„Там, където има силен разум,        
                                                                                        няма патриотизъм. Там, където
                                                                                  разумът отсъства – патриотизъм
                                                                                    колкото щеш.”
                                                                          Георги Марков, „За патриотичното
                                                                         чувство и единодушието на стадото”        


Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

След като вече научихме предизборно от г-жа Нинова, какво е загубила страната ни от демокрацията, да се опитаме сега да научим изборно и какво е загубила демокрацията ни от БСП. А как ще бъде в перспектива следизборно, как ще завърши драматичният двубой между БСП и демокрацията, предстои да научим. На фона на днешното съотношение между политическите сили, от новите избори лично аз не очаквам нищо ново. А ако настъпи нещо ново, боя се, че благодарение на г-жа Нинова то 

ще е по-лошо, много по-лошо от старото

 Което също не бе добро. Явно младата ни демокрация върви стъпка по стъпка от недоброто към лошото и от лошото – към по-лошото. Което пък подсказва, че предстои най-лошото. А най-лошото за мен би бил евентуален преход от настоящото частично реставриране на комунизма към пълното му реставриране. Знам, съзнавам, че това, слава Богу, няма как да се случи, няма как да възстановим чистокръвния комунизъм – колкото и да го желае старата сталинска гвордия, дори г-жа Нинова не смее да го пожелае публично. Само тайничко, само камерно и лирично си го желае. Един нов тоталитаризъм явно няма да ни се случи, но явно няма да ни се случи и онзи преход от Балканите към Европа, онова наше мечтано през вековете още от Раковски приобщаване към Стария континент, което неокомунистите в лицето на БСП бойкотират подмолно и възпрепятстват ведомствено. Социалнополитически пък противопоставянето ни на Европа се въплъщава от русофилството на цял един народ, от онази народопсихология, която ни държа кротки и благи кажи-речи половин век в утробата на единственото робство, в което ние, българите, сме робували – съветското. Най-ужасното в това дългосрочно робство, което погуби младостта ми и на което не позволих да погуби и зрелостта ми, е не безправието само по себе си – колкото и реално, колкото и действително да бе то. Най-ужасното в това робство е обстоятелството, че, вместо да го разпознаем своевременно и подобаващо, вместо да го съзнаваме и осъзнаваме като такова, ние го изживявахме като екстаз – поколение след поколение. Като общонароден екстаз го изживяваме и днес в спомена си. Тъкмо на това, на този ни 

потомствен национален садомазохизъм

 залагат Корнелия Нинова и компания. И не залагат на празно – на печеливше залагат. Какво да се прави: с такъв народ – толкова. Толкова, толкова и само толкова, толкова и нищо повече с такъв народ – трябва чипът да се смени, да се смени народът трябва. А това ме потриса, това значи аз себе си да сменя, да се себесменя без време като българин – с някой финландец, да речем, с някой британец, с германец някой. Или с кой ли не, но при всички случаи не-себе си да стана. Имал съм, изпитвал съм преди години и свои си царедворни надежди, и последвалото своето си отвращение към Негово Величество съм изпитвал. За чипа обаче Симеон е несъмнено прав. И с Герб е така: от надежди към разочарование, а оттам – право към грабналата ме безнадеждност. В едно обаче вярвам на Бойко Борисов: материалът е некачествен. Така е, безусловно е така. Лошото е само, че този материал съм и аз самият. А да се дематериализирам, не мога, не мога да се себесменя и себеподменя току-така. Какво да се прави: кесаровото – кесарю!       
На Корнелия Нинова аз отдавна престанах да вярвам – лъгала ме е многократно. Не вярвам и на БСП – БСП ме е лъгала по-дълго и по-многократно и от нея. А аз нищо, нищичко не съм излъгъл – нито г-жа Нинова, нито любимата й партия. Не съм лъгъл в антикомунистическите си възгледи, не съм лъгъл в намеренията си, не съм лъгъл в политическите си симпатии и антипатии – дори себезаблудите ми са били искрени. И съм си плащал за тях в брой – в брой си плащам и днес. Докато БСП с г-жа Нинова воглаве ме е лъгала – и във възгледите, и в намеренията, и в политическите си симпатии и антипатии. Лъгала ме е, да речем, че е скъсала радикално с деспотичното комунистическо минало, а полага тържествено цветя пред монумента на символа на това минало – малограмотния тиранин Тодор Живков. Лъгала ме е, че ще превърне родината, както обещаваше националният ни химн, в земен рай, а я превърна в родина на повсеместната духовна и материална нищета. Докато рая задели за собствената си партийна номенклатура. Лъгала ме е, че ще обезпечи пътя ни към Европа, а уговаря и президента ни, и собствените си кадри, и собствената си стратегия, и собствените си финанси в Кремъл. Лъгала ме е, че ще се справи с корупцията, а така се себекорумпира, че се превърна от политическа партия в корпоративна финансова формация. Лъгала ме е дори, че е модерна лява партия, а де факто е партията с най-много милионери – при това с най-нечистите милиони в легалните и нелегални родни и чужди банкови сметки. След като ден след ден, година след година, мандат след мандат съм така неотменно лъган вече четвърт век наред, без ни най-малко аз да съм лъгал, логично е да се почувствам онеправдан. Нещата между лъган и лъжец не са равностойни, а статутквото между двата фронта може да бъде възстановено само по два начина: или ако БСП престане да ме лъже, или ако аз започна да я лъжа така, както тя лъже мен. И двете опции ми се струват еднакво нереалистични. Така че ще се наложи да си живея със съзнанието на онеправдан, на лъгън и мамен гражданин на републиката. И с утехата, че не съм единствен.
Всичко, споделено дотук, вече подсказва защо и как с и без г-жа Нинова воглаве 

