Проф. Кръстьо Петков

Имам предвид поредният властови провал. По-конкретно, неуспехъг на управляващите да преодолеят политическата криза чрез нестандартната формула ”програмен кабинет”. От старта до предстоящата драматична развръзка се стигна за рекордно кратък срок: за по-малко от месец  властимащите се сблъскаха с неприятната истина, че интелигентната част от народа не ги иска; спонтанно протестиращите граждани само за 48 часа смениха платформата си – от „Освободете Пеевски” (от поста шеф на ДАНС), до „Опразнете коридорите на властта” (послание към всички партии на Статуквото, на първо място към БСП).

Как се стигна дотук? Хронологията на събитията е известна. Логиката – още не! Може би защото коментаторите я търсят в сферата на разумните идеи, а тя се крие в света на паранормалното. Но това е тема, чието проучване ще отнеме повече време. Моята задача тук е по-ограничена: да анализирам фактите, които предшестваха злополучното кадрово назначение и взривиха гражданското недоволство.

Подмяната

 Тя започна с управленския дневен ред. Черновата на икономическия пакет беше начертана още през февруари: спешни мерки срещу монополите; незабавна материална подкрепа за най-бедните; бързи мерки срещу младежката безработица и неотслабващата емиграция; ред и сигурност в здравеопазването; инвестиции в образованието. Що се отнася до политическия пакет, исканията на участниците в зимните протести се свеждаха до един  призив:”Смяна на Системата!” 

Още преди изборите стана ясно, че подобен род уличен радикализъм е неприемлив за силните  на деня – в София и Брюксел. Логично беше квази-коалицията „БСП-ДПС-Атака” да се концентрира върху икономическата политика. Още повече, че в „Насоките”, оповестени от г-н Орешарски, тази тематика заемаше централно място. Нищо подобно не се случи. Вместо с икономиката, неговият екип се ангажира с форсирано кадруване в органите на сигурността. Замириса на политически реваншизъм... 

Изборът на Делян Пеевски се оказа капката, която преля чашата на недоволството. То беше толкова спонтанно и мощно, че изненада дори малобройната инициативна група, която даде началния залп в социалните медии. Този път не един на десет, а многократно повече от отзовалите се на призива в интернет излязоха на улиците в столицата и провинцията. Светкавично изразената готовност от г-н Пеевски да се оттегли от поста ( ако НС реши!) и гузните уверения на неговите ментори Станишев и Местан, че това ще се случи още утре, не са в състояние да спрат гражданските протести. Сега двамата лидери, заедно със странния им съюзник Сидеров, ще трябва да се погрижат на първо място за собствената си съдба. При това, в обстановка на растяща публична омраза и вътрешнопартийно разслоение.

 Първият негативен резултат е налице: доскоро изплашените обектите на властовия реванш от ГЕРБ доволно потриват ръце. И кроят планове след  избори през есента да се върнат на Дондуков 1.

Прекъснатият диалог

Брънката в институционалната верига, която се скъса, може да се окаже фатална за управляващите. Имам предвид президентската институция, която беше демонстративно ингонирана от БСП и ДПС при промяната на законовата уредба за ДАНС. Президентът Плевнелиев тъпкано им го върна: минути, след като в интернет стартира протестната кампания, той обяви кредита на доверие в правителството за изчерпан и сне своята подкрепа. Който е мислил, че ролята на президента е в реденето на политическите дела е нищожна, горчиво се е излъгал. Протестиращите в пространството между МС и президентството нито веднъж не издигнаха лозунги срещу Плевнелиев (за разлика от деня, когато беше разкрита аферата с фалшивите бюлетини). 

Авторите на идеята за превземането на ДАНС очевидно са калпави психолози. Те не са отчели елементарния факт, че българинът се отнася по-доброжелателно към институцията „Президент на републиката”, отколкото към партийните водачи. Уточнявам – респект към институцията, а не към персоната. Всички са доволни, когато на върха на властовата пирамида се поддържа минимално равнище на диалога  –  в критични моменти, както беше при д-р Желев и Петър Стоянов; в рутинни ситуации, както се случваше при Георги Първанов.

