Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

                                                      „Никога враждата не се унищожава с вражда – 
                                                         тя се унищожава само с липса на вражда.”
                                                                                   древноиндийска мъдрост  

Отпразнуван съвсем не тържествено тези дни, личният ми рожден ден съвпада с един друг, епохален рожден ден. Става дума за съвпадение, с което ни най-малко не се гордея. Да кажа обаче, че се срамувам от него, значи да излъжа. Не, няма да взема бича и коравата риза, няма да се свра в ъгъла да се себебичувам. Дори само защото не се чувствам виновен – не аз съм избирал на коя дата да бъда роден, не аз съм предизвикал споменатото съвпадение. Ето защо, както казах, не се чувствам конфузно. Така че няма да се себеклеймя и заклеймявам, няма да се изправя на самосъд – човек е виновен само за неща, които сам, собственоръчно е сътворил. Но не и за неща, които други – предопределеност или случайност, съдба или природа, история или държава – са сътворили и така са го превърнали в потърпевш, в безпомощен обект на сътвореното без негово участие. Все пак ще призная, че съвпадението, с което започнах разказа си, ме гнети – дори само защото е част от биографията ми. А бих предпочел да не е. След всичко казано крайно време е да оповестя за какво съдбовно съвпадение става дума и в какво се състои неговата съдбовност.
И така, роден съм на 13 август. Тази дата е рожденият ден и на Берлинската стена – едно рождение, което се превърна в проклятие както за разединена Германия, така и за разединена Европа. Не обичам разединенията – съединенията обичам: 

Господ е събирач, 

а аз съм негово възлюбено чедо. Пък и Народното ни събрание уверява, че „Съединението прави силата”. Така, само така ще да е – общуването между хората, превръщането на човека в съчовек е висше, според Екзюпери дори най-висшето, благо. В невероятния си роман „Мостът на Дрина” Иво Андрич стига до извода, че  най-важното, най-великото постижение в цялата човешка история е строителството на мостове. Не на монументи, не на катедрали, не на дворци и замъци и дори не на пътища, а на мостове. Които свързват човека с човека, преодолявайки с благородна непретенциозност най-непреодолимите, непреодолени от монументи, от катедрали, от дворци и дори от пътища междучовешки разстояния над реки и пропасти. Съединява и обединява, събира по Божий пример гениалният писател чрез мостовите си хората, а Берлинската стена ги разединява – на живот и смърт, 

на смърт ги разединява

 Ето защо се радвам на междучовешките мостове на Иво Андрич – ето защо ме гнети моята връстница Берлинската стена. Всъщност тя и връстница не ми е – аз съм връстник само на свободата, но и това не е малко. Така поне казваше дружинната на целия ни клас, на целия ни випуск – че всички ние, родените през 1944 г., сме връстници на свободата. Заръчаха ни да се гордеем с това си връстничество – и ние, доколкото можехме, се гордеехме. А от Берлинската стена съм по-стар с цели 15 години. Само рождената ни дата е една и съща – за нейно безразличие и за моя нерадост. Все пак я надживях – не само физически, а и идеологически. Надживях я, с други думи, като кауза – моята простичка човешка кауза надживя нейната мракобесническа, нейната античовешка функция. Функция убийствена и кървава – имената на разстреляните на Стената бежанци на път към свободата знае междувременно целият свят.
Още си спомням (и никога няма да забравя) рождението на монументалната смъртоносна преграда. Снимаха я по вестниците и списанията ни, показваха я по седмичните ни кинопрегледи, че и по телевизията. Не като позор, разбира се, а като чест и гордост. Всички партийни средства за масова информация (а други, антипартийни или дори само безпартийни нямаше) ни уверяваха, че нейният бетон, нейните телени заграждения, нейните стражеви кучета, нейните минни полета и нейните автоматични стрелящи съоръжения защитават и братския източногермански народ, и целия лагер на мира и социализма, и нас самите като част от него от англоамериканския империализъм, от враговете на прогреса, от всички онези хищни капиталистически акули, които, ако източногерманските ни братя по оръжие не спрат своевременно, и нас, и нашата недоизживяна гимназиална младост ще похитят без остатък. Според партийната идеологическа пропаганда предназначението на Берлинската стена бе не да спира и разстрелва на граничната ивица между ГДР и ГФР всеки източногерманец, дръзнал да потегли от робството към свободата, а да пази нас, миролюбивите възпитаници на моралния кодекс на строителя на комунизма, от враговете на човечеството. Целта, изглежда, беше ние да се себеизживяваме като Батман, като супергерои, защитаващи доброто и красивото срещу мракобесието на класовия враг. Но не стана, съвсем не стана така – сметките на инженерите на човешките души се оказа правени без кръчмар. Всички ние имахме приятели, избягали с риск на живота си в Свободния свят, знаехме какво значи свобода на предвижването, какво – открит лист и какво – въдворяване на местожителство, знаехме от кого и как охраняват полосата с пръст на спусъка родните Гранични войски. Всичко това ни подсказваше, че и на Берлинската стена не ще да е по-различно, че източногерманските граничари пазят съгражданите си не от някакви неведоми класово-партийни врагове, а от тях самите, от собственото им свободолюбие – 

Стената е окървавена

 от кръвта не на ангоамериканските нашественици, а на стотиците загинали източногермански бежанци. Както сочат най-новите изследвания на германски историци и филмови документалисти, немалко са и източногерманските младежи, загинали от куршумите на българските граничари нейде по западните ни и южни държавни граници. Насилствената смърт на едните и на другите – и едните, и другите разстреляни от класово-партийния хуманизъм – спои дружбата между двата братски народа и съгради комунистическия интернационализъм по-убедително и от моралния кодекс на строителя на комунизма.
Слава Богу, времето превърна Берлинската стена от машина за убийства и смърт в мемориал, в паметник на онова насилие, което беше духа и плътта на тоталитаризма. Стената бе не отбранително, а настъпателно съоръжение, не самоотбрана от външни врагове, а агресия и срещу източногерманските, и срещу източноевропейските пориви за свобода, еманация на жестокостта и цинизма на системата, терора в неговия най-чист, освободен от декора на идеологическата пропаганда вид. Напоена обилно с невинна кръв, Берлинската стена е най-откровен, най-автентичен, 

най-достоверен портрет на реалния социализъм

 в цялата му демоничност. Като паметник днес тя е необходима, тъй като има какво и има защо да бъде запаметено от онези злокобни времена. Алтернативата, пред която и ние, българите, сме изправени, е недвусмислена: Тоталитарното насилие, в което довчера се давехме, или ще живее днес като спомен, като поука и предупреждение към съвременници и потомци, или ще възкръсне утре като обществена практика. Изборът е наш – наши са и последствията му.