"Или не съзнавате, че Иисус Христос е във вас? 
Не съзнавате, само ако сте недостойни" (2Кор. 13:5)

Христо Марков

          Не се съмнявам, че детските спомени за тези вечери са най-красиви, мили, леко сантиментални, тайнствени и зимни, много зимни.  И при вас е така, нали?  Сутринта на 25 декември все чакахме чудото, то пък все не идваше, но намирахме подаръци под елхата. Поне моите детски празници бяха бедни, но много щастливи и са останали в спомените ми не с подаръчетата под елхата сутринта на Рождество, а с чудните снежни зими, ледените пързалки, скърцащия сняг, миризмата на тамян, запалените свещички  и не на последно място празничните трапези.
            Сега, с натрупаните години, опита и преживяното, все повече ми се върти в главата и гадостта, в която живеехме, опитваха се да ни налагат

 религията на комунизма – без вяра в Бога, 

без Бъдни вечер и Рождество, а ни бе налаган съветският Дядо Мраз като еманация на тяхното празнуване. Нека само да си спомним, че в техния календар не съществуваше нито 24, нито 25 декември, не се говореше за чудото на Рождеството, просто ги нямаше. Никога, ама наистина никога няма да забравя дебатите в края на декември 1990 год. във Великото народно събрание, когато трябваше да приемем Бъдни вечер и Коледа за почивни дни. Предложението на СДС мина на косъм, мисля с 15 гласа „за” – почти цялата група на БСП гласува „против”. За тях още Интернационала бе светая светих на „тяхното” живеене, все още вярваха, че няма да се върне „попщината”, както се изрази живописно по комунистически един от депутатите им. А беше само преди 28 години…

            Донякъде съм щастлив, че живях до 8 клас в с. Торос, където хората си живееха по свои правила, още със запазените рефлекси на истинските българи, на добрите хора. Баба и дядо бяха „отписани” от официалните власти и не ги тормозеха с щампите на комунизма /и двамата бяха минали през стъргата на социалистическите концлагери и не влизаха в щампите на селските официалности/. Дядо не беше много религиозен, но преди Коледа задължително минаваше през църквата, където палеше свещица, а после си говореха за жестоко погубения от комунистите отец Константин Бъчваров – рязан на парчета в милицията в Луковит. Сега негов огромен портрет виси в притвора на църквата. Та такива неща не е лошо да си спомним… 

         На Бъдни вечер всичко щом се стъмни ставаше тайнствено, тихо, някак си тържествено-потайно, а баба ми Радка подреждаше  трапезата задължително  с:  пържен боб с много дивисил/ненадмината северняшка вкуснотия/, лучник /също местен специалитет/,  постен зелник, ошаф, сърмички, тиквеник, баница, а накрая се изваждаше от печката погачата, чийто вкус бе нещо специално. И досега се чудя какви бяха тези артритни ръце на баба ми, които умееха да омесят такава вкуснотия. Ръце възлести, кокалести, поразени от артрит, но силни и чевръсти, които свещенодействаха с брашното,  за 

да се роди от тях Негово Величество Хляба

 Дядо ми Манол казваше, че на празниците най-важното нещо са Хляба и Виното – те трябвало да са задължително приготвени с мерак и прекръстени. А той не беше религиозен човек... Баба ми допълваше, че всеки българин трябвало да меси хляб. Дали още тогава не ми се завъртя в главата символа на топлия хляб, фурната, препечената коричка от края и бялата среда?!

         Вечерта прекадявахме и ми се разрешаваше да опитам от виното – домашно производство, гъсто, леко тръпчиво и ухаещо на есен. Вкусът му бе фантастичен. Иначе дядо започваше с ракия – също стъкмена от него и сварена в селския казан.

         Лягах си в очакване на чудото, което все не идваше. Години по-късно разбрах, че 

чудото всъщност е станало преди 2 000 год.

 някъде из пущинаците на ханаанската земя. Появил се Спасителя, но това бяха тайни, които знаеха  възрастните.