 Другият, не по-маловажен диалог – с гражданското общество, също беше изкористен. Достатъчно е да се погледне списъка на поканените организации и движения на показните рандевута на „Позитано” 20. Повечето от тях са без реално влияние; но за сметка на това първи се включиха в общия хор на протестиращите срещу назначението на Пееевски. Дори и консултациите със социалните партньори, по сведения на участващите в тях, са били формално-протоколни. 

Що се отнася до съсловните и браншовите организации, те останаха извън полезрението на новата власт. Особено фрапиращо беше тяхното отсъствие от срещата на премиера г-н Орешарски с експерти-икономисти. На нея участваха всички известни имена от лагера на пазарните фундаменталисти (същите, които съветваха Симеон Дянков да орязва социалните разходи в бюджета и да гони държавата от спекулативните пазари!); нямаше ги легитимните представители от конкурентната икономическа школа, която чрез медиите и директно беше изпратила на премиера свои обосновани предложения за изход от кризата. 

Трудно ми е да приема, че това е грешка, при това – случайно допусната...

Пропуснатият шанс

Щом един кабинет е лансиран като експертен (най-вече в стопанската сфера)  и щом неговият титуляр е коронован с титлата „Топ-експерт” ( не иронизирам – Пламен Орешарски преди време получи във Вашингтон подобно признание), редно е първият удар да бъде в полето на икономиката. На практика се получи обратното: политиката (разбирай  задкулисното кадруване) измести икономиката. Какво пропусна да направи през стартовия си период новият кабинет?

1. Да оповести конкретни мерки по най-горещата тема: цените на тока, парното и водата. Изявление имаше, разговори в новосформираните обществени съвети –също.  Но решението, което можеше да успокои стотиците хиляди семейства и фирми, изпаднали в несъстоятелност, е отложено за есента..

2. Да подготви актуализация на бюджета за 2013 г. и да оповести прогнозните си намерения за макрорамката през 2014 г. като започне  преговори по конкретни параметри с бизнеса  и синдикатите. Прибързано беше отхвърлен вариантът за спешен външен заем, предложен от внушителна група макроикономисти. След  публичното изявление на премиера, че България никога не е била по-зле,  отказът от външен ресурс изглежда алогичен.

3. Да предложи пакет от мерки за социална стабилизация (смекчаване на бедността и поляризация на доходите) . Тук  преди изборите имаше истинка надпревара от идеи, част от които – доста разумни. В това число в самата БСП се дискутираха алтернативни виждания за промяна на данъчната система, преразглеждане на крими-приватизационни и концесионни сделки и др. 

4. Да заяви изрично пред ЕК намерението си до края на август да преработи проекта за партньорско споразумения през новия програмен период 2014-2020 г. Финансовата полза е огромна – става дума за 15 милиарда лева инвестиции.  Проектът, предложен през април от правителството на ГЕРБ,  учтиво казано, е негоден. Такава е оценката, която дадоха всички главни дирекции на ЕК още преди месец. 

Спирам дотук, за да обобщя: загърбвайки икономическото поле, кабинетът „Орешарски” пропусна своя златен шанс да генерира публична подкрепа. Перспективите пред него и пред нестабилното парламентарно мнозинство  са мрачни. Което не вещае много добри дни и за България през близките месеци. Не защото управляващите не заслужават обществена санкция заради грандиозния гаф, който сътвориха; а защото с лека ръка пропиляха безценно икономическо време . Новите избори изглеждат неизбежни. Не е изключено след броени дни да бъдем свидетели на подобен обрат – за втори път през годината.

Алтернатива има, но само по пътя на саможертвата. Което ще рече, правителството само да предложи избори – дори с риск да предизвика своите явни и задкулисни родители. Не сега и не през есента, а догодина през май, заедно с изборите за европейски парламент. 

За да се случи това тържество на разума, съгласие трябва да дадат и протестиращите. Този път те искат писмени гаранции ( нов Обществен договор) и фактологични доказателства – календар на решенията, които биха позволили на суверена да си върне отнетия от партийните елити конституционен статут. На първо място –приемане на  нов изборен кодекс, който ще позволи на гражданството директно (не чрез партиите) да пращат свои представители в българския и европейския парламент.