Андрей Пионтковски

1.
По време на посещението си в СССР през 1949 г. Мао Цзедун отказал да напусне влака на 9 декември, когато спира на гара в района на Северно море (Байкал). