Мирослав Дърмов, 

Лексингтън, Кентъки - САЩ

Колкото и да е неприятно, управлението на България през последните 23 години е по същество епоха на подменения вот на избирателите. Нещо, което обезсмисля същността на демокрацията и нейното основно предимство, а именно определянето на властта като резултат  от изразената народна воля. 

На първите демократични избори през 1990 желанието беше да бъде отстранена комунистическата номенклатура от управлението, но народните избраници предпочетоха коалиционно правителство. Впоследствие доверието бе дадено на СДС, но се появиха „сините мравки“, а и уйдурма с ДПС нямаше и последва правителството на Мултигруп. Нататък във времето гласоподавателите решиха да върнат доверието си в БКП/БСП, но тази партия след „масовата“ приватизация се самосвали от власт. След това се очакваше, че СДС може да направи някаква промяна, но резултатите показаха, че се промени само собствеността и то в полза на номеклатурния елит. Дойде и царят с надежда, че ще наложи някакви промени в морала на политиката, но се оказа, че всичко ще става „когато му дойде времето“, по-интересни са имотите, а управлението си е същото, каквото е от началото на прехода. А финалът на това управление породи екзотичната коалиция от монархисти, социалисти и либерали. И понеже абсурдът няма дълготрайно съществувание, на гласуващия българин бе предложен вариант на „силната личност“, която в реалността не се оказа толкова силна, и бе подменена чрез манипулирано недоволство и медийна антиреклама. 

Подобно безпардонно игнориране на волята на избирателите не можеше да остане без последствия и на последните избори от 12 май 2013 50% от

българските избиратели отказаха да участват в изборния фарс

Те де факто казаха „не“ на основния демократичен механизъм за определяне на властимащите - гласуването за парламент. Като илюстрация на тази тенденция може да се приложат данните от първите свободни избори през 1990 година, когато участваха 90.3% от имащите право на глас, в следващите избори от 1991 тяхният брой е 83.9% и низходящата тенденция продължава: през 1994 - 75.3%, през 1997 участието е 62.9%, и т.н. докато се стигне до тоталното очуждение на населението от изборния процес на 12 май 2013. В резултат на това отчуждение твърдите ядра на партиите изпратиха в 42 Народно Събрание четири партии - ГЕРБ, БСП, ДПС и Атака, с процентно представяне, което налага сформиране на коалиция, за да може да се управлява. Но дори и при тази ситуация, създадените за да се коалират БСП и ДПС не бяха в състояние да формират мнозинство и решаващата роля за създаване на кабинета „Орешарски“ беше отредена на националистите от Атака.

При създалата се ситуация следва да се обърне заслуженото внимание на тази партия, при това с опит да се отделят натрупалите се около нея митове. За да се разбере явлението Атака, следва да се започне с може би странното появяване на националистически и шовинистически организации, непосредствено след така нареченото “падане на комунизма“. Договореното разпадане на Съветския съюз за миг превърна мнозинството от бившите първи секретари на съюзните републики в националистически диктатори и тази тенденция се пренесе и в Москва, където сблъсъкът между „червено-кафявите“ и „демократите“ завърши със стрелба. В българските условия подобен драматизъм не се появи, но „червено-кафявата“ тенденция намери израз в някакъв странен „Общонароден комитет за защита на националните интереси“, рекламиран пред публиката от строго

контролираните от старата живкова номенклатура Румен Попов, Гинчо и Минчо

Именно фактът, че тази структура бе очевидно свързана с БКП/БСП, предопредели нейната краткотрайност. И понеже е закономерност в един преход да има губещи и част от тях да не могат или да не желаят да идентифицират своето състояние с класово ориентираните категории “ляво-дясно“, за управляващия елит е необходимо тяхното манипулиране да бъде следено на по-елементарно ниво - това на национализма. И оттук се поражда потребността да се създаде политическа структура, абсорбираща недоволството и привличаща гласоподаватели с еднозначни шовинистични лозунги. В първите десет години на прехода, съществуващите патриотарски организации като ВМРО и разните расатевци, поради преокупираността им с имотни задачи или поради интелектуална недостатъчност не бяха в състояние да запълнят подобен политически вакуум, поради което в България настъпи звездният момент на Волен Николов Сидеров.

Личността на родения на 19 април 1956 година в Ямбол „водач“ на партия Атака в последното десетилетие се радва на засилен медиен интерес и вследствие на това тя е обвита в множество неточности и митове. Наричат го българския Хитлер, но ако се фокусира върху ефекта на неговата активност, той по-скоро прилича на Аделоид Хинкел от гениалния филм на Чарли Чапли „Великият диктатор“. Определят го като крайно десен, но фактически политическата му програма, /ако това, което предлага в двайсетте точки в „Да върнем България на българите“ може да се нарече програма/ по-скоро напомня на болшевишки манифест. А и приятели, посетили офиса на партията, определят поведението на сътрудниците му по-скоро като подобно на участници в движението „Окупирай Уолстрийт“, отколкото на крайно десни активисти. Колкото до реториката, тя е пълна мъгла. Насочена е против циганите, против турците, против исляма, но същевременно желае да ги възприема като елементи на единна нация. Тя е

