Проф. Кръстьо Петков

Според  законовите правила и политическите стереотипи на 12 май 2013 г. в България са се  състояли национални избори. Но Избор нямаше! Защо мисля така? 

Парадоксът

Избори в развитите демокрации се правят, за да може Суверенът /целокупната общност на гласоподавателите/ активно да изрази своето предпочитание: кому да възложи следващия мандат за управление на държавата. Ако електоратът е доволен от управляващите, той им продължава мандата и не позволява на вечно търсещата реванш опозиция да успее; ако е недоволен, избира други кандидати да съставят правителство, които са показали потенциал за промяна към по-добро. И в двата случая надделява разумният, прагматичен Избор. 

Тази азбучна истина на работещата представителна демокрация не се потвърди в България на 12 май. За пореден път! Нека да погледнем още веднъж  фактите:

Вярно , суверенът се произнесе и даде победата на ГЕРБ. Което първоначално предизвика шок сред наблюдателите, предричащи катастрофална загуба на свалената от власт партия.  Да отстраниш някого от държавното управление  чрез спонтанен граждански бунт и впоследствие да го качиш отново на властовия трон  е уникално явление в политическата история. Активните български гласоподаватели го сътвориха  и смаяха света. Преди обличаха в доверие месии с различен бекграунд: екс-монарси; бивши пожарникари/охранители; партийни водачи без  трудов стаж. Този път,  върнаха Статуквото,  без да се замислят за последиците;

Пасивните гласоподаватели се представиха според очакванията, но  с много респектиращ резултат. Почти всеки втори българин отказа да гласува . Факт, който изглежда парадоксален на фона на многоседмичните улични сблъсъци на недоволните граждани с партокрацията. В нормалните демократични общества е обратното: масовите недоволства помитат политическите елити и преобръщат задълго конфигурацията на политическото пространство.

Новите партии и коалиции извън пред-февруарското статукво до една бяха отхвърлени като алтернатива от избирателите. Защо? Вероятно по инерция /да не се подкрепят кандидати с несигурни шенсове/; или  като санкция /заради разпокъсаната палитра на „новаците”/; имаше и манипулации в подаванетио и броенето на бюлетините. Коя е водещата причина -тепърва ще узнаем. Но отговорът вече е без особено значение за развръзката на текущата политическа ситуация.

Заключение: българският феномен:  „ Доброволна реставрация на Статуквото”, сътворен от малцинството активни гласоподаватели и внушително мнозинство отказали се от правото на глас не е никакъв парадокс, а нормално състояние на Суверена. Няма как 24 години да вземаш само грешни решения, от които страдаш самият ти, а после да се вайкаш, че животът у нас бил непоносим. Така че първопричините за не-проработилия модел на реална/представителна демокрация се крие както в егоизма на партокрацията и алчността на олигархията, така и в системния отказ на Н.В. Гласоподавателя да направи обоснован Избор от позициите на собствените си интереси.

Какво стои зад това аномрално електорално поведение е загадка! Упреци за генетична увреденост на българина като социален и политически субект  се сипят от всички страни. Мантрата „бедни сме, нещастни сме, други са виновните” е  дежурното и удобно обяснение на самоотстранитлите се от политическия живот граждани. 

Единствените, които печелят от подобна ситуация, са самообявилите партийно-корпоративни елити. На току що отминалите избори те спечелиха двукратно: веднъж, като дезертираха от законодателната власт изакриха всяка възможност за реално участие на недоволните граждани в изборната битка; втори път-като мобилизираха с всички достъпни средства твърдия/зависим електорат в своя подкрепа. Така постигнаха пряката си цел-да са отново в корпоративно разделения парламент, отдавна загубил конституционните си отговорности и превърнат в брокерско средище. Този път, схемата е по-опростена: само четири  партии ще спорят за разпределението на дяловия капитал. Възможно ли е този успех да се окаже „пирова победа?” 

Капанът

Следизборната ситуацията е такава, че всички партии, прескочили 4-процентната бариера, се смятат за победители:ГЕРБ- защото пак са първи по резултат; БСП, защото все пак имат най-добри шансове да комбинират / и са с най-дълъг опит в задкулисното кроене на разноцветни коалиции/; ДПС – защото ги броят а не  просто за балансьор, а за опора на едно бъдещо управление / възможно най-изгодната позиция в кризисна ситуация/. АТАКА, защото за втори път през последните осем години от тях зависи дали изобщо да има правителство или не!

С  подобни аргументи от изборната аритметика може да се докаже и обратната теза- че всички са загубили. БСП, защото е доста под най-добрия си резултат от минали избори; ГЕРБ, защото загубиха над 1/3 от избирателите си, погазиха без задръжки Закона и днес са нежелан партньор за коалиране; ДПС, защото отстъпиха сигурни депутатски места в традиционните си етнически крепости; АТАКА, защото е доста под потенциала на националистическия вот /около 10%/.

