Николай Василев*

Когато преди 18 години публикувах „Триумфите и катастрофите на българската дипломация“, някои приятели ме посъветваха да съкратя името. Нашата дипломация била преживявала само катастрофи. Смисълът на книгата беше да докажа, че не е така. България е преживяла няколко страховити катастрофи – Берлинския договор, Букурещкия договор, Ньойския договор и най-страшната от всичките – девоетсептемврийската катастрофа. България катастрофира всеки път , когато не е част от голямото семейство на демократичните народи и не е (или не се привижда – както през 1878 г.) като надежден съюзник на морските сили. Всяко обвързване с Евразийски, Малоазийски, или Централни европейски сили, противници на „морските“ демокрации ни е водело

 до катастрофи

 И макар този елементарен алгоритъм все още да не е напълно осъзнат, България обикновено бавно и мъчително преодолява последствията от катастрофите. Берлинският договор бе успешно ревизиран със Съединението и с Лондонския договор за мир от 1913 година. Ньойският договор е ревизиран с връщането на Южна Добруджа и края на сръбския, а след това и югославски суверенитет над Македония. Остава само да договорим наше суверенно пристанище на Егея – пък било на цената на предоставяне на Гърция на суверенно пристанище на Черно море (където гърците са присъствали с хилядолетия) и възрожденския план ще бъде реализиран.
Деветосептемврийската катастрофа бе ревизирана отчасти с влизането на България в ЕС и НАТО. Но горчивите отношения на България с Македония – страна биологически наследник на част от обявилите се за българи възрожденци, самоопределили се при референдума за Българската екзархия, продължаваше да хвърля своята горчива сянка.
Директна последица от съветската окупация на България през 1944 година беше, че точно седемдесет години преди подписването на Договора за добросъседство и приятелство с Македония, на 1-ви август 1947 година комунистическото правителство на Георги Димитров подписва 

позорния договор от Блед

 с Тито. В него няма териториални отстъпки, макар да са изразени намерения за такива. Но има предаване на „интелектуална собственост“. Македонците, включително тези в България, които до тогава са се считали за интегрална част от българския народ, са обявени за „един от югославските народи“. При все, че българите в Пиринския край са извоювали своята българска културна автономия още в рамките на Османската империя, след Деветосептемврийската катастрофа, биват духовно обвързани със създаващата се тогава югославска Македония. Разривът на Тито със Сталин през 1948 г. предотвратява териториалното предаване на Пиринския край, а с раболепна политика Тодор Живков успява да склони Москва да го остави да отмени решенията от Блед „за вътрешно ползване“. През 1963 година "македонизацията" в България е спряна, но страната няма право да протестира срещу политиката на промяна на идентичността в Югославия.

От чисто формална гледна точка, гневът на Белград и Скопие е основателен. България, тихомълком е ревизирала една от последиците на Втората световна война. От морална гледна точка той е толкова абсурден, че дори западните сили не дават особена поддръжка на югославските претенции за наличието на подтиснато македонско малцинство у нас. Но въпросът остава висящ и повдиган на много форуми. Не веднъж с него бе занимаван дори съдът в Страсбург.

70 години след подписването на договора от Блед наследникът на македонските комунисти Зоран Заев се ангажира, че: „Имайки предвид общата им история, която свързва двете държави и народите им“ (...) Република Македония потвърждава, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България, с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония.“
България може да бъде поздравена с успеха, защото в международен договор, подкрепян от ЕС и САЩ успя да ревизира „интелектуалния трансфер“ извършен след Втората световна война. Македония също заслужава поздравление, защото с този договор показа, че не се чувства обвързана 

да следва императивите на Югославия

 За много македонци, приели предефинирането на своята идентичност в „един от югославските народи“ и вярващи, че тяхната държава е създадена именно през 1944 година, договорът изглежда като капитулация. Но все повече македонци разбират, че има живот и след Югославия. Че само чрез осъзнаването на българските корени и изграждането на модерна македонска идентичност (която включва всички граждани на страната) и в стратегически съюз с България и голямото семейство на демократичните народи Македония ще намери мястото си в модерния свободен свят!
Тогава възрожденският ни проект наистина ще тържествува!