Горан Благоев, специално за  Faktor.bg

    Тази година на 30 юни беше Неделята на всички български светци. Това е подвижен празник и се отбелязва две седмици след Петдесетница. Той е и сравнително нов – въведен е в църковния ни календар през 1954 г. от Светия синод под председателството на патриарх Кирил. Това е една от първите значими инициативи на нововъзстановената Българска патриаршия. Случва се в най-тежките години на атеизма. Някой би възразил, че това е в контекста на патриотичните функции, които новата социалистическа власт основно възлага на Българската църква. Дори и така да е било, важното е че Църквата ни запълва една празнина в родната ни духовност, за която започва да се дискутира още след Освобождението – да има един ден за обща почит на всички достойни българи, удостоени с ореола на светостта, пример за това как едновременно може 

да се служи и на Бога и на народа

 Какъв по-голям пример за един прохождащ във вярата от живота на светец, произлязъл от неговото отечество!? Тази година официалният сайт на Българската патриаршия обаче и думичка не написа по повод Неделята на всички български светци, празника, който същата тази патриаршия е учредила преди 65 години. Нито публикува на заглавната си страница иконата изобразяваща събора на тези светци – издигнали ръце пред Иисус Христос, който седи на небесния Си трон, отправящи непрестанно молитва за народа, от които са произлезли.   
   „Не очаквайте Българската църква да ви говори само за българщината!” – нещо покобно каза неотдавна протойерей Николай Георгиев, началник на синодалния отдел „Връзки с обществеността“  на квалификационния семинар за журналисти в Троянския манастир, организиран от Светия синод. Отецът, разбира се, е прав дотолкова, до колкото Църквата е универсална, т.е. наднационална и като вярващи няма как да очакваме тя да поставя етническото над общохристиянското, да натрапва църковно патриотарстване. Макар че други православни църкви, особено на Балканите, отдавна са поразени от този вирус. Не можем да очакваме, разбира се, Църквата ни да говори само за „българщината”, но няма как и да се примирим с очевадното – Църквата ни, която се нарича „българска”, да не спомене нищо на официалния си сайт за  Неделята на всички български светци и перманентно да проявява 

нихилизъм към българското,

 но за сметка на това да демонстрира нестихващ пиетет към външни влияния. Само един детайл – в някои храмове у нас, например, може да видите повече икони на новоканонизираните светци от Руската църква, отколкото на светците, просияли по нашите земи...   

      На същия този 30 юни преди 550 години в Рилския манастир са върнати мощите на неговия основател – преподобният Йоан Рилски, небесният закрилник на България. На това събитие Църквата ни е посветила специален празник, който отбелязва на 1 юли. А известно е, че не всяко събитие от църковния живот е удостоено да има място в календара и да бъде възпоменавано векове наред.  
     Откакто отшелникът от Рила планина се преселва в небесното царство, нетленното му тяло, което е почитано като чудотворно, странства надлъж и нашир – около четиридесет години след успението на светеца то е пренесено в Сердика (дн. София), после унгарският крал Белла ІІІ го взима като ценен трофей след като завладява града при победоносен поход срещу Византия (тогава земите ни са под нейна власт). Сетне, в резултат на мирен договор, ги връща отново в Сердика, от където през 1195 г. цар Асен I тържествено ги пренася в своята престолнина, за да се превърнат в една от първите и прочути реликви на нововъзстановената средновековна българска държава. Така мощите на свети Йоан престояват в Търново чак до средата на ХV век, когато българските земи вече са под властта на османците. В това време трима братя се заемат да въздигнат отново Рилската обител, която е разрушена при нашествието на иноверците. И разбират, че мощите на основателя на мананастира стоят непокътнати в Търново. Но понеже на Балканите нещата рядко се случват без ходатайства, тримата братя-монаси търсят посредничеството на една изключително влиятелна православна принцеса – сръбкинята Мара Бранкович, вдовица на султан Мурад ІІ. Тя издейства позволение от сина на покойния си съпруг – султан Мехмед ІІ Фатих мощите на свети Йоан Рилски да бъдат взети от Търново и върнати в неговия манастир. 
    Какво всъщност представлява онази епоха? Изминали са не повече от 70  години откакто българските земи са под османска власт. Вече няма нито български владетели, нито българска църква – Търновската патриаршия е унищожена и сведена до митрополия към Цариградската патриаршия. Няма ги институциите, които биха покровителствали едно подобно църковно начинание. Вярно, тук-таме все още е останал  някакъв аристократичен български елит, който обаче не би съществувал без да служи вярно на новите господари на Балканите. От 16 години в османски ръце е и главното средище на източното християнство – Константинопол. Православието на Балканите е изправено пред изпитание, каквото не му се е случвало преди – да съществува в условията на чужда в политическо и религиозно отношение власт. И точно в такива смутни времена през западните  български земи – от Търново, вероятно през Никопол,  София и района на днешна Дупница до Рилския манастир – са пренесени мощите на св. Йоан Рилски. 

