и присъда своите довчерашни идейни врагове, но онзиденшни съмишленици (нали не сте забравили, че СССР и Нацистка Германия бяха най-добрите съюзници от август 1939 го юни 1941 г.?).

 Тези случаи са в историята и нямат голямо значение за днешната действителност. А тя – уви! – направи така, че нагоре изпълзя пяната. Да, уви! – пяната, а не каймакът.

 Ще попитате кой е виновен за дереджето на страната и хората, като най-вероятно ще посочите политиците, медиите, кой ли не.

 Ние винаги търсим някой друг, който да е виновен.

В този случай виновният е лесно установим – достатъчно е човек да се погледне в огледалото**. Ние позволихме на пяната да изплува, ние сме тези, които избраха собствените си палачи. И не се оправдавайте – няма никакво значение какво ще кажете: виновните сме си ние самите.

С всеки наш избор ние успявахме да избираме все по-зле и по-зле, но вместо да се замислим защо е така, ние продължихме упорито да се правим, че нищо не зависи от нас и да гласуваме за хора, които уж изглеждаха нормално, уж се държаха като нормални, но в момента, в който влизаха в Парламента, се променяха. Неколцината, които останаха верни на себе си, бяха пометени от общата безлична маса.

Ние сами направихме така, че във властта влязоха хората, които не искат ние да говорим, а ако го правим, ни следят какво казваме и ни наказват, използвайки цялата репресивна машина на държавната власт.

И при това имахме много добри причини да бъдем такива, каквито сме – искахме някой да накаже предишните управляващи и си натресохме това, което ни се случва. Имаше достатъчно наивни причини, които ни накараха да повярваме, че следващият ще ни оправи, стига да сме тихи и кротки добитъци, които се подчиняват и обичат господаря си. Дори тогава, когато той ги води на заколение в скотобойната.

Какво можем да направим, освен да гласуваме?

Да мислим, да обсъждаме, да говорим?

Властта се страхува от нашето говорене, от свободата да гледаме и да виждаме, следователно трябва да правим точно това. Защото няма по-верен признак за това, че успяваме, от това какво се опитват да ни забранят. Страхуват ли се от свободния Интернет, значи това е нещо, което ни е необходимо. Мачкат ли ни от телевизионния екран, значи не трябва да гледаме тази телевизия. Печатат ли глупости, не бива да ги четем. Излъчват ли пропагандата си по радиото, сменете станцията. Само така ще ги накараме да бъдат честни с нас.

Може да е малко, но е нещо. Опитайте и вие с нещо. Някой може да ви попита: „Е, само това ли ще направиш?“, на което отговорете с контравъпрос: „А ти и това ли не щеш да сториш?“

Има смисъл да се опитваме да променим времето. И не само защото Левски е усещал, че то е в нас и ние сме в него, че взаимно се обръщаме.

Има смисъл, защото не всички са идиоти, но понеже нормалните отказват да се набъркат в политиката, в нея остават само ненормалните.

От нас зависи – от всеки един от нас – какво бъдеще чака страната. Иска ми се това бъдеще да е светло, а настоящето да стане по-чисто. Иска ми се вие да го искате също.

Да изпреваря въпросите ви “За кого да гласуваме?” с контра-въпрос: нали видяхте колко може Бойко?

Сред останалите седем милиона души, няма ли поне един, който да е по-читав от него?!? Ако няма, тогава ще се съглася – изберете го пак.

Но ако има дори един човек – може и да е някой, когото познавате, тогава нямате право да искате да повторите експеримента с днешните политически тикви.

Само глупакът прави един и същ експеримент, с едни и същи материали и рецепти, но очаква различен резултат накрая.

А вие не сте глупаци, нали? И знаете – никой няма да дойде да ви оправи. Онези, които идват на вълната на народното недоволство от предишните, обикновено си отиват недоволни от същото това недоволство, което се е обърнало срещу тях. А и пуснете ли някой на държавното кормило с идеята, че ще оправи държавата, бъдете сигурни: той ще я оправи, но няма да я поправи. За такива използвачи поправката на развалената държавна машина ще рече: пресъхване на водопоя, от който те жадно пият.

Управленските свине не са толкова глупави, че сами да си спрат кранчето.

Само народът може да махне свинете от водата, за да може тя да се избистри и да стане отново годна за пиене.

Затова, народе, мисли ПРЕДИ да гласуваш.

 ________

* – това е принципът на футбола на село.

** - не е моя мисъл - от тази реплика във филма "В като вендета" се родиха и други разсъждения за това къде отиваме, но за тях - друг път.