Преди седмица Иво Инджев представи новото си изследване „Измамата Сан Стефано”, изградено върху нови исторически документи. Книгата се превърна в хит на книжния пазар, въпреки летните месеци, и оглави класацията за най-продавано заглавие. Faktor.bg предлага на своите читатели, с любезното съгласие на автора, един впечатляващ откъс от книгата, посветен на една от най-болезнените теми за съвременна България – русофилството.

Иво Инджев

За факта, посочен в заглавието, свидетелстват документите от руските архиви, публикувани в Москва през 1935 г. по заръка на Сталин, пожелал българските комунисти да развенчаят мита за “добрата стара Русия”.
Васил Коларов, съратникът на Георги Димитров в коминтерна, чиито бюст правеше компания и посмъртно на „вожда и учителя на българския народ” край мавзолея му в София, пише в предговора на сборника:
„Публикуваните в  сборник документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наричаната „освободителна мисия“ на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултата на Руско- турската война от 1877 – 1878г. Създаването на „независимо“ българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско- византийската дипломация – от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България. …
„Всемилостивото“ му сърце (на цар Александър ІІІ – Бел. авт.) трогвали само съобщенията за неуспехите и печалната участ на завербуваните от царските агенти българи, върху които се стоварвал юмрукът на страната, отстояваща своята независимост и свобода.
И все пак усилията на Александър ІІІ да подчини по един или друг начин България търпели неуспех след неуспех, докато той не бил принуден да признае съществуващото положение на нещата. Мъничкият народ отстоял своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар. Сбъднали се пророческите думи на Карл Маркс от статиите му по източния въпрос, поместени в New York Tribune от 1853 г. Ако славянското население на днешна България „достигне някога господство в страната, тогава – пише Маркс – няма съмнение, че същите потребности, както и в Сърбия, ще предизвикат и в неговата среда антируска прогресивна партия, която неизбежно се заражда всеки път, когато някоя част от Турция стане наполовина независима“ (ІХ, 378)
Действително, икономическите и търговските връзки от първите дни на съществуването на младата държава създали и в България 

силно западофилско течение,

 на базата на което се образувала прогресивната антируска партия под ръководството на Стамболов. На тази партия се удало да обедини прогресивните сили на народа и да устои победоносно на кроежите и ударите на царското правителство…
Доколкото ми е известно, съветската историческа наука е хвърлила недостатъчно светлина върху политиката на експанзия на царското правителство на Балканите през втората половина на миналия век и причините за поражението й. Настоящият сборник има също огромно значение за пълното разясняване на борбата на прогресивните обществени класи в България срещу реакционните и завоевателските домогвания на царското правителство…
Публикуваните документи обхващат именно този исторически период и още веднъж потвърждават правилността – и от гледна точка на международната революция, и от гледна точка на развитието на революционното движение в България- на позицията на непримирима и ожесточена борба, на която българската революционна социалдемокрация (сегашната Българска комунистическа партия) под ръководството на Д.Н. Благоев винаги е стояла по отношение на руския царизъм и русофилското политическо суеверие, усърдно разпространявано от реакционните партии в България.
Тези документи са много ценен материал за работата върху марксистката история на съвременна България.
На основата на тази оценка на архивните документи ние с другаря Г. Димитров получихме разрешение от Наркоминдела да прегледаме материалите от царските архиви, отнасящи се до България, с цел публикуване. Настоящият сборник е резултат на това начинание…
Москва, 15 ноември 1935 г. В. Коларов” („Авантюрите на руския царизъм в България”, превод от руски Светлана Драганова, , издателска къща “СТЕНО”, Варна, 1991 г., с. 5)
Освен като свидетелство за добре известната на българите от онова време 

истина за руската политика спрямо България, 

сборникът с документи от руските архиви, „проговорили” за пръв и последен път по онова време поради конюнктурните идеологически интереси на Сталин, пожелал това да се случи, “Авантюрите на руския царизъм в България” разкрива с какви методи и колко целенасочено е било създавано българското русофилство от самата Русия, подкупвала българи и финансирала въоръжени шайки за налагане на руското влияние. 
„Като експлоатираше разпространените сред масите русофилски илюзии ( предимно сред селското население, уточняват авторите на книгата по-нататък – Бел. И.И.), първоначално царизмът се опираше преди всичко на реставраторската консервативна партия, полагайки всички усилия да подчини на влиянието си и либералната партия (днешното едновременно заиграване към 2018 г. с политици и цели партии на власт и в опозиция от страна на руските агенти за влияния в България не е оригинална идея на Русия и Путин – Бел. И.И.).
Хазяйниченето на царизма в България започна след Берлинския конгрес с деветмесечно управление на руския императорски комисар Дондуков, разпореждал се в страната самовластно и безконтролно”. пак там с. 8)
Впрочем княз Дондуков, който се гласял да става княз и на България  - и бил много обиден, че самопредлагането му за този пост на първи български владетел не било уважено, по-късно ще бъде между двамата кандидати, готвени въпреки това да оглавят България след свалянето на Батенберг с преврата от 9 август 1886 г. , организиран от Русия. Конкуренция за тази роля, в случай на успех на руския метеж от август 1886 г., бил граф Игнатиев.
От строго секретна телеграма на дипломатическия агент на Русия в София до министъра на външните работи Гирс от 10 август\29 юли 1886 г.  се вижда факта, че става дума за организирани от руската дипломация и шпионаж 

