Александър Йорданов, специално за  Faktor.bg

Благодарността 

На 3 март 1878 г. в Сан Стефано не присъстват българи. Това показва какво е отношението на руските „освободители” към българските духовни и политически водачи. Дори на подписването на договора от Вайтанга – събитие, което и до днес се отбелязва като национален празник на Нова Зеландия, присъстват вождовете на племената на маорите. Всички държави, с малко изключения като Куба и Лаос, например,  са утвърдили за свой  национален празник Денят на независимостта или Денят на суверенитета. Сърбите са избрали за свой национален празник Денят на своята революция срещу Османската империя. Ние също имаме такава революция – Априлското въстание, но повече ценим чуждата намеса в народното ни освободително дело. Такъв ни е „патриотизмът” – чуждопоклоннически. Така сами отричаме своята освободителна доктрина, в която за Русия няма място. Така са мислили Раковски, Ботев и Левски. Ние продължаваме да честваме като национален празник денят, в който две чужди нам воюващи за територии империи – Руската и Османската, сключват предварителен „договор” помежду си и си разпределят зоните, които ще владеят. Едва Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. очертава реално пътя към българската Независимост. 
Затова и можем да си представим нашата независимост като великолепна скулптура, дело на българския народ, на неговите духовници и просветители, на неговите революционери, политици и държавници. Скулптура, чийто постамент са Освобождението и Съединението. А денят 22 септември 1908 г. когато независимостта  става реалност е фигурата върху постамента. Това е паметник сътворен от велик творец – българският народ. Четири години по-късно в Балканската война правим опит да стане още по-величава тази народна скулптора чрез Обединението. Не успяваме, защото пречка по пътя към тази ни цел, както и при Съединението, е...Русия. 

Но да се върнем към 3 март 1878 г. Датата за подписването на „предварителния договор” в Сан Стефано не е избрана случайно. Тя е своебразен подарък за руския император Александър II, тъй като той се възкачва на престола на тази дата през 1855 г. И пак той  през 1861 г. на същата дата подписва декрета за отмяна на „робството” в Русия, т.е. на крепостното право. Но този процес се влачи с години и става така, че руските мужици от едно робство – крепостното, попадат в друго – болшевишкото, където отново са лишени от правото на частна собственост върху земята. Важно да се знае, че император Александър II се нарича „Цар Освободител”, не защото е освободил България.  Неговата идея за нашата земя е била друга – малка зависима и контролирана територия с послушно и благодарно население, което с труда си да храни и Империята.  В това отношение е показателно тайното споразумение от Райхщад. И това го е заявил още преди войната от 1877-1878 г. в Райхщад. Затова и през 1880 г. 3 март се чества в София като Ден на възшествието на престола на император Александър II, а не като Ден на освобождението. Едва след Съединението, когато е вече ясно, че ще има завършена скулптура, 3 март започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османско владичество. Но не е национален празник. След 9 септември 1944 г. празникът спира да се отбелязва като официален и дори е обявен за крайно националистичен, т.е. „шовинистичен”. Трябвало е да минат 32 години след държавния преврат на 9-ти септември, за да се сетят българските комунисти, че има такъв ден в българската история. Но пак не го правят национален празник. Национален празник бе Денят на държавния преврат – 9-ти септември и втори голям официален празник бе  – Денят на болшевишкият държавен преврат – 7 ноември 1917 г. Дори 8-ми март бе по-популярен от 3 март.
Трети  март като „ден на освобождението на България от османско иго”  е определен за национален празник с Указ 236 на Държавния съвет издаден на 27 февруари 1990 г. и с Решение на 9-ото Народно събрание от 5 март 1990 г. С други думи три месеца преди изборите за 7 Велико народно събрание. След приемането на новата Конституция през 1991 г. 3 март бе вписан като национален празник в чл. 154 на Кодекса на труда.  
Никоя държава не превръща своя национален празник в междунационален и 