БСП ощетява родната демокрация

 По своята природа демократите са противопоставени на деспотите. Отсъствието на подобна противопоставеност прави демократичността на демокрациите неубедителна. А двете държави, с които националната ни съдба е свързана най-тясно както исторически, така и актуално, са днес недемократични, деспотични режими, от които всяка наистина цивилизована страна трябва да се разграничи – толкова по-радикално, колкото по-цивилизована е тя. При това в случаите и с Турция на Ердоган и с Русия на Путин става дума за диктатури с почвенически манталитет и с изявени от векове имперски попълзновения към нашата страна. Руски политици открито чертаят в „Дума”-та схеми как да си върнат старото съветско господство над отечеството ни, а Ердоган простодушно заяви, че е сърдечно обвързан с Кърджали. Ще повторя онова, което заявих неотдавна в предаването „Панорама” на БНТ: Сърцето на един деспот е голямо като автобус „Икарус” – в него се побират много народи: и кюрдският, и нашият. Ако днес приемем сърдечно сърдечните чувства на Ердоган към Кърджали, утре в сърцето му ще хлътнат, ще потънат безследно и Смолян, и Шумен, и Исперих – въпрос на време е. Деспотите разбират само един-единствен език – езика, който говорят и със собствените си обезправени народи, и с външния свят. Това е не езикът на нюансите и условностите, не езикът на дипломатическия етикет, а ултимативният, императивен език, езикът на силата, на насилието. Всичко това предполага, че като потенциална мишена и ние, българите, трябва да заговорим един ясен и недвусмислен език – както с Москва, така и с Анкара. За съжаление и Анкара, и (особено) Москва поддържат на родна земя свои боеспособни пети колони – политически партии, на които чуждите интереси са несравнимо по-скъпи, по-мили и драги от националните. Най-унизителното, най-двуличното е, че цялото това родоотстъпничество се извършва в името на едно симулирано родолюбие, на един показен, театрален потриотизъм, който ден след ден убеждава и печели инфантилните безпросветни маси. Казвам го не само предизборно – и изборно го казвам. А след някой-друг ден ще го кажа и следизборно. 
Като ги гледам да се задават и като зная как ще протекат и как ще приключат тези пусти избори, като слушам ден след ден как лъжепатриоти и изпечени ченгета са запретнали ръкави да решават съдбата на България, си спомням пророческото есе на Георги Марков „За патриотичното чувство и единодушието на стадото”, с което започнахме настоящите си горчиви размисли: „Не зная дали нещо друго в историята на човечеството е причинило повече мъки и страдания на хората от това налудно пламъче в очите на някои представители на човешкия род, наречено патриотизъм”. И аз не зная.