Д-р Мирослав Дърмов, Легсинктън, САЩ

Нещо се случи в България. Едни го нарекоха народно въстание, гражданска революция, други говореха за пиянството на един народ - пиянство, след което ще последва махмурлукът на една нация.

Впрочем, на този етап, непосредствено след събитието, обикновено етикетът, който ще бъде поставен, е много вероятно да бъде неверен, защото ще му липсва мъдростта на времето. Но независимо от тази неопределеност, народният протест е най-значимото събитие от последните 24 години, съпоставимо с 1989 година, когато на хората им писна да ги правят на глупаци и излязоха на улицата. Или казано по друг начин, реалността взе приоритет над доктрината, посредством която се промиват мозъците на населението в съответствие на интереса на елита.

В края на 80-те години на миналия век населението престана да вярва на митовете за „най-справедливото общество“, защото съпостави своята безправност и бедност с всепозволеността и привилегиите на номенклатурния елит. И народът излезе на улицата. През зимата на 2013 реалността за задълбочаващата се бедност и нейното несъответствие с мита за „общество на благоденствието“, обещано от

политическите шмекери на прехода

отново остави улицата като единствената алтернатива за българина. Народът, скептичен по своята природа, казва: “Всяко чудо за три дни“, независимо дали „чудото“ ще бъде за седмица, месец или няколко месеца. И може би в своята мъдрост той ще се окаже прав, защото сега, както и в далечната 1989, са налице същите признаци на манипулиране на протеста, манипулиране, което отвежда недоволството в канализацията на обезвереността. А това се получава не само поради различието във възможностите на кукловодния елит и на гражданите, но и поради просветеността на елита относно механизмите на властта. Това е особено ярко изразено в ситуация на масово и непреодолимо с насилие недоволство. В подобни моменти обикновено се прилагат техники, базирани на психологията на тълпата, съчетани с пропаганда с цел манипулиране на неструктурираната недоволна група от хора. И би било интересно да се знае дали днес в България някой се занимава с тази област от социалната психология, защото в АОНСУ към ЦК на БКП в тази насока работеха още от 70-те години на миналия век, което обяснява защо в България елитът така лесно обяздва населението. Случващото се през последните седмици може да бъде христоматиен пример в тази насока.

Като начало може да се започне с въпроса дали за елита протестите бяха очаквани. Отговорът може да се намери чрез припомняне на случилото се през октомври-ноември 2012, когато управляващите България олигарси предвидиха, че тежестта на оцеляването през зимата ще прелее чашата на търпението и протестите ще бъдат неизбежни. Още тогава бе определена насоката на предстоящото недоволство. Появи се Кольо Босия и започна да хвърля домати по празната сграда на парламента. В последствие го отнесе и Съдебната палата, а на регионално ниво и някои от общинските съвети и кметове. А когато сметките за тока и топлото изкараха хората на улицата, вниманието бе насочено към енерго-разпределителните дружества. Не че тези звена по веригата не допринасят за свръхексплоатацията, но причината е в провежданата от няколко правителства заробваща политика на приватизация в енергетиката и последвалите я абсурдни договори.

С наближаването на изборите по темата още ще се говори, но както се случва в последните 24 години, до тук. Формулиране на нова политика в областта на енергетиката е възможна единствено ако недоволството продължи, но това, което се наблюдава от провежданите протести по-скоро навява песимизъм. Защото елитът направи всичко възможно да атомизира и амортизира протестите. Хората, участвали в уличните демонстрации, би следвало да си зададат въпроса кой им внуши да се уповават само на ентусиазма и гордо да заявяват, че нямат лидери. Подобен подход ги остави в състоянието на неструктурирана група, затрудняваща се да формулира исканията си. Ако те се бяха огледали за задграничен опит, можеха да видят какво се случи с движението „Окупирай Уолстрийт“. То също не беше структурирано, не успя да излъчи лидери, разпадна се и единственото, което успя да постигне, е да наложи за дискусия темата: “Капитализма и неравенството“. За разлика от Америка, в Европа протестите, макар и породени от други причини, можаха частично да имат своя политически завършек, защото зад тях стояха партии и синдикални организации. За съжаление, в българската реалност нито една партия не можеше да бъде приета от хората на улицата, а синдикатите се оказаха загрижени за добруването на работодателите. В подобна ситуация беше много лесно за

олигархията да манипулира и компрометира случващото се

В една неструктурирана група е много лесно да се формулират искания, които нямат нищо общо с първопричината на протеста. И започнаха искания за смяна на системата (интересно с какво?), за велико народно събрание, за мажоритарни избори, за оставки, като в един момент се оказа, че само на патриарха не се иска оставката... Недоволството и протестът бяха употребени от тези, срещу които бяха насочени. Медиите обясниха на протестиращите, че те са свалили правителството и че са успели тока да бъде намален с 6-7%, временно...Но то е само за запазване на самочувствието им. И все още ги залъгват с „гражданско участие“, но никой не обяснява как това може да бъде осъществено.

