Димитър Бочев

На нестихващите вайкания и на многото наши съвременни гастарбайтери в западноевропейските земи, и на властолюбиви, съхранили в манталитета си безсмъртното комунистическо минало партии и партийки, че, видите ли, демокрацията е превърнала милиони наши младежи в роби на най-проспериращите държави на Стария континент, неотдавна един наш водещ банкер отговори публично с думите: „Всяка сутрин трябва да благодарите на Бога, че страната ни е членка на Европейския съюз и че берете портокали в Испания, а не сечете дървета в Коми.”
Цитираното изявление не звучи цинично – достоверно звучи. Под подобна благодарност и аз бих се разписал начаса и с двете си ръце – нищо че не съм берач на портокали. Казвам го не като еманципиран гражданин на Република България, преселил се свободно в избрана от него държава, свободен и да остане в нея, и да се завърне обратно в родината си – казвам го като обезправен поданик на Народна Република България, дръзнал да заживее като свободен човек, казвам го като изгнаника, като политическия емигрант, рискувал свободата и дори живота си, емигрирайки преди почти половин век. И го казвам не със злорадство – казвам го преди всичко с радостта, че тези зловещи времена са вече минало – да се надяваме, безвъзвратно минало.
Съзнавам, че не е леко да оставиш род и родина и да тръгнеш да си изкарваш насъщния по далечни и чужди страни. Въпреки това подобни жалби често са демагогия, средство в ръцете на редица родни политически сили да си обезпечат пиар и да прокарват нечистите си цели. Тези жалби са съставна част от равносметката на Корнелия Нинова и компания какво ни отне демокрацията. И тази равносметка 

прелива от лицемерие и манипулативност

 Защото ако искаме да подходим градивно и отговорно към темата, трябва да се запитаме преди всичко какво ни даде демокрацията. Даде ни най-важното, най-висшето благо: свободата, обезпечи ни и всички фундаментални права и свободи, за които нашите предшественици от царството на комунизма можеха само да мечтаят – и то наум. Наред с това демокрацията ни приобщи към най-проспериращите държави на планетата, направи ни част от цивилизацията, разкривайки по този начин нови, невиждани в цялата ни национална история перспективи за духовно и икономическо възраждане. (А какво ние направихме с историческия шанс, който времето ни предостави, как подходихме към разкрилите се възможности, доколко ги оползотворихме и доколко не ги оползотворихме, дали ги употребихме за националното благо и дали злоупотребихме с тях, е отделен въпрос.) Разбира се, и много нещо ни отне демокрацията. 

Отне ни преди всичко мракобесието 

на един тоталитарен режим, който удави отечеството ни в терор и насилие за цели поколения. Отне ни всестранната зависимост от ненаситния руски и съветски империализъм, който, превръщайки ни в колония на Кремъл, ни заличи от картата на Европа и света. Отне ни бруталното господство на държавата над личността, отне възможността на една самозвана деспотична партия да се саморазправя с всяко свободомислие.
Да се върнем обаче към началните думи на споменатия банкер. Младите ни сънародници наистина има за какво да благодарят на младата ни демокрация. Преди всичко защото тя не ги прогони в чужбина – никой българин не е насилствено изселен в Испония. Демокрацията само даде възможност на онези български граждани, пожелали да работят в чужбина, да го сторят. Това толкова естествено днес право ни беше кажи-речи половин век отнето. В условията на тоталитаризма да береш портокали в Испания беше не проклятие, а неосъществима мечта. Да береш портокали в Испания значеше и затвор, и наказателен лагер, и смърт – по държавните ни граници се стреляше на месо, хиляди са нашите сънародници, заплатили с живота си решимостта си да емигрират и да заживеят като свободни граждани на един свободен свят. Да, алтернативата наистина е или портокали в Испания, или лесоповал в Коми – изборът е наш. И добре, че родната и международната история се стекоха така, че предоставиха на днешното поколение правото на собствен избор – на цели поколения преди него това изконно право бе отнето. Колкото до Коми, демокрацията съвсем не ни е преградила пътя към неговите дебри – Коми и днес е налице като дестинация. От която обаче никой българин със здрав разум не иска да се възползва – най-малко родните русофили.
Възможността да се преселиш в друга, по твоите представи по-добра за живеене страна, не е зла участ – шанс е. Пък и далеч не всички български гастарбайтери берат портокали и мият чинии в ресторантите – познавам и доста сънародници, направили завидна кариера на Запад като икономисти, като преподаватели, като интелектуалци. И ако чужбина ги е оценила по-подобаващо от родината им, ако им е предоставила по-добри възможности за професионална и социална реализация, на кого да се сърдим? Гибелта на комунизма в световен мащаб е 

истинска благодат за цивилизацията ни, 

но особено за потърпевшите народи като нашия. Тази гибел разкрепости и пазара на труда. В днешните технократични времена трудовите пазари и на петте континента все по-ускорено се интернационализират – и брането на портокали е част от този глобален процес. Хубаво е, че го има. Вярно е, че брането на портокали не е най-добрата участ, но пък и никой не ни го налага – и хиляди други възможности чакат в готовност. Пък и брането на портокали не значи непременно доживотна мизерия – то може да се окаже само начало: и една блестяща кариера може да започне с бране на портокали. А да започне с лесоповал в Коми, е по-малко вероятно…