Не тайно, не със страх и озъртане

 по несигурните пътища. Султанското разрешение всъщност е пропуск, който гарантира безпрепятственото връщане на монасите с мощите в техния манастир. Един  далновиден подход на Мехмед ІІ, който несъмнено му спечелва определени позитиви сред подвластното му християнско население. Но едно султанско разрешение не може да стимулира масов ентусиазъм сред раята. А той се случва. Както го описва Владислав Граматик, който вероятно е очевидец на събитието, пренасянето на нетленното тяло на свети Йоан е било истински апотеоз на православния дух на българите – навсякъде тълпи от народ посрещат мощите с почит и ги изпращат с надежда „западните български земи пак да се осветят и да се напътят към добро“! Това може би е последният отблясък от великата духовност на средновековна България преди окончателно върху нея да се стовари вековният мрак на робството. Затова и още тогава рилските монаси са отредили това събитие да се възпоменава със специален празник в църковния календар – един от трите празника, с които почитаме небесния си закрилник.

   Петстотин и петдесет годишнината беше достоен повод Светият синод на Българската патриаршия да обяви настоящата 

2019-та за година на свети Йоан Рилски

 Да я ознаменува с най-различни инициативи, а на 1 юли да събере гости от целия православен свят в Рилския манастир на обща литургия, както подобава. Празнично богослужение ще има, но не e ясно какво ще бъде вишочайшето присъствие. При липса на фантазия, настоящият синодален екип можеше поне да повтори онова, което сториха преди две десетилетия тогавашния синод начело с патриарх Максим – някои от тях и сега са негови членове, а един от тях дори е патриарх. Да не помнят какво се е случило?! Едва ли. Та тогава, по случай 530-та годишнина от връщането на мощите, по инициатива на главения секретар митрополит Геласий (отдавна покойник), беше изработена специална златовезана плащеница, изобразяваща успението на Рилския чудотворец. През юни 1999 г. тя бе осветена в Търново от патриарх Максим в присъствието на целия Синод и тръгна към Рилския манастир. Пренасяха я в продължение на две седмици – тържествено и с богослужения, които събраха много вярващи в Севлиево, Ловеч, София, Дупница. По пътя архиереите спряха дори в тетевенското село Български извор, където има и много българи-мюсюлмани – и те се стекоха на площада за да докоснат с ръце златовезаната плащеница на свети Йоан „за здраве и берекет”. Накрая на 30 юни вечерта, както е било и през 1469 г. с връщането на мощите, донесоха златовезаната плащеница в Рилската обител. 
     Сега нищо от онова, което беше преди 20 години, няма да се случи. Вярно, Рилският манастир организира научна конференция по повод годишнината. Конференция имаше и в Богословския факултет в София. Но те останаха известни само в тясно църковните среди. Поклонническият център към Софийска епархия организира еднодневно пътуване до Рилската обител на 1 юли, когато ще се отслужи празнична литургия. И като че ли  това е всичко по повод 550-та годишнина от връщането на свети Йоановите мощи. Другите събития, които да бъдат достъпни за по-голяма част от българското общество, няма. 

     Лицето на Синода умива Националният инициативен комитет, който от 30 юни до края на юли ортанизира 

национален поход „Светият път“

 Идията е на търновския учител Евгени  Коев, а председател на комитета е известният медиевист проф. Пламен Павлов. Заедно със съмишленици от цялата страна те от няколко години полагат усилия пътят на мощите от Търново до Рилския манастир да бъде трасиран като поклоннически маршрут по подобие на испанския Камино до Сантяго ди Компостела. Затова този маршрут е наречен „Светият път“. На този Национален комитет обаче му трябваха няколко месеца за да получи синодална благословия за начинанието си. Не пари, не логистика, само една благословия. Верен на своя стил, синодът се тутка и я даде едва десет дни преди старта на поклонническия поход. 
   „Светият път“ тръгва от старата столица, като поклонници и туристи от цяла България ще вървят пеш на няколко етапа през Никопол, Враца, Черепишкия манастир, София, Витоша, Дупница до Рилския манастир. Подкрепа ще им оказват местните кметове и тук-там инициативни свещеници. Този първи по рода си поклоннически поход ще бъде най-видимата инициатива, посветена на 550 годишнината от пренасянето на свети Йоановите мощи. Както става ясно, той е предимно светско начинание. В полето на църковната инициативност по повод юбилея се откроява единствено игуменът на Рилския манастир епископ Евлогий. Но не и Светият синод, въпреки че Рилската обител е ставропигиална – т.е. пряко подчинена на върховната управа на БПЦ.     
    Синодалната апатия около кръглата годишнина само подсилва усещането за 