Следващите, които употребиха протеста, бяха политическите партии. И това се случи, защото на протестиращите беше внушено да използват термина „политическа класа“, който слага всички в един кюп и размива конкретната политическа отговорност. В тази ситуация най-сполучливи изглеждат маневрите на ГЕРБ. В навечерието на изборите е нормално да се оценява извършеното през мандата. Те абдикираха, с което изненадаха опонентите си и направо бракуваха плановете им за предизборна пропаганда, обоснована на критика на извършеното от правителството на Бойко Борисов. В допълнение, Бойко влезе в болница, а българинът е жалостив и не напада хора, лежащи в болница с високо кръвно. И като капак, ГЕРБ се направи на „ни чул, ни видял“ какво е състоянието в енергетиката, и по всичко личи, че ще ориентира народния гняв към предшествениците в управлението.

Другата партия, която успешно маневрира в ситуацията на недоволство, е „Атака“, която с крайно популистки лозунги се опитва да се представи като говорител на желанията на протестиращите и е вероятно да вземе  немалка част от отрицателния вот. Нещо, което атакистите изглежда не са прогнозирали, особено като се има предвид, че през последната година популярността им бе значително спаднала до ниво, което поставяше под въпрос парламентарното им представителство.

За БСП протестите не са най-доброто нещо, което можеше да им се случи преди изборите, защото оставката на правителството на Борисов и всеобщото недоволство от политическата реалност им отне ореола на опозиционна партия и е много вероятно в предизборната кампания да се наложи да отговарят на

неприятни въпроси за делата им в енергетиката,

а и не само там. Това, което притеснява БСП, освен отсъствието на социална политика и слабо лидерство, е и възможността олигархията да се е преориентирала към друг политически субект, който по-прецизно да отстоява интересите й.

Колкото до ДПС, то едва ли е обезпокоено от отлив на електорат, поради монополното му положение сред избирателите в смесените райони. Единственото безпокойство за него идва от Турция с индикации, че в Анкара изглежда им е дошло до гуша партията на българските турци да бъде контролирана от оперативния работник Ахмед Ахмедов и съратниците му, агенти на ДС. В тази насока говори и последното изказване на Борисов, че от турското разузнаване е предупреден за готвен срещу него атентат. Не е истинността на посочените факти, което притеснява ДПС. Фактът, че вече не са фаворити на южната ни съседка, поражда истеричната им реакция.

Що се отнася до Синята коалиция, Проекта „Кунева“ и РЗС, много е вероятно българският избирател да има удоволствието да не ги вижда в следващия парламент, което обяснява поведението на лидерите им. Иван Костов, който искаше оставка на Борисов, при мнозинство на ГЕРБ изведнъж заговори за програмно правителство и поиска мандат в същия този парламент, аргументирайки се с желанието да се противопостави на монопола на Лукойл. Кунева не е особено активна в изявленията си, защото разбира, че е твърде луксозна за изгладнелия протестиращ българин. А колкото до Яне, въпреки всевъзможните му изяви на изпроводяк, може би най-сетне осъзнава, че е в ролята на салфетка, а предизборната борба ще е ориентирана към максимално представителство, без подаръци.

Че всичко отива към своя логичен край, е очевидно. Патриархът призова за помирение. Президентът ще назначи служебно правителство. Впрочем, това не е учудващо, защото през цялото време Плевнелиев се държи като привърженик на „Партията на умерения прогрес в рамките на закона“, само дето забравя да каже, че

законът е само средство за запазване на статуквото

Следват избори при същите участници. Освен ако олигарсите не решат в последващите два месеца, от така наречените представители на протестиращите /които самите протестиращи едва ли са упълномощавали да ги представляват/ да създадат нова популистка партия, която да обере отрицателния вот. И всичко ще си бъде по старому, до момента, в който на хората отново ще им писне да ги правят на глупаци. Остава надеждата, че следващия път протестиращите ще бъдат по-добре подготвени.