         На другия ден обикаляха коледари и баба правеше кравайчета за раздаване. Отделно дядо разваляше дребни пари за коледарите. След време и аз обикалях да коледувам. Една зима събрах доста пари, емисия 1962 год., но като поотраснах ме хвана срам да обикалям по къщите на хората. Някак си се чувствах вече голям за такава работа.

         Вече знаех, че щом „се блажи” на трапезата ще има прясно свинско месце, домашен суджук, препечен на жарта, дори кървавица и понякога качамак с пръжки, поръсен с едро счукан червен пипер.  Баба и дядо не уважаваха на Коледа пуйките. Нямаше такава традиция в къщи. Гледаха гъски и приготвяха пълнена гъска, завита с листа от кисело зеле, но на уважение си беше свинското месо. Модата на пуйките дойде, когато те вече се бяха преселили в по-добрия свят, а с тях си отиде и вкусът на истинската Коледа.

         Подхвърляше ми се, че имам имен ден и черпех приятелите в селската сладкарница. По-късно събирах съучениците в къщи „на терен”    /така се казваха тогава купоните/  и се приготвяше задължителната пълнена гъска. Поливахме я с виното и ракията на дядо, а между чашките открадвахме първите целувки от момичетата. Но това ставаше вечерта, в потайните доби на Коледната вечер. През деня имаше веселба на селския площад. Духовият оркестър на село Торос, съставен предимно от цигани и наречен „Жабите”,  дънеше здраво хората на Дико Илиев и възрастните обличаха новите си дрехи, защото не може да се хванеш на „Дунавското хоро”, ако си неглиже. Общоселската веселба почваше след църковната служба и първото хоро се повеждаше от местния свещеник, който преди това ръсеше за здраве. Една година в селото гостуваше един скромно облечен човек, но  попа му разреши да поведе първото хоро, а „Жабите” го гледаха като Бог. Беше доста възрастен и направи само няколко стъпки, но пък засвири с една флигорна и ръководителят на оркестъра Алиман му целуна ръка. Казаха ни, че старецът бил самия  Дико Илиев!

         Една година, само една година на Коледа някакъв нов председател на селсъвета /нещо като селски партиен секретар или кмет/ се опита преди хорото да държи реч. Говори нещо за ТКЗС-то и успехите през годината, за новите времена, но  Митко Белов клатушкайки се му тегли една дълга и обилна, май  го зашлеви, та веселбата си продължи, както предни години. После разправяха из селото, че искали да съдят Митко Белов, но той си бил много пиян, а и вече минал през школата на Белене и нямало да има полза да го превъзпитават тепърва на дърти години. На Коледа повече никой не се опита да държи речи.

         Такива са моите детски, мили и незабравими спомени за Бъдни вечер и Коледа. Най-щастливите, най-здравите и най-сладките.  Вече ги няма. Ще каже някой – всеки си идеализира детските дни. Така е, но

 нали с красотата живеем, а тя е винаги вчера

Нека да си пазим спомените, защото днес е Рождество, а утре ще осъмнем с чудото му – раждането на Спасителя Христос.

Като бивша даскалица баба винаги ми четеше и едно стихотворение на Димитър Подвързачов, което разказваше за Рождествената нощ:

         Отдавна спеше Витлеем... В полето
овчари дремеха на стража при овцете;
внезапно огнена звезда проби небето
и почна цялото небе да свети.
Отвориха се звездните простори
и ангел божи слезна по лъчите
и на овчарите умилно заговори:
"Не бойте се! Блажени и честити,
че първа вест ще чуйте и вестите!
В града Давидов, в ясли и над плява,
Христос роди се тая нощ за слава!
Ликувайте, открийте си душата,
вървете, дето води ви звездата!"
И посред воинства небесни,
и хорове неземни песни,
овчарите поеха светъл път –
отидоха да му се поклонят...

         Та със сладостта на детските спомени да Ви пожелая драги приятели – здраве, радост в къщи и много късмет!!! Май и затова оня свят го няма, отива си. На добрите българи… И Словото стана плът, и живя между нас…, и ние видяхме славата Му. (Йоан/5/

Честито Рождество! Спасителят ни гледа от Витлеем укорно…