Димитър Бочев

  Отношението ми към родната евролиста е амбивалентно. От една страна като български гражданин аз се радвам, че я има, че и ние участваме пълномерно чрез националните си представители в съдбата на Стария континент, че ден след ден се европеизираме – поне на ведомствено равнище. Другото, неведомственото, общонационалното ни европеизиране е процес далеч по-сложен и труден, процес дългосрочен и мъчителен, който предполага 

преобразяване на общественото съзнание

 А това не става по институционален път – народопсихология не се реформира чрез декрети. Ето защо радостта ми от участието ни в евроизборите е примесена с нерадостта от начина, по който протича това ни участие. Нерадост от обстоятелството, че тръгваме към Брюксел тъкмо с тези си партии и кандидати. Защото всички те са еврофобски настроени: кои – открито, кои – прикрито; кои – по-малко, кои – повече. Партии и кандидати, които гледат на Европа по-скоро като заплаха, отколкото като надежда. Тези дни такъв един новоизлюпен кандидат, излъчен от най-примитивната и милитаризирана формация (партия не бих я нарекъл), ВМРО, открито заяви, че не вярва в европейските ценности. Аз пък му вярвам, но това е най-кошмарното – не ще и дума, че кандидат, тръгнал с подобна нагласа към Европарламента, няма да ни приобщава към Стария континент – ще ни разединява от него. А да ни разединяваш от Европа, значи да ни върнеш обратно в балканските дебри, да ни заточиш (може би за цели поколения) в потомствената ни духовна и материална нищета.
Да видим обаче какво значи да не вярваш в европейските ценности. На практика това значи да не вярваш в най-великите постижения на цивилизацията – да отхвърляш човешките права и гражданските свободи, за които европейските ни предшественици векове наред са проливали кръв по барикадите. Да не вярваш в европейските ценности, значи да отхвърляш и благосъстоянието на най-проспериращите държави – едно благосъстояние, което е също европейска ценност, макар и ценност материална. Всичко това подсказва само едно: че 

пътят назад, към историческото мракобесие, към насилието, примитивизма и бедността е вече поет

 Това мракобесие има много стари и нови имена: комунизъм, нацизъм, монархически абсолютизъм, религиозен и национален фундаментализъм, света инквизиция. Позамислим ли се обаче, ще установим, че многообразието е привидно, че всъщност става дума за един и същ феномен. И този феномен можем да обозначим като поголовно потъпкване на фундаменталните права и свободи, като инструментализиране на личността и поставянето ѝ в услуга на демонични цели. Тъкмо на този демонизъм противодейства общоевропейската кауза, тъкмо на това историческо мракобесие е антитеза днешна обединена и демократизирана Европа.
В хода на предизборната си кампания споменатият юнак се появи пред медиите с образа на Че Гевара върху развълнуваните си гърди. Това едва ли ще да е случайно – явно чрез изобразения върху фланелката си комендант кандидат-депутатът ни искаше да подскаже на родната общественост какви са политическите приоритети, които ще следва по поетия от София към Брюксел път. Докато под суровата сянка на Партията ръководителка десетилетия наред коменданте Че ни бе натрапван като икона на латиноамериканския комунизъм и символ на световната революция, ето че политиконата запази символиката и ореола си и под топлото слънце на демокрацията – този път не насилствено, а чрез наш свободен съзнателен избор. И това е най-страшното – когато едно робство не е въдворявано с огън и меч свише, а се заражда и възражда в народните недра, подхранвано от нашите собствени предпочитания, и последната искрица надежда гасне.
Симпатиите към Че Гевара не са от вчера – унаследени от идеологическата пропаганда на тоталитаризма, тези горещи симпатии надживяха неговия крах и прекрачиха невредими в царството на демокрацията. Създадени бяха цели обществени комитети в името на легендарния комендант, преди година-две официално бе поканена да ни гостува и дъщерята на Че Гевара. Една дъщеря, която той не е искал и да знае и с лека ръка я загърбва на път към световната комунистическа революция, разпалвана с пръст на спусъка в латиноамериканските джунгли. Разбира се, моралната вина не се предава по кръвен път и не се унаследява, но в случая е унаследена – не генетично, но идейно. Защото дъщерята на коменданта кацна на родна земя с комендантска мисия – за да пропагандира каузата на татка си. За да оценим подобаващо тази кауза, трябва да я поразгледаме отблизо.
И така, кой е всъщност Че Гевара? Дипломиран и образован човек е, не ще и дума, но образование култура не дава – светът е пренаселен от образовани простаци. И Васил Коларов, и Енвер Ходжа, и Пол Пот, и северокорейските сатрапи бяха все хора образовани. Но не и културни хора – културата е и морално качество. Дори нещо повече от това: културата е преди всичко морално качество, принадлежност към онзи етичен кодекс, чиито фундаменти са заложени още във Вечната книга. А 

