Памет и безпаметност или как едно чудовище ще замърсява и моята родна земя

                                                 „Човекът със здрав смисъл, който чете историята,

                                                     е зает главно с нейното опровергаване.”

                                              Волтер, „Опит върху нравите и духа на народите” 

   Паметниците са деликатна материя. Трябва много да внимаваме, когато ги вдигаме – и когато ги сриваме трябва много да внимаваме. Дори за една стародавна нация като нашата, чиято хилядолетна история предполага придържането към утвърдени, устояли на времето ценности, не е без значение на кой бог се кръсти, кого величае и кого позори чрез паметниците си. Още по-щекотлив е проблемът за младата ни и неукрепнала демокрация.

   Колко неукрепнала е тя, колко разколебана е нейната ценностна скала, пролича тези дни и от взетото по препоръка на съмнителната организация със съмнително кредо и съмнително наименование „Балкански институт за възстановявана и развитие” проекторешение на Общинския съвет в Свищов за издигане на паметник на Александър ІІ Николаевич. Какво точно ще укрепва и какво ще възстановява въпросният балкански институт, така и не стана съвсем ясно, ако съдя по споменатото му начинание обаче, най-малко демокрацията ни ще крепи и укрепва. Обстоятелството пък, че Общинският съвет прие с такава показна готовност и с такава главоломна скорост предложението на института, безпокои още повече.

  След споделените уводни думи време е да тръгнем по дирите на това безпокойство, да разкрием неговите мотиви. Смущава преди всичко обстоятелството, че Общинският съвет приема подобно предложение и решава, без да обсъди начинанието с гражданството. В демократични условия паметниците в едно селище не са нито на кмета, нито на общинарите – те са на гражданите. Кметството и Общинският съвет са само тяхна функция – обратно е

 само в деспотичните общества,

  само под суровата сянка на тоталитаризма подобни решения се вземаха свише, без допитване до електората. Демокрацията, за сметка на това, предполага широк граждански дебат – нещо, което не се е случило и до днес, и което на ведомствен език с чиста съвест бихме могли да окачествим като процесуално нарушение. Което съвсем не е единствено. Защото паметник на Александър ІІ край Свищов вече има – издигнат още през 1881 г. И главната улица на града носи неговото царско име – ул. „Цар Освободител”. В Историческия музей на града пък е изложен бюст на руския император, а в местността „Паметниците”, където инициаторите възнамеряват да вдигнат новия монумент, наред със стария императорски паметник, бди над историческата ни памет и построеният в чест на стогодишнината от събитията монумент, висок цели 24 м. Има и над 15 паметни плочи, на които са гравирани имената за загиналите руски воини. Така че паметта и на Александър ІІ Николаевич, и на цялото му войнство е зачетена и почетена подобаващо – според мен дори повече от подобаващо.

   Големият въпрос е от принципно естество и той гласи: Има ли изобщо какво да се чества, слави и увековечава в метал и камък? Дали и доколко Освободителната руско-турска война е освободителна и дали и доколко – завоевателна? Един от най-компетентните и далновидни изследователи на темата – дългогодишният ми приятел Атанас Славов – е категоричен: по време на османското владичество българите са имали роби, но роби не са били никога. Не са роби хора, говорещи свободно езика си; не са роби хора, развиващи свободно националната си култура; не са роби хора, изповядващи свободно религиозните си убеждения; не са роби хора, разработващи собствен частен бизнес; не са роби хора, пътуващи свободно зад граница и свободно търгуващи с десетки съседни и далечни страни. На същото мнение е и бившата съпруга на Атанас Славов – историческата писателка Вера Мутафчиева. Която счита, че турското владичество не е похитило, а е съхранило националността ни, съхранило ни е дори физически, предпазвайки ни от бушуващите в онези векове по цяла Европа изтребителни дългогодишни войни, смъртоносни епидемии и размирици. Погледнете само пищните и унаследени от вековете къщи в Копривщица на по два-три ката и се запитайте: това къщи на роби ли са?

   Ами Балканджи Йово, ами трите синджира роби, ами Шибил, ами яничарите? Това вече не е историческа фактология – това е фолклор, „Старопланински легенди” са това – с и без кавички. Виж, яничарстовото е факт, но факт, различен от преданията по темата – пише Славов. Яничари се набират от българските поселища, а и от много други владени от империята народи, но съвсем, съвсем рядко – само при войни и конфликти, сиреч в критични за султаната исторически моменти. При това става дума не за невръстни деца и кърмачета – яничарският корпус е не детска градина с щатни дойки и бавачки, а школа за сурови елитни воини. За яничари се вземат отраснали деца, юноши и младежи на по 15-20 години, които отлично са знаели семействата, селата и родовете си, поддържали са връзка с тях по време на военната си служба, подпомагали са ги материално. При това принадлежността към яничарския корпус е не проклятие, а чест и гордост – яничарството е предпоставка за блестяща военна и политическа кариера както за мюсюлмани, така и за българи и много родители с готовност са изпращали децата си в корпуса. Казвал съм го и друг път, но обстоятелствата налагат да го повторя: Ако през въпросните пет века турците ни бяха потурчвали с комисарската ожесточеност, с която ние ги побългарявахме през средата на 80-те, от българската нация днес и помен нямаше да има. А след като не сме били поробени, нямало е и освобождение – нямало е от кого и е нямало защо до бъдем освобождавани. Така че Руско-турската война е не освободителна, а империалистическа – под маската на мистификации като православно верско единство и панславянско братство

Кремъл търси път към проливите,

този път минава през България и маршрутът трябва да бъде прочистен от турците. Това е голата истина – всичко останало е пропаганден декор.

