„Безбожното общество, в което хората се

                                                              отричат от своите религиозни потребности

                                                             или дори се подигравт с тях, е обречено на

                                                             стремглаво падение.”

                                                                                                   Теодор Рузвелт      

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

        Трудно ни е да го осъзнаем в цялата му разтърсваща дълбочина – непонятна, нечовешка, свръхчовешка е саможертвата Христова. Толкова непонятна, нечовешка и свърхчовешка, че не се побира в сетивата ни людски. И понеже ни е физически недостъпна, понеже Спасителя е имал екзистенциалния капацитет да я предприеме, поиследва и осъществи, докато ние нямаме екзистенциалния капацитет дори само да я проумеем, а още по-малко – да я осмислим, предпочитаме да я метафоризираме. Метафоризирането е дискретна форма на игнориране – като метафора саможертвата Христова като че ли се себелегитимира, а това я прави по-приемлива, преселена в други, свръхсетивни, виртуални измерения и отдалечена физически от нас, свръхчовешката й реалност се очовечава, става съвместима с бит и битие. От една страна тази метафоричност възвеличава и канонизира Сина Божий, от друга страна обаче тя го прави и по-поносим. Именно поносим. Ако беше достатъчно поносим, достатъчно съвместим с нас само като наш земен съжител, нямаше защо да го отдалечаваме от себе си, да го препращаме в други, отвъдни, недостъпни за немощта ни людска пространства. По заръка Божия, като замисъл в една върховна морална стратегия, Богочовека действително трябваше да загине, за да изкупи чрез саможертвата Си нашата безмерна земна греховност, психологически погледнато обаче, отлъчващото го от нас метафоризиране може да се обясни с търсенето на изход – търсене, продиктувано от обстоятелството, че наложените от Христос и недостижими, непостижими за човека нравствени максими правят мисията Му непоносима за слабата ни същност. Казано по-просто, доколкото бе Богочовек, Бог и човек ведно, Христос е несъизмерим с нас, земляните – сам Той заявява, че е от друго царство, принадлежи към друг свят, в който, опровергавайки чрез смъртта Си смъртта, се завръща чрез разпятието. Това опровергаване на физическата смърт е по своята органика утвърждаване на другото, на извънфизическото, на надестественото, на метафизическото безсмъртие. Което за истински вярващия е не само метафизическо, а и физическо, не само символ, а и плът – симбиоза, единство между земното и извънземното. Тъкмо затова възкресението ни според Вечната книга е не само възкресение духовно, а и възкресение во плоти.

       Радичков казваше, че трябва да живеем така, като че ли има Бог. Съгласен съм, но без наложената от талантливия писател условност, която уговорката «като че ли» съдържа. Доколкото не само се себеразбирам, а и се себеусещам, и се себеизживявам като православен християнин, аз предпочитам да живея не като че ли има Бог, не само със знанието, а и със съзнанието, че действително Го има. Да живееш така, като че ли има Бог, за мен е обидно – това би значело да лишиш Всевишния от величествената Му мисия на Творец и Първосъздател и да Го сведеш до функция, да Го прагматизираш, да Го превърнеш в морален надзорник на човечеството, в коректор на людското ни несъвършенство. Той действително е и такъв, но далеч не е само такъв. А не е работа на човека, на раба Божий да съди Царя на царете, да регламентира и легитимира на своя глава Божиите пълномощия.

Пътят е по-скоро обратен:

 не човекът детерминира Бога, а Бога – човека. Преобръщането на тази извечна йерарахия е не само противоестествено, а и противобожие дело.

       Въпреки всички изказани възражения, за предпочитане е все пак да живеем с поставената от Радичков условност, отколкото със съзнанието на невярващи или (Боже, опази!) дори със съзнанието на войнстващи атеисти. Разбира се, в демократични условия всеки има правото да живее и изживее живота си и без Бога, и встрани от Бога, и против Бога дори. Чрез настоящите размисли аз не отричам това му право – не го оспорвам дори. Аз искам просто и само да се себеразкрия, да се себесподеля,  да дам глас на онези мотиви, на онези мои вътрешни вълнения, пристрастия и съзнания, които ме приобщават към Твореца – нищо повече. Макар че всичките ни дни са от Бога дадени, от Бога дарени, по-подходящ, по-подобаващ за целта момент от днешния, на който Сина Божи пое кръста на Спасението, аз не виждам.