планове за държавния преврат в България

„Днес князът изрази съгласие за изпращането към сръбската граница на две дружини от 1-ви полк, които ще потеглят утре сутринта. Тук остава най-малко преданата на княза дружина. Самият княз има намерение тези дни да замине за Сливница за оглед на позициите. Предполага се, че залавянето на княза ще се осъществи или преди заминаването му на позициите, или след завръщането му в София.  Планира се след свалянето на княза да бъде съставено временно правителство с ходатайството да бъде признато извършеното и незабавно да бъдат изпратени императорско комисар и офицери за приемане от частите. Временното правителство ще моли за комисар да бъде назначен един от двамата най-популярни генерали – Игнатиев или Дондуков” (пак там с. 49).
В друга разсекретена за ползване от страна на българските комунисти в Москва преписка, генералният консул на Русия във Филипопол (Пловдив И. Ингелстром) донася на своя началник, външния министър Николай Карлович Гирс на 31\19 май как върви подготовката за преврата в България и какви ги върши русофилската пета колона, стигнала до идеята турският султан да притисне правителството на Княжеството за да улесни руската окупация на страната.
„Членовете на опозицията, които тайно желаят руската окупация на България и я считат за неизбежна, предполагат, че най-доброто средство да дискредитират княз Александър в очите на населението и да направят управлението му невъзможно в Румелия и дори в България, би бил протест от страна на Турция или друга европейска държава срещу свикването на румелийските депутати в софийското народно събрание или някакъв друг акт , който би показал на населението, че обединението не е постигнато. Такъв акт би предизвикал общо въстание в областта, но предвид привързаността на войската към княза, друг практически резултат освен бъркотията при определянето на самите представители на опозицията би било трудно да се очаква” (пак там с.43).
Както се вижда, българските русофили от самото начало са били „повече руснаци от руснаците”, отричащи Съединението, състояло се близо година по-рано, в името на руската окупация. Те се домогвали до нея, но русофилският им ентусиазъм по въвличане дори на султана като инструмент за постигане мечтаната от тях руска окупация на България е трябвало да бъде охлаждан от самата руска дипломация, преценила, че не е реалистично подобни кроежи да бъдат подкрепи от българите.
Водачът на тази русофилска линия бил отцепилия се от либералната партия русофил, бивш премиер и бивш съратник на Стамболов, някогашният възрожденец Драган Цанков, който преди да се покръсти в русофилската вяра изповядвал пробългарски позиции. Запомнила се реплика от негово писмо до руския дипломатически агент в София 

“Не щем ви ни меда, ни жилото”