       Има и нещо друго. Тежко и горко на онези народи, които по стечение на железни обективни обстоятелства са освобождавани от хора, които са далеч под тяхното културно и социално равнище. Такъв е случаят и с нашего брата, „освобождаван” от примитивни, безпросветни мужици, от крепостници с почвеническо съзнание. И Достоевски, и Василий Немирович Данченко в кореспонденциите си, и ген. Тотлебен във фронтовите си записки, и много хроникьори, придружаващи руските войски в настъплението им, се учудват и на високия жизнен стандарт, и на културата на българите, и на доброто отношение на турците към тях. При настъплението си през китните български села и паланки редовите руски воини грабят на поразия местните жители, а офицерите им изпращат в Русия всички цветни метали, до които се докопват. Много български възрожденци, между които и Евлоги Георгиев, протестират напразно пред руското командване срещу това попътно грабителство. След войната Кремъл заставя младата и безпарична българска държава да му изплати всички разходи по войната – до последния патрон. Това България прави, вземайки тежки и заробващи кредити от чуждестранни банки. След което мнимите освободители на практика завладяват ведомствено новооснованата ни държава, настанявайки по ключовите позиции и на армията, и на държавната администрация свои хора. Ако това е почеркът на освободител, откровеният поробител е хиляди пъти за предпочитане. Следвоенната ситуация става толкова непоносима и опасна, че, както вече писах по друг повод в медиите, единствените оцелели от Априлското въстание апостоли – Стамболов и Захари Стоянов – молят султана да върне страната ни обратно в султаната. Стамболов окачествява всеки опит за сближаване с Русия като национално предателство и по собствените си думи сънува Русия като огромна бяла мечка, която го души, а Захари Стоянов пише във в. „Свобода”, че

„руският камшик боли повече от турския”

 Така освободителите се превръщат скоропостижно в агресори и завоеватели. Всички тези издевателства, които стават под егидата на възлюбения от „Балканския институт за възстановяване и развитие” Александър ІІ Николаевич, последователно водят до извода, че единственото робство, под което ние като българи сме робували, е съветското. И то е несъмнено.

       Впущам се в този необятен разказ, за да разкрия колко несъстоятелни са историческите доводи, с които величаем руснаците като наши освободители. В моите очи ширещото се под родните простори русофилство е най-деструктивното явление – особено след като Русия е в яките ръце на кагебиста Путин. Днешна Русия е една противопоставена на Европа и на целия цивилизован свят колективистична и деспотична държава с имперски, несъвместим със светския дух на времената манталитет и ненаситни шовинистични попълзновения – особено към нашата страна, която Кремъл от векове третира като свой заден двор.

Колосалните размери на проектирания свищовски паметник говорят за разцвета на пагубното русофилство – от една страна – и за възраждащата се гигантомания, белязала безсмъртната българо-съветска дружба – от друга. Всичко това трябва да ни напомни, че, смачкана между две могъщи деспотични империи – Турция на Ердоган и Русия на Путин, – с които нерадостната ни национална историческа съдба е най-тясно обвързана, слабата ни и немощна държавица може да оцелее само като съставна част от обединена Европа. Всяко отклонение от европейската кауза е осъзнато или неосъзнато предателство към националните ни интереси. Няма съмнение, че в сянката на  готвения паметник това предателство ще цъфти и процъфтява с най-пищните си цветове.

Българинът винаги е страдал от недостиг на съзнание за историчност. Най-новото свидетелство за този пагубен недостиг е проектираният монумент. Който, ако (Боже, опази!) върви, както е тръгнало, неминуемо ще се превърне не в знак на почит към миналото, а в актуален паметник на

историческата ни безпаметност

Не съм свищовлия и следователно не аз ще решавам общинските проблеми на Свищов. Право на решение аз нямам, но, доколкото съм гражданин на републиката и доколкото това проектирано чудовище ще замърсява и моята родна земя, право на мнение аз имам. И се възползвам от него, като препоръчвам на фамозния „Балкански институт за въстановяване и развитие”, ако наистина иска да възстановява и развива погубените в мътната ни национална история добродетели, да вдига паметници не на императори с имперски апетити към отечеството ни, а на чужди и родни благодетели. Вместо да възстановява и развива делото на Александър ІІ Николаевич, възстановяване и развитие, което е всъщност дискретен реверанс към деспота Путин, да вдигне паметник на Роналд Рейгън, да речем – един демократ, допринесъл най-несъмнено за гибелта на най-колосалното зло в цялата ни национална (пък и в цялата човешка) история – комунистическият тоталитаризъм. Без да посяга ни най-малко към националната ни независимост, Рейгън съдейства за тържеството на демокрацията и в Европа, и на родна земя. Пък и, за разлика от Николай ІІ, с чиито мемориали са пренаселени не само крайдунавските ни градове, паметник в Свищов Рейгън още няма...