„Всеки, който веднъж е избрал насилието за свой
                                                  метод, е неминуемо задължен да избере лъжата
                                                  за свой принцип.”
                                                                                           Александър Солженицин     


Димитър Бочев

Руският монархизъм е безвъзвратен, отидоха си по живо, по здраво и сталинизмът, и (доколкото я имаше) десталинизацията, и брежневизмът, и перестройка, и гласност. През всички тези действителни и мними, същностни и формални преходи едно се съхрани непокътнато чак до ден днешен: руският имперски манталитет, шовинизмът и свързаната с него агресивност, 

държавническото съзнание, че Кремъл е върховният жрец,

 месията, предопределен от съдбата да господства над други народи. Колко кораво, колко закостеняло и неподатливо на еволюция е това съзнание стана ясно и неотдавна, когато полуофициално и официално Кремъл оповести, че, видите ли, през лятото на 1968 г. Червената армия е спасила Чехословакия, изпреварвайки чрез нахлуването си готвен от западните сили в Прага държавен преврат. Като всеки насилник, и монархическа Русия, и СССР, и днешна, путинска Русия много обичат да се себеизживяват като спасителки на народите. Казаното е валидно с особена сила по адрес на нас, българите. За днешните руски историци, политолози и държавници с Путин воглаве, както и за широките безпросветни (колкото по-широки, толкова по-безпросветни) маси, русите са ни спасили веднъж в края на XIX в., след което са ни спасили отново през есента на 1944 г. По-успешно (за Кремъл успешно – не за нас, българите) се оказа второто спасение, което продължи почти половин век. За да провъзгласиш с късна дата заробването на една независима държава за спасение, само имперски мераци не стигат – необходимо е и безочие и наглост. Наглост, която блесна в най-чистия си вид чрез днешното отношение на Кремъл към разгрома на Пражката пролет.
В това позорно дело бе въвлечена и българската армия, и България опетни (за разлика от една Румъния, да речем) името си чрез една брутална агресия, която с нищо, с нищичко не бе предизвикана от Прага. Напротив: съзнавайки идващата от север опасност, Александр Дубчек и либералното му обкръжение правеха всичко възможно, за да не провокират Москва, за да покажат и докажат на големия брат, че той няма защо да се безпокои, че предприетите от чехословашките радетели за социализъм с човешко лице реформи са само вътрешнополитически, че Чехословакия не възнамерява да напуща нито социалистическата общност, нито СИВ, нито Варшавския договор. Всуе! И най-плахият порив за свобода, и най-далечният намек за зачитане на елементарните човешки права, за съчетаване на реалния социализъм с потъпканата от тоталитаризма гражданска независимост на личността, се оказаха недопустими.
През онези паметни времена на въпроса какво е танк зевзеците в София отговаряха: Превозно средство, с което брат ходи на гости на брата. Тази ирония съдържа цялата истина за претенциите на Москва, че чрез нахлуването си оказвала братска помощ на чехословашкия народ. Агресията в Прага послужи на родните сталинисти като 

сигнал за вътрешнополитическа атака

 срещу всяко свободомислие, което десетина години по-рано измамната десталинизация подхрани. Във Философско-историческия (така се казваше тогава) факултет на Софийския държавен университет (като че ли под суровата сянка на тоталитаризма можеше да бъде и частен!), където следвах, обратният завой към сталинизма помете Желю Желев и Асен Игнатов, които бяха изхвърлени от университета, малко след което изключиха в рамките на същата мракобесническа кампания и мен. За сметка на това нейде през октомври на 1968-ма учебна година във факултета със закъснение пристигнаха онези наборници, които бяха взели участие в инвазията срещу Пражката пролет – като награда за агресията всички участници в нея бяха приети да следват без приемен изпит и в специалност по свой избор. Онези, които още си спомнят колко тежки бяха кандидатстудентските изпити и колко трудно се влизаше по онова време в университета, знаят колко висока е тази великодушно отпусната от Партията-ръководителка награда. Независимо от уверенията на партийната идеологическа пропаганда в героизъм, независимо от неуморните конгресни напомняния на средствата за масова (дез)информация, че всеки строител на социализма трябва да ликува, че е съдействал за връщането на братския чехословашки народ обратно в световната комунистическа общност, завърналите се от Прага наши състуденти съвсем не се гордееха – нито с участието си в инвазията, нито с подареното им студентско място. Подобни подаръци са унизителни, пък и дълбоко в себе си удостоените с тях осъзнаваха позора, с който лакейщината на БКП към Кремъл опетни младия им живот. От друга страна, за да ги включи в марша към Прага, българската държава бе лишила наборниците от законното им право да се явят по редовен път на кандидатстудентски изпити и да влязат достойно в университета – така че не тяхна беше вината за позора, с който събитията ги белязаха. В онези сбъркани времена аз извадих късмет: бях се уволнил само някоя-друга година преди това от казармата и бях благодарен, че не попаднах в набор 68 – иначе и аз щях да бъда опетнен с едно безчестие, за което с нищо не бях допринесъл, но което и с нищо не можех и да предотвратя.
Ако някой реши, че всичко това е минало, ще отговоря, че днешното отношение на 

Русия реанимира това минало 

от дебрите на новата ни история, превръща го от история в настояще. Стратезите и тактиците на Студената война в Кремъл отлично знаеха, че никакъв външен класов враг не посяга към държавната власт в Прага – знаят го и днешните путинисти и кагебисти. Тезата за дебнещия външен враг, легендата, че злият Запад бил готов с пръст на спусъка да проникне в Чехословакия и да разгроми постиженията на комунизма, а обединените армии на Варшавския договор само изпреварили с броени дни капиталистическата агресия, бе износена от употреба още в края на 60-те. 
В „Архипелаг ГУЛ-аг” Солженицин разкрива колко жизнено важна е за комунистическия тоталитаризъм врагоманията – толкова важна, че, когато отсъстваха, и външният, и вътрешният класов враг бяха съчинявани в съответните идеологически пропагандни лаборатории и пускани в обръщение сред хората. Но хората отказваха да повярват, с времето все по-малко и по-малко вярваха хората на доктринерските мистификации. Тъкмо това натрупано през годините и десетилетията неверие помете комунизма от лицето на земята през края на 80-те.
Явно днешен Кремъл тъгува за понесената загуба – иначе едва ли би тръгнал да възстановява реликвите на комунизма, да се превъоръжава с неговите ръждиви пропагандни оръжия. Именно това идейно превъоръжаване подсказва колко малко се е променила Русия политически – и колко непроменена, колко еднородна със Съветския съюз си е останала до ден днешен. Да оправдаваш една брутална агресия с абсурдното твърдение, че спасяваш една беззащитна свободолюбива държавица от външния класов враг, значи да съдействаш на агресора. А да съдействаш на един агресор, да му обезпечаваш морално алиби, да го реабилитираш и героизираш, да го величаеш исторически, значи сам да се превърнеш в съагресор.