 Когато Цанков минава изцяло в услуга на руските интереси, това е предизвикало гнева не само на българските патриоти. Ето как се изказва за него германският кореспондент на „Кьолнише цайтунг” Артур фон Хун, познавач на българската действителност и близък приятел на Александър Батенберг. Журналистът е избродил заедно с княза бойните полета на българската бойна слава във войната срещу Сърбия и посрещал русофилските атаки срещу младата българска държава в негово лице по особено остър начин. В книгата си той прави своя класация на българските предатели- русофили, сред които посочва преди всичко военните, предали княз Александър, но веднага след тях заклеймява двама души: митрополит Климент и Драган Цанков.
„След военните предатели идват гражданските. Тъй като митрополит Климент заемаше председателството във временното правителство ( след преврата срещу Батенберг от август 1886 г. -бел. ИИ), то ще трябва да го туря на първо място. Право да си кажа, жалко ще ми е за труда, ако кажа нещо за този заблуден чернокапец. Този човек е просто една личност, съставена от най-долни инстинкти. Още в младостта си е той се е показал като безнравствен и ненадежден човек. Той се е възпитал за свещеник в Русия и скоро си е открил една завидна кариера. В Търново, където бил назначен за владика, той се показал дотолкова развален нравствено, щото екзархът се видят принуден да го премести в София, където, обаче, той си останал същият. Аз никога не мога да повярвам, че този безсъвестен човек е имал особено влияние сред съзаклятниците, а мисля, че е служил само за лице. Господин Нелидов, руски посланик в Цариград, е казал пред едно лице, че от сумата за подкупничеството трябвало да се даде една трета част на високото духовенство. Ако това е истина, то Климент не може да се окайва, че не е получил поне е дан торбичка полиимпериали ( златни монети, със стойността на половин наполеон – Бел. прев.).  В случай, ако веднъж русите заробят България, което не вярвам, то те вероятно ще обсипят този божи слуга с чест и слава и, може би, ще му дадат още повече пари - нещо, което той най - много обича (германския журналист не е могъл да предположи за какви размери на руските подкупи става дума, както става известно от разсекретените документи едва половин век по-късно в Москва – Бел. И.И).
След Климент идва Драган Цанков, водителят на една шепа хора, които се мислят за партия. Цанков е прочут човек, но не с хубави работи. В 1850 г. той има намерение да прегърне исляма и да стане турчин. Сетне той намерил, че е по-сгодно да стане католик и да стъпи между езуитските пропагандисти, които тогава се готвиха да грабнат в ръцете си България. Но практичният Цанков, като видя след време, че с католицизма не може да си напълни джобчето, покая се в заблуждението си и повторни мина към православната църква. Когато пък дойде часът на освобождението, Цанков вече беше стар човек с бяла брада и коса. Той става два пъти министър и показа през това време съвършената си неспособност. Политически, както и религиозно, той приемаше различни бои и се показа ту приятел на русите, ту пак неприятел. Неговите съпартийци най-сетне се убедили, че водачът им страда до голяма степен от marasmus senilis ( старческа слабост) и че може да се употребява още като “пряпорец”. …Дали този мизерен старец е бил по-отрано за съзаклятието – не мога да кажа; но щом военните бунтовници заробиха княза, то Цанков веднага се прилепи до тях и се тури начело на предателите, за да покрие още преди смъртта си, своята побеляла глава със срам и позор”. ( Артур фон Хун, „Из българските бурни времена”, стр. 66)
“Русите очакваха, че заминаването на княза (принуден под руски натиск все пак да напусне България въпреки провала на русофилския преврат срещу него – Бел. И.И.) ще бъде знак за българите да преминат на руска страна: даже и тези, които се канеха да веднага, след заминаването на княза, да преминат под звуковете на музиката към русите, разредиха руската водка с българска вода и доброволно прегърнаха политиката на чакането. Даже нещо повече: мнозина привърженици на Цанков се отцепиха от него и се обявиха като най-върли неприятели на станалия преврат. Сам Цанков на 30 август беше принуден да каже : “ никога княз Александър не е разполагал с по-голяма и по - силна партия, отколкото днес. Че тези думи на Цанков бяха верни, вижда се от телеграмите на покорност, пратени до княза и до руския цар. До княза се изпратиха няколко стотици, а до руския цар само три”. 
За да се оценят тези манифестации по истинската им стойност, ний трябва да не забравяме, че българите дълго време смятаха Русия за едно високо провидение, а руския цар - за един земен бог. Но сега и най-простият селянин позна враждата между княза и руския цар, и ако той мина на страната на княза, това ясно показва, че вярата му в божествеността на руския цар е изчезнала безвъзвратно. Русите работеха с всички сили да изкоренят завинаги възпоминанията на българите за княза, да обърнат отново сърцата им към белия цар и да уголемят с тях и така безбройното число на робите му. Но всичко това удари на камък: българите не искаха да чуват ласкателствата на русите, защото вече имаха злочестината да познават прегръдките на бялата мечка” (пак там, с. 149) .
Страстният германски защитник на българите от руския гнет обаче е подценил възможностите на Драган Цанков тепърва 

да навреди на българската кауза

 в качеството си на водеща фигура на българското русофилство. Като такъв той се откроява по документ в документалния сборник „Авантюрите на руския царизъм в България”, съставен в Москва близо половин век по-късно. От гледна точка на взетите подкупи, Драган Цанков се превръща във водещата фигура в съзаклятието на русофилството от онова. Не случайно разделът от издадения в Москва сборник с документи за авантюрите на руския царизъм в България е озаглавен „Подкупването на български политически (Др. Цанков и др.) от царското правителство. Защото Цанков се е превърнал в нарицателно за своето време (на чието забогатяване от руски подкупи завижда Бай Ганьо, героят на Алеко в един от неговите фейлетони, както стана дума по-рано в тази книга).