Николай Васиев, политолог

Няма българско сърце, което да не трепне, когато му покажат надписа „Архиепископ на Охрид и на „цяла България“. Не всички наши сънародници, които посещават църквата "Пресвета Богородица-Перивлептос", по-известна като Светиклиментовата църква в Охрид го забелязват. Повечето екскурзоводи не посочват този надпис, а и малцина могат да го прочетат, тъй като е на гръцки. Но представата за Охрид, като за български Йерусалим, като център, към който нашият народ се е обръщал през вековете в търсене на духовно водачество е неизкоренима част от нашата духовна идентичност. Българите никога не сме искали да „владеем“ Охрид. По-скоро сме искали и искаме да му се поклоним!
Отказът на много от съвременните македонци от тяхното българско наследство, опитите им да го скрият, или с „обяснения“ да го преформулират, причини болка у повечето българи. Когато искаш да помогнеш на изстрадалия си брат, а той те гледа в очите и ти казва, че няма нищо общо с теб, защото бил внук на Александър Македонски, няма как да не те заболи. Но ще си кажеш: 

„Луд си, ама си ми брат“

 И няма да искаш да му навредиш. Напротив – ще го браниш от многото му истински врагове и от измамниците, които му се правят на приятели.
Но ето, че чудото се случи! Новото правителство на Република Македония подписа с България Договор за добросъседство и приятелство, в който основните тези на анти-българизма, проповядвани в Македония вече близо век се поставят под съмнение. Не по-малко по значение беше писмото на Светият синод на Македонската православна църква – Охридската архиепископия от 9 ноември 2017 година, с призив към Българската православна църква да възстанови евхаристийното единство и съобщение, че МПЦ признава БПЦ за майка-църква. 
За огромната част от българския народ този призив бе шанс за пробив в отношенията между нашите братски народи. Признаването от македонска страна на БПЦ като Църква майка, означаваше само едно – че днешните македонци са готови да признаят Българската екзархия като своя институция. Не само като църква, но и като културно-просветна автономия. Това беше признание, че силовото и нечестиво погазването на Екзархията в Македония след Първата световна война и неканоничното инкорпориране на македонските епархии в състава на Сръбската православна църква е 

осъдено като злодеяние

 и е оставено без правни последствия. Очакването беше, че за Коледа български и македонски свещеници ще служат заедно и ще сложат край на духовното разделение между нашите две страни.
Не се случи. Оптимизмът се оказа преждевременен. Изминаха цели три месеца, в които нашите братя чакат протегната ръка. Така и не разбрахме какво са си говорили патриарсите Неофит и Вартоломей при срещата им в Цариград през януари. Обществото не знае какво да очаква от противоречивото посещение на руския патриарх Кирил на 3-ти март. 
През 1992 година, по време на посещението си в България президентът Елцин призна Република Македония – както се оказа, без знанието на неговото външно министерство. Но преди това българското правителство бе признало независимостта на младата държава, въпреки натиска от страна на Европейския съюз. И тогава сред управляващите имаше безлични политици, които повтаряха, че България не трябвало да се прави на велика сила и че трябва да почака... Но слава Богу правителството на Филип Димитров взе смелото и съдбоносно решение. Предлаганият от Гърция план за признаване единствено на Словения и Хърватска и запазването на „една по-малка Югославия“ съставена от Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и Македония бе осуетен. И тогава не всички у нас разбираха епохалността на историческия момент. БСП отказаха да станат на крака, когато признаването бе прочетено в пленарната зала на Народното събрание. Но кога ли те са защитавали националните интереси на България!
Малцина днес очакват събитията от 1992 година да се повторят при признаването на Македонската църква. Макар неофициално български и македонски свещеници да са служели заедно, не се очаква представители на висшия клир на двете църкви да споделят света евхаристия преди 3-ти март и да поставят руския патриарх пред свършен факт. Страховете, както в Македония, така и в нашето общество са, че Светия синод на 

БПЦ по-скоро чака благословия от страна на руския патриарх

 и няма ясен план какво да прави, ако не я получи. Изглежда нашите синодални старци са забравили за примера на Иларион Макариополски, на Авксентий Велешки, на Паисий Пловдивски, на Антим Първи! Ако и те бяха чакали благословията на руския патриарх, или на руската дипломация... може би нямаше да има Български Великден!
Тогава българският народ – от всички краища на Мизия, Тракия и Македония не се съобрази с разните църковни канони и се пребори за своя църква, отвори свои училища, утвърди своето място сред европейските народи.
Нищо няма да му попречи и днес да направи същото. Ако Светия синод продължи да протака, той ще изгуби всяка легитимност в очите на българите. Не знам дали синодалните ни старци са се замисляли какво ще стане, ако българският народ отвърне глава от тях и отново приеме Охридския архиепископ като духовен водач на „цяла България“? Някои ще кажат, че това ще е нов разкол. Само че може и да се окаже ново прераждане! Опитът за обновяване на Българската православна църква през 90-те години не успя, защото много от привържениците на дядо Пимен не изглеждаха с нищо по-добри от тези около дядо Макским. Каква ще е легитимността на днешния ни Свети синод, ако алтернативата е архиепископът на Охрид – със своята жива църква. (При четири пъти по-малко православно население в Македония днес има над четири пъти повече монаси, отколкото в България). Каква ще е тежестта на „софийския“ митрополит срещу магнетизма на „архиепископа на Охрид“?

Наближава Сирната неделя. Време

да признаем греховете си и да си поискаме прошка

Непосредствено преди нея, се очаква посещение на президента Радев в Македония, придружен от двама владици. От огромно значение е дали те и техните македонски домакини ще отслужат света евхаристия. Само така от БПЦ ще покажат, че са национално отговорна институция – истински наследник на Българската екзархия. Ще е много тъжно, ако нашите митрополити се забавят, в очакване на благословия, която може и да не дойде. В такъв случай народът може просто да забрави за тях и да поеме духовната си съдба в свои ръце. Вече го е правил през 1860 година. Нищо не може да му попречи да го направи отново!