само думи, ориентирани към тъмните страни на човешкото подсъзнание,

но без реална политика. Това, което е реално Волен Сидеров, е повече театралност и обещания, отколкото политическа инициатива. А и когато тя съществува, резултатите са съмнителни. Говори за колониализъм, но ориентира погледа си само на запад. Организира хулигански порояви пред джамията в София в момент, когато лидерът на ДПС е в затруднение след огласявенето на принадлежност към Държавна сигурност. Обявява се срещу резултатите на прехода, но ориентира гнева си към неопределени „грухтящи прасета, в безчувствени топки лой, глухи за проблемите и страданията на българския народ“. Липсва определена конкретика относно виновниците за това състояние, с изключение на последните му изяви срещу ГЕРБ. В тази връзка, не мога да си спомня някоя конкретна негова критика към БКП/БСП, особено ако се има предвид седесарското му минало като главен редактор на вестник „Демокрация“ и битността му на опозиционер. Именно в този момент от битието на скромния випускник на техникума по полиграфия и фотография, работил в Националния музей за литература в София като фотограф, е и първата загадка от биографията на „водача“ Сидеров. Среди, близки до СДС от този период, твърдят, че понеже корифеите на българския език от Радикал-демократическата партия не са могли да наложат своя кандидатура за този пост, са подкрепили Волен Сидеров като възможен претендент, поддаващ се на манипулация. Други са на мнение, че Румяна Узунова е подпомогнала неговия избор. А трети просто смятат, че назначаването на Волен Сидеров за главен редактор на вестник „Демокрация“ е част от плана за унищожаването на СДС чрез маргинализиране на основното им издание.

Следва мъглявият период на евентуална ангажираност като пресаташе в свързания с Мултигруп и Газпром Овергаз и последващата му журналистическа кариера във вестник „Монитор“. Впрочем, периодът „Монитор“ от живота на Волен Сидеров е наистина от значение за неговото бъдещо развитие. Тогава той работи в едно помещение с психолога на ПГУ-ДС Илия Илиев, който без съмнение не е избягал от изкушението да направи психологически профил на своя колега. И макар че може да звучи като нещо различно от това, което е написала Капка Георгиева, че Волен има месиански комплекс, професионалът би видял комплекс за малоценност, породен от ниския му ръст и отсъствието на висше образование, а поведението на водач е само начин на неговото замаскиране. В тази връзка не са случайни напъните на Сидеров да се представи за богослов и неговите активни занимания с фитнес. А колкото за активността му, нехарактерна за 57 годишен мъж, някои наблюдатели имат химическо обяснение на феномена. Точно

в периода „Монитор“ започват и фашизоидните публикации на Вилен Сидеров,

които в по голямата си част кореспондират с подобни писания от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Тази негова неортодоксалност в период на прозападност в мисленето в България привлича към него и вниманието на бившия Комитет за дружба с СССР и фондация „Славяни“. Това е времето на американската интервенция в бивша остатъчна Югославия и режима на Милошевич. Изолацията на страната налага нейните дипломатическите представителства да търсят начин за изразяване на позиция в конфликта и породеното в бизнеса приятелството и симпатии на фондацията към Милошевич мотивира опитите да се помогне в дадената ситуация. В тази връзка е изборът, насочен към Волен Сидеров. Самият той публикува поредица от материали за войната, подготвени на базата на югославски пропагандни материали. Всички са доволни, но някое от аташетата в посолството представя публикациите като собствена активност. За да се защити честта на инициаторите на публикациите, Волен е помолен да включи конкретно изречение в края на поредния материал. Нещо, което той изпълнява и което го определя като правилния кандидат за бъдеща политическа кариера. Подсказано му е, че е печелившо да се концентрира на славянството и православието. Следват участието му в антиглобалистка конференция в Москва и предаванията по телевизия СКАТ. Последната възможност налага Сидеров в медийното пространство и му отваря пътя към парламента. Първото негово появяване там е в компанията на близките до БСП и българо-съветската дружба организации „Защита“ и „Нова Зора“, като лидерът на последната понастоящем е депутат от Коалиция за България. Впрочем, цялото политическо инженерство с Атака, освен конкретната цел за контролиране на крайно изпадналите от прехода, има и своите бизнес измерения. Номенклатурата, освен прозападната ориентация на управляващите, вижда своите интереси и в търговия със страните в изолация. Ембаргото над Ирак и Югославия създаде сериозни печалби, но за да се продължи подобна практика в нови условия, е необходимо да й се придаде някаква политическа форма и Атака в подобна насока е много удобна структура. А за да се постигне желаното поведение над персонификацията на Атака-Волен Сидеров, към него постоянно се прилага тактиката на „моркова и тоягата“. Използвайки първичността в поведението на Сидеров, постоянно му се организират постановки, в които неговите реакции са на границата на законността. Даже и отвъд океана се вижда, че той,

за да компенсира комплекса си за малоценност, е склонен към насилие

и винаги някакви хулигански обвинения могат да му бъдат предявени, като например това от деня на откриването на парламента след изборите от 12 май. В допълнение, монополът му над националистическата кауза постоянно се поставя под въпрос от всевъзможни опоненти, включително и от ракетоносителя му към политиката - телевизия СКАТ, която реши да включи свой претендент за неговото място - ФНСБ. В същото време Сидеров има пътувания до Париж, които своевременно са превърнати в компрометиращи факти.

Резултатът на подобно укротяване на опърничавия Сидеров е неговото поведение в 42 Народно Събранние. Той лично допусна създаването на кворум от 121 депутати за започване на процедура за избиране на БСП-ДПС правителството „Орешарски“ и с въздържането на Атака от гласуването за правителството, което предопредели неговото избиране. А можеше и да има ситуация 120 „за“ и 120 „против“ кабинета, и реално межеше да се търси обединение около програма за изваждане на страната от кризисната ситуация. Но дресираният през годините Волен Сидеров избра вариант да подари властта на тези, които го създадоха, като впоследствие започна да обяснява по медиите колко патриотични са мотивите на политическите му решения.

Дали цялата тази история ще бъде забравена до следващите избори е неизвестно, но в настоящия момент е факт, че Волен Сидеров е отговорен за това което ще се случи, независимо, че поведението му е на марионетка. Въпросът е дали не омръзна на българина да го управляват марионетки чрез подменен вот, за да остане всичко по старому.