Eдвин Сугарев

“Ужасни неща стават в България. За един месец четирима души да посегнат на живота си, да се самозапалят – това е огромна вътрешна болка, която е натрупана. Тя е натрупана в десетки хиляди български граждани.”

Цитираните думи принадлежат на Сергей Дмитриевич Станишев, бивш премиер на тройната коалиция. И са част от неговото искане да бъде оповестено наследството на Бойко Борисов, чието управление настоящия председател на ПЕС определя като “тотална корупция”.

Няма нищо лошо в самото искане, разбира се. Наследството, оставено от всяко правителство, трябва да се оповестява. Само дето това не е и не може да бъде задача на един служебен кабинет – тъй като самото й осъществяване би означавало политически бонус за опонентите на досега управлявалите. Обичайно такова оповестяване се прави чрез

поредната “бяла книга”

от следващите управляващи.

Не че този принцип не може да се пренебрегне в конкретния случай. Напротив – може. И дори трябва, за да стане виден мащаба на комунистическите лъжи. Да се види например, че “опоскания” фискален резерв съдържа пет милиарда. В наследството на тройната коалиция в него имаше осем милиарда (според твърденията на Сергей Станишев) – но същото съдържаше и три милиарда дългове.

В този смисъл сметките са изравнени – благодарение на “лошия” Симеон Дянков, който не даваше да се харчат пари за щяло и не щяло. И не “преразпределяше” по един-два милиарда бюджетни излишъци всяка година, както правеше неговия предшественик.

Зад тези изравнени сметки обаче се крият различните геополитически обстоятелства, при които управляваха Станишев и Борисов. Първият – в благодатния климат на една страна, току-що приета в ЕС – при огромен ръст на външните инвестиции и благоденстващата макрорамка на икономическия балон в строителството и други сектори. Втория – в условията на глобална криза, предизвикана именно от това мнимо благоденствие, при драматично свити външни инвестиции и стагнация както на вътрешните, така и на външните пазари.

Именно тези обстоятелства пораждат разликите. Защото по един начин се управлява при инвестиции над седем милиарда евро годишно, а по друг – при свиването им под два. И е наистина за чудене, че при такъв ръст на приходите, какъвто тройната коалиция придоби след 2007 г., тя не подобри дори на йота качеството на живот на българите – и не остави практически никакви материални бонуси от своето управление. След Станишев останаха гьолът Белене и златният Цанков камък, глътнали милиарди на българските данъкоплатци. Някой да се сеща за нещо друго, оставено в наследство – освен дългове и бакии?

Пита се прочее – къде са потънали всички тези пари. Отговорът е прост – в нечии джобове.

Има обаче и едно друго различие, за което никой от левите услужливо не споменава. И то е корупционния климат, белязал управлението на кабинета Станишев. В това отношение неговото управление постигна рекорд – и то абсолютен. Това е най-корупционния кабинет в цялата история на България.

Той с лекота би рекордите на други корупционни кабинети, подкрепяни открито или скрито пак от левицата. Надхвърли дори корупционните подвизи на кабинета Беров, наричан “правителството на Мултигруп”. Надмина дори дори постиженията на кабинета Сакскобургготски, с грандиозните му корупционни сделки по замяната на външния дълг и по продажбата на БТК.

Само при една от неговите перманентни корупционни практики – заменките на земи по крайбрежието и в планинските курорти – щетите на държавата се изчисляват на над шест милиарда лева. Гьолът Белене вкара НЕК в практически фалит – и нека тези, които негодуват срещу сметките си за ток, все пак си дадат сметка, че чрез тях изплащат именно онези 2,2 милиарда дългове, натрупани от НЕК за въпросния гьол.

И когато се вопие за прекаления акцент върху строежа на магистрали, нека все пак си припомним и как се “строяха” пътища при тройната коалиция – чрез

афери от типа на “батко и братко”,

които донесоха на България незавидната слава на най-корумпираната страна в ЕС.

И когато се мери корупционния потенциал на последното правителство, дали пък някой няма да си спомни за дребната подробност, че обвиняващи от типа на Сергей Дмитриевич просто нямат моралното право да споменават въобще думата “корупция”, тъй като – ако бяхма правова държава – отдавна трябваше да са в раиран костюм. Примерно – дали някой си спомня за пресно оправданите Марио Николов и Людмил Стойков (първият от които крупен спонсор на БСП, а вторият – на бившия президент Първанов), заради чиито корупционни сделки с пари на европейските данъкоплатци се стигна до спиране на еврофондовете, от което страната ни загуби стотици милиони евро?

И като става дума за персоналната отговорност – дали някой е забравил онези милион и нещо хонорари за Доган – в качеството му на специалист по мелиорация? Неговите обръчи от фирми и функциите му на разпределящ порционите? Персоналната афера Хохегер, свързана именно със Сергей Станишев, при която самият Министерски съвет прекрачва закона и лъже контролиращите институции на държавата, за да се стигне до подизпълнителските функции на Моника Йосифова по проект, свързан с... изчистване облика на България от неговите корупционни петна?

Само последния казус е предостатъчен, за да измете коя да е политическа фигура от нормалния свят завинаги от политиката. Справка – бившият вътрешен министър на Австрия Щрасер, който вече има ефективна присъда именно във връзка с Хохегер – включително и във връзка с казус, свързан с българската афера.

Докато – за разлика от него – директно отговорният за тази корупционна сделка Сергей Станишев не само

пъчи гърди като уважаван европейски политик

и лидер на европейските социалисти, но и си позволява да съди другите с непомерен спрямо делата им корупционен аршин.

Той няма право да прави това. Няма право да говори за “огромната вътрешна болка”, която кара хората да се самозапалят – защото тази болка е натрупана в течение на целия преход, в три четвърти от който управляваше или БСП, или нейни марионетни правителства. И няма право да говори за корупция, тъй като същата е негов синоним.