       Достоевски откри първоизвора на всички злини, първоизточника на всички земни злодейства в

отлъчването на човека от Бога

 При което Бог няма пръст в това пагубно разединение – човекът е Негово любимо чедо и Бог е открит, отворен, достъпен за всеки – и за най-жестокия престъпник. И най-отявленият злодей ще бъде приет от Бога, и за него Господ-Бог има обич, състрадание и утеха – всеки грешник има право на покаяние, на опрощение, на морално прераждане. Такъв е, да речем, Разколников, който от крадец и убиец в началото на романа в хода на сюжета еволюира до онази ангелска непорочност, която може да бъде постигната не под ръководната роля на партията, а само с Бога воглаве. Така че не Бог носи отговорността за зейналата особено в днешните обездухотворени технократични времена пропаст между Бог и човек, между Творец и творение – тази пропаст е изцяло човешко дело, човешка дяволщина и човешка отговорност. Тази пропаст е несъмнено страдание Божие, но със същата несъмненост тя е и злочестие людско. Бог не може, не би могъл да запълни тази пропаст еднолично – това Той може да стори само със съдействието на човека. Не защото не Му достигат сили (той е всесилен), а защото да приобщи против неговата воля върха и короната на Творението Си – човека –към Божието начало, би значело да му отнеме най-висшето благо: свободата, правото на свободен съзнателен избор. Това благо е органиката на Първосъздаването, то е онтологично присъщо на битието, вложено е собственоръчно от Всевишния в генезиса като доминанта над всички останали блага и да тръгне Всевишния да го отнема, за да спаси нас, човеците, от греховност, би значело Сам да се себеопровергае. Изборът – пише в «Изкуството да бъдеш Бог» християнинът Морган Скот Пек – е наш собствен, наше право, но и наша отговорност. Ако се възползваме от това си право, за да се дистанцираме от делото Божие, закономерно ще понесем и отговорността си от това дистанциране. И ние го правим – ден след ден. Злодеянията, с които нашата епоха е пренаселена като никоя друга, са живо доказателство за това ни безумие. Същата теза издига и последователят на Достоевски – Солженицин. И той открива

корените на изпепеляващите атеистични доктрини

 и на болшевизма, и на нацизма в обездухотворяването, в радикалната секуларизация на епохата ни.

       Тази секуларизация връхлетя цивилизацията ни под егидата на природните науки. Вярно е, че има и учени като Айнщайн, който заяви, че колкото повече се занимава с наука, толкова повече вярва в Бога, като Луи Пастьор, според когото атеистичен те правят само повърхностните занимания с наука, докато дълбокото вникване в науката те води право към Бога, като Вернер Хайзенберг, който стигна до извода, че «първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог». Като цяло обаче, достигнало в наше време зенита си, частнонаучното мислене се противопоставя на Божието начало и трасира пътя към онова безмерно идеологизиране и доктриниране на битието, което вещае настоящото ни и предстоящо обезчовечаване. При това бедата е не от днес и не от вчера. Още преди около два века, когато научнотехническата революция плахо прохождаше на европейска земя, а по останалите континенти никаква я нямаше, в «Есе за съзидателните принципи» савойският мислител Жозеф дьо Местр предупреди: «Ако не се върнем към старите максими, ако образованието не бъде отново поверено на свещениците и ако науката не бъде навсякъде поставена на второ място, очакват ни неизброими нещастия. Ще оскотеем от наука, а това е последната степен на оскотяване.» Вярно е, че възгледът на дьо Местр е краен, но неговата крайност е отговор на крайното материализиране и прагматизиране на социалната среда. Само броени десетилетия след него друг един гений – Флобер – проклина времето си – време, в което «силата, правото на болшинството, страхът от тълпата замениха авторитета на името, божественото право и превъзходство на духа». В едно от многото си вълнуващи писма до любимата си Луиз Коле френският класик се възмущава: «Ето какво не пожелаха да видят социалистите в цял свят с тяхната вечна материалистическа проповед: те отрекоха страданието и хулят Христовата кръв, която тече в нас.»

       Тя, тази извечна Христова кръв, тече и в техните жили, но те не го знаят. Пришпорени от фанатичния си атеизъм, те и до днес нехаят, че тази свята кръв бе пролята на Кръста и в тяхно име. Става дума не само (и дори не толкова) за международните – и за родните социалисти става дума. Вероятно ще ги видим на Разпети петък на поклонение пред Кръста Христов. Преди това обаче ги видяхме на поклонение и пред монумента на Тодор Живков. Което прави едното поклонение искрено, а другото фарисейско. Кое какво е, нека читателят сам реши – задачата не е с повишена трудност.

       Много, стотина са унаследените още от библейски времена имената и прозвищата на Богочовека – Той е и Изкупителя, и Спасителя, и Пътя, и Пророка. Сред многото му все благородни и зачитащи величественото Му дело титулувания аз от малък си имам едно любимо, едно според мен най-подобаващо измежду всички останали: Който е, Който е бил, Който ще дойде. То казва същественото – всичко останало е от лукавого.