Само че оценките за шансовете на старите партии да съставят правителство не зависят само от количествените резултати, а и от тяхната еластичност  при преговорите и готовността  им да поемат политически риск. Ситуацияа е патова, както отбелязват повечето коментатори. Има възможност тя да се избегне, като се тестват три варианта:

Първо, правителство на квази-мнозинството. Което значи две партии да образуват коалиция и да разчитат на подкрепа „ад хок” от трета. /ГЕРБ плюс АТАКА или БСП плюс ДПС/. С всеки изминат ден този вариант, вещаещ политическа нестабилност и постоянни пазарлъци, става все по- нереалистичен;

Второ, тройна коалиция, която изглежда само теоретично възможна: а/ между три несъвместими формации /БСП-ДПС и АТАКА/; или широка, от западноевропейски тип: между БСП и ГЕРБ /идеята беше лансирана от няколко неолиберални икономисти, окупирали отново следизборното медийно пространство. Теоретичните схеми обаче не са на мода в България; нито една партия от попадналите в парламента не показва готовност да надскочи себе си и да сключи стратегически договор в името на националните интереси;

Трето, правителство на програмен принцип. Дали ще е чисто експертно, или хибридно, зависи от тематичния периметър, в който се търси съгласие между кандидатите да родят програмния кабинет: БСП се надява да държи властовия контрол върху неродения кабинет и го нарича „политико-програмен”; ДПС се отказа от първото си предложение за програмно правителство и вече го вижда като „правителство на националното съгласие” /именно „съгласие” , а не „спасение”, което е немаловажна подробност в депесарското говорене/; АТАКА внезапно прегърна програмния принцип и заговори на държавнически език, което вещае изненади при функционирането на кабинета.

Ако някои от посочените варианти не се състои,

капанът щраква

и следват нови избори. Може и скорострелни-до есента. Без никакви гаранции, че ще променят из основи Статуквото и ще върнат България в зимно-пролетната зона на надеждите.

Заключение: партиите на Статуквото, легитимирани отново от зависимия и от пасивния електорат, показват обичайния си егоизъм: първо мислят за себе си, после за националната ситуация и едва накрая за своите избиратели /Забележете: в публичните изяви и задкулисните преговори нито една от четирите парламентарно „представени” формации, нито веднъж не спомена към какви предизборни ангажименти ще се придържа твърдо в едно бъдещо управление/. Което е сигурен сигнал, че предстоят компромиси от безпринципен характер. Те стигат до там, че заради достъпа до властта всяка партия  е готова да преразгледа заявената си идентичност и да загърби социалните очаквания на своите поддръжници: социалистите вече  слагат нисък таван на минималната заплата и спряха да говорят за национализация и отмяна на плоския данък; националистите също смекчиха тона към монополите и са готови да партнират с най-големия си враг: ДПС; етнолибералите имат аспирации да са вече национална партия, на всички български граждани с консервативно-либерално (!) мислене.

Тези конюнктурни и форсирани мимикрии не вещаят нищо добро. Във всеки случай, дори да се стигне до временен кабинет, неговите създатели немедлено ще загубят част от социалната си база –разочарованите от поредната измама. Което означава, че изборите наесен са сигурни.

Засега само ГЕРБ държи на профила си на  формация, управлявала чрез твърди бюджетни ограничения – за данъкоплатците. И с меки субсидии и комисионни – за клиентелата си. Лидерът на ГЕРБ призна за „некои грешки” и увери, че „уроците са извадени”. Наивниците се хванаха на въдицата...

Неизбежните отмъщения

Каквото и да се случи, отмъщението ще сполети онези, които сътвориха българския парадокс „Реставрация след революция”. Възмездието не идва свише, то е дело на действията и бездействията на всички участници в политическия спектакъл „Избори без избор!” –както сценаристите и режисьорите, така и актьорите и публиката.

Партиите-„ победители” ще трябва да се захванат още утре с оздравителна икономическа терапия. И то при условие, че пари за лекарства няма-хазната е опоскана, инвеститорите ще бягат още по-масово заради политическата нестабилност, народът ще е още по-недоволен и т.н. Безславният им край /ново политическо падение/ е сигурен.

Протестиращият електорат /50-те процента негласували/ ще изпитат на гърба си още през лятото кого са пуснали в кошарата и  какво означава безкомпромисно затягане на коланите. Защото нито една от трите партии вляво от центъра дори не помисля да повиши доходите /АТАКА ще свие знамената/; нито пък говорят за външен заем; няма и помен от план за действие, който да гарантира двукратно намаление на безработицата до края на мандата и т.н. Що се отнася до заканите за ревизия на целия преход и възмездие за грабителите, в лицето на БСП, ДПС и ГЕРБ те ще срещнат твърда съпротива.

Така че отново ще сме на долна мъртва точка. Само пет месеца след зимните протести, които смаяха света. И родиха крехки надежди, че българският политически парадокс ще остане в миналото!

ПП. Съзнателно не засягам прокурорската тема. Без съмнение, тя е важна, защото върху прокурорската институция днес единствено се крепят остатъците от българската държавност. Опората е тънка и нестабилна, но създава шанс за завръщане на върховенството на закона и установяване на  правов ред, макар че това ще отнеме време. Акцията „Прокурорска демократична революция” може да е успешна, ако получи гражданска подкрепа, но и на институциите – президентството и Министерски съвет. Каквато засега не се вижда!