не го дели с чужда държава 

Благодарността на българския народ към руските крепостни мужици оставили костите си по чукарите на Стара планина, при Плевен и Стара Загора, е изразявана многократно. Пракалената благодарност отблъсква, защото губи смисъл и намирисва на слугинаж.  На Христо Ботев принадлежи една велика мисъл:  
"Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, коя го отличава като народ –  дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той..." 
Точно срещу развитието ни според „народните ни начала” се  обявява Руската империя веднага след т.нар. „освобождение”. Тя се опитва да наложи своя недемократичен модел чрез силовата си господарска политика на камшика и нагайката. Докато е добре известно, че идеалът на националното ни освобождение е свързан с права и равенство с „другите европейски народи”. На палубата на парахода „Радецки” Христо Ботев се обръща към християнска Европа, а не към „православна Русия”. Русия се държи с България след „освобождението” като с подчинена и задължена и с нещо държава. Така не се държат „освободители”. Така се държат окупатори. Въпреки това дори български политици, които не слугуват на руския императорски двор,  запазват чувството си на уважение към обикновения руски народ. 
След Първата световна война България приема над 35 000 руски бежанци, спасяващи се у нас от режима, който болшевиките налагат в Русия след като убиват дори последният руски император Николай II заедно с цялото му семейство. Между тях са и преки наследници на генерали и офицери от руската армия, участници в Балканската кампания през 1877-1878 г. Те се приети радушно, създават свои училища, културни и стопански организации.  Получават солидна финансова подкрепа от българската държава. Особено голяма е била грижата за децата сираци. А ветераните от войната през 1877–1878 г. получават изключителни привилегии – месечни пенсии в размер на 1000 лева. Това е два пъти повече, отколкото е получавал по това време българският учител. На това решение на българския парламент се противопоставят само комунистите, защото според тях то е било „провокация към Съветска Русия”. Но затова пък от него се възползват графиня Олга Толстой, Варвара Гурко, граф Леонид граф Игнатиев, Петър Глоба, ген. Анатолий Адамович и много други. За всичко това от години пише с много подробности проф.д-р Евелина Келбечева. 

През 1944 година, когато съветската армия окупира България, комунистите започват репресии не само срещу българите, но и срещу руските бежанци. Последните са обявени за врагове на съветската власт и на българското комунистическо правителство. Унизяват ги като ги задължават да приемат съветско гражданство. Това е  условието, за да бъде продължена финансовата подкрепа за тях. Но как да станеш „съветски гражданин” като знаеш, че СССР е държавата избила твоите близки и роднини, прокудила ги от домовете им? Стотици инвалиди и нетрудоспособни български граждани от руски произход са принудени да станат съветски граждани. До 1944 година за руските ветерани от руско-турската война са изразходвани 200 милиона лева. За станалите „съветски граждани” в периода 1945–1951 г. са дадени още 132  милиона, а 12 милиона отиват за реставрацията на руския православен храм “Св. Николай” в София. С други думи България отдавна се е отблагодарила. Да се благодари днес на Русия означава да се благодари на наследници на убийците на българските „освободители”.  А това е крайно неморално и недостойно. Слугинажът не е благодарност. Благодарността означава равноправни отношения и национално достойнство. 

Дългът 

Император Александър II не настоява за дълга от България. Защото във времето докато той е жив Княжество България издържа петдесет хилядният руски окупационен корпус. Нямаме още своя армия и храним чужда армия. Както пише Симеон Радев, императорът е чакал „щото българските министри да се сетят сами“. Но след смъртта му на 14 март 1881 г., новият император Александър ІІІ решава да си потърси дълга – сумата от 10 618 250 рубли и 40 копейки. Изчислена по тогавашен курс на рублата спрямо златото тази сума се равнява на 32,5 тона злато или на 53 милиона златни франка.
На 10 януари 1884 г. с Указ № 1144 българския княз Александър I утвърждава Конвенцията от 1883 г. за изплащане на Русия на „разноските по окупацията на Княжеството от Руските Императорски войски”. Предвидено е сумата да се изплаща на части. Обслужваме редовно дълга си от 1883 г. до 1885 г.  През 1886 г. отношенията ни с Русия се влошават. Причината е руската позиция срещу Съединението. Изплащането на окупационния дълг спира. Затова пък на гърба на България  се стоварва и окупационният дълг на бившата Източна Румелия в размер на 10 613 250 книжни рубли и 43 ½ копейки.
По това време една книжна рубла е била цяло състояние. Държавните чиновници в Русия са работели за няколко рубли на месец, а на пазара с 1 рубла се е купувала една крава. Така България е трябвало да осигури 11 милиона „говеда” на „братята освободители”.  Българските политици много правилно са се разсеяли за изпълнението на този Указ, защото: 
не може да се изживяваш като „освободител” и да искаш „пари”. 
„Освобождението” би трябвало да е дело високоморално, благородно, безкористно, „братско”, а не бизнес сделка или чист рекет. След Съединението ние поемаме и дълга на Османска Турция към Русия за войната от 1877–1878 г. А той е  82 милиона златни франка. Или близо 50 тона злато. В този смисъл „освобождението” ни излиза наистина златно. 
Подобна рекетьорска схема ни сервира след 1944 г. и Съветска Русия. И тя ни накара да ѝ издържаме окупационната армия, ограби ни и златния резерв. Но още по-лошото бе, че ни смени икономическата и политическата система. Но все пак България оцеля като държава, докато СССР изчезна от картата на света. Ирония на съдбата или Божие наказание! 
Отдавна сме се отблагодарили на Русия. И отдавна нищо не и дължим – нито пари, нито благодарност. След престъплението, което извърши срещу нас през 1944 г. по-скоро очакваме обратното – президентът и правителството на днешна Русия, като правоприемник на СССР, да се извинят на българския народ за всички злини, които СССР ни стори след 1944 г. Но по този повод искам да припомня: 

