Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

 „… Омразата ми към болшевизма и болшевиките не  
                                         се дължи на глупавата им икономическа система или
                                         нелепата им доктрина за невъзможно равенство. Тя
                                         идва от кървавия и опустошителен тероризъм, който
                                         практикуват във всяка страна, която са опустошили, и
                                        единствено чрез който тяхното престъпно управление
                                         може да бъде поддържано.”
                                          Уинстън Чърчил в реч пред Камарата на общините,
                                                                                                                8. 7. 1920 г.                     


Ген. Радев ме обезпокои още преди да седне в президентското кресло – докато караше още самолет. (Срещу Русия ли, срещу НАТО ли – само той си знае.) Като видях коя политическа сила издигна кандидатурата му, като узнах как тази кандидатура бе дискретно уговаряна в Кремъл, като чух кой е вицето му и с какъв безапелационен, назидателен тон водещият функционер на БСП, Илияна Йотова, публично го предупреждава като държавен глава да следва неотклонно партийната ѝ линия, нещата ми се изясниха – и то с една неумолима яснота. Дотогава не знаех почти нищо за него, това обстоятелство обаче си имаше и свое предимство при формирането на оценката ми, доколкото непредубедеността е предимство. Наложи се, както съветва Вечната книга, по делата му да го позная – по делата му и го познах. Продължавам да го разпознавам, познавам и опознавам ден след ден според делата му. Което не изключва, разбира се, и думите, и изявленията му – официални и неофициални. Думите са също дела – особено когато са произнесени от чертозите на президентската институция.
Правейки настоящата равносметка, аз съм се примирил с факта, че, макар да не е избиран от мен, ген. Радев е и мой президент. Избрали са го в свободни честни избори огромното мнозинство от съгражданите ми и като демократ аз съм длъжен да зачета техния вот – колкото и да не ми се нрави той. Така че с президентството на президента ни аз съм се примирил – въпросът е дали и доколко той се е примирил с обстоятелството, че е държавен глава не само на бесепарите и патриотарите ни, а и на сънародниците си с по-различен светоглед като мен. По всичко личи, че на генерала явно не му достига великодушие и формат, за да осъзнае тези дадености – колкото и елементарна да са те. Защото и в предизборната си кампания, и като президент той продължи да се съобразява по-скоро с 

тяснопартийните интереси на неокомунистите, 

отколкото с националния ни интерес. Прави го с еднаква последователност както във вътрешната политика, така и на международния подиум. Където, както свидетелстват последните му официални и неофициални срещи, негови партньори са държавниците на страни като Иран, Узбекистан и Йордания. Изборът на генерала говори красноречиво за външнополитическите му приоритети. В тази си ориентация новият ни президент се различава съществено от предшественика си, който се опитваше да води страната ни не по евразийски маршрути, а към проспериращата евроатлантическа общност. 
С ръка на сърцето ще призная, че това е и моята посока към външния свят. А с огорчение ще добавя, че посоките ни се разминават безнадеждно и във вътрешнополитическите ориентири. Що приказки изприказва генералът срещу фашизма и нацизма, що заклеймяващи декларации изрече! Разбира се, няма нищо лошо в това да си антифашист и антинацист (да не забравяме, че първото не е равнозначно на второто) – като демократ ти си дори длъжен да бъдеш такъв. Длъжен си обаче да бъдеш и нещо повече от това. За да бъде демократичността ти убедителна, трябва да осъдиш с еднаква непримиримост както десния, така и левия деспотизъм, така и всяко насилие на расова, класова, религиозна, национална, съсловна или каквато и да е друга база. Особено когато представляваш цяла една държава и особено когато тази държава претендира да е цивилизована, уравновесеността в политическите преценки е от изключително значение. Защото всяко залитане към единия или другия полюс не само подкопава и компрометира кредото ти на демократ – всяка тенденциозност в оценката се превръща и в несправедливост към оценяваните.
Многото произнесени от държавния ни глава политически и морални присъди над фашизма и нацизма не бяха допълнени с нито една осъдителна присъда, нито с един осъдителен намек дори срещу комунизма. Което е учудващо не само от общочовешка, а и от национална гледна точка. Става дума за простичкия факт, че не от фашизма е пострадала исторически България – още по-малко от нацизма. Това ни най-малко не оневинява техните злодейства, но отдавна, вече от цял век насам 

главната заплаха за страната ни идва от комунистическата идеология

 Фашизираните политически настроения през края на 30-те и първата половина на 40-те години на родна земя са нищожни – от нацизъм пък и помен няма. Благодарение обаче на агресивната външна политика на болшевишка Русия, оперираща в международното пространство чрез щедро финансирания и изцяло доминиран от нея Коминтерн, комунистическата кауза нанася на нацията ни тежки щети. Щети, които не са само морални и които потеглят от Москва към София още през началото на 20-те години. Наречени от партийната идеологическа пропаганда Септемврийско въстание, кръвопролитните и безсмислени бунтове през 1923 г., както и злодейският атентат в столичната църква „Света Неделя”, са само част от тези поражения. Антибългарската дейност на Кремъл продължава с безчет конспирации, чийто връх е т. нар. партизанско движение, насочено директно срещу демокрацията – колкото и несъвършена да бе тази демокрация в Царство България. През септември 1944 г. пък скритата антибългарска агресия на Кремъл прераства в открита, за да завърши с окупирането на страната ни от Червената армия. Окупация, която доведе до един опустошителен и невиждан в цялата ни национална история погром, белязан от десетки, а може би и от стотици, хиляди невинни жертви. Всичко това дължим на Великия братски Съветски съюз и на братската съветска помощ. Произволът продължи чак до края на 80-те, но не приключи с настъпването на демокрацията. Защото, макар и освободена формално от комунизма, неформално, фактически Русия продължи да битува в неговата сурова сянка – деспотизмът на кагебиста Путин унаследи и съхрани непокътнати много от зловещите тоталитарни практики. Непокътнати останаха и великоруският шовинизъм, и насочените не на последно място и срещу нашата национална независимост имперски амбиции. Които намериха път към страната ни чрез издържаните и манипулирани от Кремъл неокомунистически политически партии и партийки. Днес те са нарастваща 

заплаха за младата ни и неукрепнала демокрация

Ето, това искам да припомня на генерала. Правя го, защото той е и мой държавен глава – колкото и да не го желая, колкото и да не го желае и той. Няма що – демократичността ни задължава да се съобразяваме взаимно. Ако не за друго, то поне поради факта, че краят на тази взаимност е край и на демокрацията. Която, колкото и несъвършена да е, няма приемлива алтернатива – алтернативата е само онзи довчерашен тоталитаризъм, който едва не ни погуби – не само морално. А това един президент би трябвало да знае по-добре от един писател.