дълбоката ментална несъстоятелност,

 в която са изпаднали обитателите на Синодалната палата. Откакто заседанията в нея се председателстват от патриарх Неофит, те все по-рядко се свикват, при това се оказват и краткотрайни. Само един пример – тазгодишната редовна лятна синодална сесия продължи комай само един ден, докато при патриарх Максим архиереите заседаваха седмици наред. Решения по текущи проблеми синодът взима рядко и трудно, а  още по-трудно обсъжда теми, които имат отношение към живота на  паството или интересите на Българската православна църква – спомнете си само скандала със синодалната позиция по повод  Националната стратегия за детето. Вместо да изпишат вежди, избодоха очи. С проблемите, които задава като дневен ред в православието една голяма поместна църква от север, обаче, нещата не стоят така в Синодалната палата в София... 
    На неотдавнашното журналистическо квалифициране  в Троянската обител, което споменах по-горе, беше изстреляна още една крилата фраза – медиите може да угодят на Бога, само когато отразяват правилно работата на Църквата. „Правилно”! Не според Истината. После някои ги проводиха и в Киев – да им кажат от Московската патриаршия как „правилно“ в нашите медии да отразяват проблема й с Украинската православна църква. Та се питам сега, дали според критериите на тази синодно-журналистическата повеля за „правилност“ е правилно да кажем, че Светият синод на БПЦ нищичко, ама нищичко не направи за годишнината на свети Йоан Рилски?! Или понеже това „нищичко” произтича от Светия синод, е правилно да го приемем за правилно?!   
    Всъщност синодалните разпри около казуса с Украинската православна църква, където 

шпаги кръстосват Москва и Константинопол,

 „правилно” показаха, че проблемите на една чужда поместна йерархия са далеч по-важни за БПЦ, нежели кръглата годишнина, свързана с небесния закрилник на православна България. Де с този хъс към спорове и инакомислие синодалите да бяха дискутирали и по казуса с Македонската православна църква,  чието решаване, за разлика от украинския въпрос, пряко засяга нас, българите. И от адекватното и синодално поведение по него зависят много, много неща в бъдеще. Но не би. 
    Синодалната тишина, с която е съпътствана 550-та годишнина, не бива да ни изненадва. Да не би миналата година по-видимо и по-знаково да беше отбелязана у нас 1000 годишнината от Охридската архиепископия?! Съвсем не. Синодът се събра на една празнична литургия в „Св. Ал. Невски”, където  духовниците, „правилно” и по традиция, бяха повече от миряните. Вярно, състави и специално послание на български и английски, в което поне напомни, че тази архиепископия през цялото си съществуване е била българска. Толкоз. Можеше да има църковни концерти, изложби, всевъзможни събития, които да привлекат вниманието на масовия българин. Но и тогава, както и сега – нищо подобно не се случи.  
    Българската православна църква се превърна в храненица на държавата. Защо й е да си създава само грижи с разни юбилейни чествания? Защо й е да ходи по пътища и кръстопътища да проповядва Христовото слово, да привлича нови членове към своето паство? Нали заплатите на служителите й вече са гарантирани, че и бонусите от требите в оборотните храмове „правилно” остават да се потребяват по предназначение. Та нали църковно неграмотни българи има колкото щеш. За тях християнският живот се изчерпва с кръщавка, ванчавка, някоя и друга молитва за здраве и късмет, водосветче за успех на бизнеса, върбичка на Цветница, орехова шума на Петдесетница. Ерго печалбата от църковните треби и потокът към църковните каси са гарантирани. Разбира се, само в оборотните църкви. Но те всъщност задават „правилния“ тон върху манталитета на цялата БПЦ. Е как тогава да очакваме, че ще се помни заветът на свети Йоан Рилски: 

„пазете се от змията на сребролюбието“?!  

     Когато с мои събратя от един православен форум споделих разочарованието си от синодалната апатия по повод годишнината на св. Йоан Рилски, един свещеник написа: „Какво очакваш от хора, които са административни безмълвници? Темата за св. Йоан не е в насъщния ред на тия хора. Това може да стане само във връзка с Руската православна църква. Темата обаче не е насъщна и за повечето българи. Нас ни интересува само дали свети Йоан свети там на небето, а не че свети Йоан трябва да бъде във всеки един от нас и между нас. Тая радост трябва да носиме, а не да ни интересува само съставът на червата ни по време на пости“. Достойната позиция на този свещеник заслужава да му цитирам и името, но не го правя, за да не стане жертва на владишко възмездие. Иначе подобна позицията показва, че в БПЦ, слава Богу, не всичките й служители мислят според синодалната матрица. Такива личности обаче не са много.   
    Както се казва, всяко паство си заслужава клира. И ако в мнозинството си този клир е изпаднал в духовна несъстоятелност, то и паството му няма как да е духовно просветено – овцете на калпавите пастири винаги са недохранени. Следователно, правилно ли е да кажем, че по земите ни преди 550 години е имало много повече истинска православна вяра и много по-жива Църква, въпреки чуждото робство и въпреки унищожените български институции?! И правилно ли е да добавим, че днес православието в България се руши от тези, които трябва да бъдат неговите стожери?! На Българската патриаршия външни врагове не й трябват. Тя си има достатъчно отвътре. Вълци в овчи кожи.

Снимки в галерия:   

1. Златотъканата плащеница на Св. Иван Рилски, изработена преди 20 години, по повод 530 години от пренасяне на мощите му

2,3,4. Литийното шествиеe по повод 530 години от пренасяне мощите на Св. Иван Рилски – юни-юли 1999 г.

5. Стенопис на Никола Образописов от метоха Орилца – връщане мощите на Св. Рилски

Снимки: Горан Благоев

Б.Р. Заглавието е на Faktor.bg