 Какво мислят хората от народа  

Политиката на Руската империя винаги е била в полезрението не само на „известните личности”, но и на всички българи. Руската намеса в живота на младата българска държава експлоатира създадени от самата Русия митове – за „освободителката”, за „защитницата на славянството”. Тези митове срещаме и днес. Затова и ще си позволя да цитирам мнения на обикновени българи, които открих събрани в една малка книжица озаглавена „България и интригите на Русия” издадена през 1914 година. 
Ето например какво пише Иван Руневски, сам представил се като „широк социалист”: 
 „...ние с ужас мислим за едно бъдеще, когато ще бъдем „обединени” под егидата на днешна деспотична Русия. Ние се страхуваме от тези грамадни и ледени прегръдки...Те са задушили толкова народи и толкова велики синове на руския народ!..”   
Милан Г. Марков, адвокат и член на „Славянското дружество”, с тревога споделя:
„Русия е била и си остава наш най-непримирим и опасен враг, такава е тя и за самата славянска идея... Нека знаят всички руски хора на света, че ние ще се бием не за тях, а против тях, защото не за славянството се бият те, а за поробощението на славянските народи. Твърдението, че нашите пушки не гърмели против руските, е една престъпна агитационна находка, която не отговаря на истината.....”
Само година след тези думи българи и руснаци ще бъдат от двете страни на бойната линия – ние, за да защитаваме земята си, а руснаците, за да осъществят старата си идея – да стигнат до проливите, да подкрепят отново Сърбия в стремежа ѝ да заграби още българска земя. Според Марков „с Освобождението не трябва да се злоупотребява, защото то не дава право на Русия да ни гази и души.” И сочи като пример за „душене” наложения на България Букурещки договор след т.нар Междусъюзническа война. Тогава балканските ни „съюзници-разбойници”, подтиквани от нашите „освободители”, се обръщат срещу България. Затова и Марков се обръща към руските „псевдо-славянски” учени със следните думи: 
„Не се лъжете, че българския народ е тъй сляпо русофилски, както ви го представляваха руските оръдия в България. Те са заблудни и декласирани личности, които злоупотребяват и с вашето доверие и с нашето търпение. Това заблуждение коства много за нормалните руско-български отношения.”
Асен Константинов също разсъждава на тема „славянско обединение”.  И пише: 
 „Когато се касае за жизнените интереси на народа и за съществуването на България, ние трябва да бъдем преди всичко българи и да се сплотим всички, без разлика от партии, като една могъща стена около народното ни знаме... Славянството е една злосторна пречка за националния ни подем и мощ, време е вече да излезем от това заблуждение и да не проповядваме вече този „фалш”. 
Отново обръщам внимание, че това са мнения на българи, които не са нито политически, нито научни „икони”. Но затова пък думите им са искрени.  Ето и мнението на гимназиалния учител Петър Иванов:  
„Наивниците мислят, че войната в 1877 год. е била обявена от Русия за освобождението на България. Фактически, обаче, нищо подобно няма; такова късогледо твърдение могат да поддържат само хора, които не познават историята на Източния въпрос.... когато официална Русия след образуването на България иска от нас благодарности, ние не можем да не отговорим: не заслужавате нашата благодарност, защото вие се борихте за завоюване на България и ако тя стана независима, то стана въпреки вашата воля и желание. И от освобождението до днес Русия се стреми само към едно – да поправи сторената от нея грешка, като унищожи независимостта на България.” 
Така разсъждава български гимназиален учител през 1914 година. Той е съвременник на събития, които иска сам да разбере извън пропагандата и „опорните точки”. Десетилетия по-късно и особено в комунистическия период, много събития от българската история обрастнаха с плевелите на комунистическата пропаганда. А тя безцеремонно налагаше руската гледна точка към нашата история. Мнения като цитираните тук бе невъзможно да се публикуват в годините на т.нар. „социализъм”. И това е голяма разлика между България преди и България след  съветската окупация. В свободна България е имало „за” и „против”, имало е Стефан Бобчев, но е имало и Пенчо Славейков, имало е „русофили”, но е имало и българи. При „социализма” се чуваше само гласът на „бобчевци”. Комунистите мразеха свободно мислещите хора,  мразеха свободата. Да им бе паднал Левски в кървавите ръце нямаше да си играят с него на съд и бесило. Щяха да го разстрелят на мига. Както разстрелваха българските патриоти след 9-ти септември 1944 г., както убиваха следовниците на Левски – българските горяни, например.  
В заключение ще кажа само, че на 3 март имаме не толкова повод за празнуване, за ненужни поцелуи, рапорт даден и рапорт приет, а за дълбок, за много дълбок размисъл,  за драматичната ни национална съдба, за истините и лъжите в българската история, размисъл честен и откровен за нашето минало. И поука за  настоящето и бъдещето ни.

Край 

Виж ТУК първа част.