по ленински завет моралът е чужд на партийния апаратчик

 – там, където трябва да избира между моралния норматив и революцията, апаратчикът ще избере с твърда ръка революцията. Това е изборът и на Че Гевара – и с този исторически факт аз съм се примирил. Не мога да се примиря обаче с негово възраждане и с пренасянето му в ново време. Защото това време е и мое и аз го предпочитам в неговия демократичен – не в неговия деспотичен – вариант. А тъкмо това пренасяне, тъкмо този преход от история към съвремие цели и споменатият кандидат-евродепутат. Да въдворяваш под егидата на европейската демокрация деспотизъм, е истински абсурд, но, за разлика от природата, в политиката абсурдите са допустими – под водачеството на подобни абсурди цели десетилетия наред страната ни бе скована в единственото робство, в което ние, българите, сме робували – съветското. Тъкмо към това робство иска да ни върне обратно комендантът Че чрез пълномощниците си на Балканите – така, както направи това преди цял един човешки живот в Куба, наричана от партийната идеологическа пропаганда съвсем сериозно Острова на свободата.
Тук аз няма да тръгна да изброявам престъпленията на Че Гевара – те, за разлика от добродеянията му, са неизброими. При това става дума все за престъпления срещу човечеството – Че Гевара е палач и масов убиец. Той се саморазправя собственоръчно и с нечувана жестокост както с безчет свободомислещи кубинци след като заедно с ортаците си Фидел и Раул Кастро заграби държавната власт на острова, така и със стотици (ако не и хиляди) боливийски селяни в хода на изнесената от него в Латинска Америка революция. Кървавата диря, която комисарската ожесточеност на Че Гевара остави на американския континент, е незаличима, а нашият евродепутат (това, че е още само кандидат, мен не ме успокоява) тръгва да я пренася и в континентална Европа. Преносът е само метафоричен (специалните части на ЦРУ се погрижиха своевременно да не стане той и физически), но това е слаба утеха – историята учи, че след политическите идеи често тръгват с плам в сърцето политически последователи. Особено когато 

водещите идеи са изписани върху гърдите на водещи европейски депутати

 А още повече след като въпросните депутати с целия им коронован примитивизъм са от контингента на една управляваща коалиционна партия. Аз предпочитам да се коалирам с Брюксел, вместо с недоцивилизовани патриотари, но държавническите институции не питат личните предпочитания – те само ги администрират.
  Ето значи вкратце епикризата на моите неукротими граждански страхове. Те са 

извечните и безсмъртни страхове на цивилизоваността от нецивилизоваността

 Засега цивилизоваността надделява – поне в новообединена Европа. Дали ще надделее обаче и на родна земя, знае, както пее меланхолично Боб Дилън, само вятърът – още преди почти век и половина Алеко установи, че България е Европа, ама не съвсем. А така ми се ще да станем и политически, и икономически, и духовно съвсем Европа – така, както сме съвсем Европа териториално. Такъв обществен патос ме е грабнал, че за каузата на общоевропейското единство съм готов да пожертвам дори някой-друг балкански евродепутат – особено ако крачи по континенталните маршрути с Че Гевара воглаве!...