Вени Марковски

 Изглежда, че късопаметните ми сънародници са позабравили Конституцията и законите. Нищо чудно, след като в последните четири години ги управляваха политически тикви и кратуни, които изобщо не спазваха нито законите, нито Конституцията.

Но все пак имаме избор: да бъдем европейци или не.

Не знам вие, уважаеми читатели, какво искате да бъдете, но помислете накъде ще тръгнем, ако решим да не спазваме законите.

Служебният кабинет не е нито край на държавата, нито начало на някакви нови демократични промени.

Истината е, че президентът Плевнелиев има шанс да се еманципира от Борисов, но имам силни съмнения, че ще го стори. Няма да се аргументирам в момента защо така мисля, пък може и да греша – все пак “силни съмнения” не са 100 % убеденост.

Хората протестират, защото усещат, че нещо с държавата не е наред. Но това усещане е измамно. Не, че държавата ни е наред – не ме разбирайте погрешно. Напротив – държавата ни е болна. Болестта ѝ се нарича

липса на държавност

Липсата на държавност си личи по много неща и няма смисъл да се спирам върху тях. Но за мен тя не е причината, тя е следствието. Причината да няма държавност е, че няма общество. А няма общество, защото гражданите много лесно се предадоха и решиха, че след като са пробвали дясно, ляво, цар, може да пробват и с измислен генерал, но не знаеха, че

Бойко Борисов не е генерал

Бойко Борисов се е уволнил като офицер от МВР, но не и като генерал. Той е станал генерал, защото това е мечтата на всеки малчуган от махалата в Банкя – да носи униформа с лампази, звезди на пагоните и фуражка. Пак да уточня: не ме разбирайте погрешно – не ви призовавам да изберете истински генерал (пази, Боже, от военно положение или милиционерска държава!).

Общество у нас би имало тогава, когато критична маса граждани или малка група будни съвести се хванат здраво, за да изправяткривиците и да създават такива големи затруднения на корумпираните политици, че за последните да е по-лесно да спазват законите, отколкото да се борят с хората.

В този ред на мисли – идва както служебен кабинет, така и нови избори. И в двата случая хората, гражданите… обществото (?) има какво да направи.

За служебния кабинет всеки, който познава експерти, доказали и реализирали се хора, трябва да говори с тях и да ги убеди да жертват няколко месеца от живота си в полза на България.

За изборите – всеки от нас, пишещите хора, всеки от вас – мислещите читатели, трябва да запретне ръкави и да прави това, което може: да популяризира идеите, които могат и трябва да променят към добро България. Изобщо не си губете времето в приказки за Велико народно събрание, за смяна на политически, икономическия и т.н. модели. Става дума за елементарни неща, като например

да изискваме от избраните от нас хора да гледат общата работата, а не личния си интерес!

Не е много сложно, в други страни, дори не с такива модерни Конституции като нашата, това се случва. Ние сме странно племе (както е казал по друг повод багдадският летописец Ибн Фадлан.) и си мислим, че след като сме гласували веднъж, то народните представители ще спазват някакъв неписан договор за добро поведение.

Не, ние трябва да ги гоним така, както империалистът гони хлебарката в кухнята, за да нямат нито миг спокойствие. Трябва да следим всяко действие на избраниците ни, да им звъним по телефоните и да им пускаме SMS-и*, да поддържаме натиска ежедневно, за да нямат време за далавери. Само тогава можем да се надяваме, че нещата полека-лека ще почнат да се оправят.

Не мога да ви дам съвет (все още) за кого да гласувате, но едно е сигурно: ако президентът назначи за министър на вътрешните работи такова

недоразумение като Цветанов,

то аз ще призная: г-н Плевнелиев не става за тази работа. Същото и за следващия премиер, след изборите.

Но ние – хората, народът – не трябва само да констатираме фактите, а и да използваме натиска върху политиците, за да ни чуят и да разберат, че ние знаем:

Ако искаме държавата да реши някой наш проблем, то ние ще го направим проблем на държавата.

(следва продължение)

____

* – Впрочем, помните ли в началото на управлението на ГЕРБ имаше една такава кампания, когато засипахме GSM-ите на гербаджиите с кратки съобщения, против предложеното (и, уви, наложено!) безконтролно следене в Интернет. Някой може да каже, че нищо не сме постигнали, но аз ще контрирам: поне опитахме; а скептици винаги ще има!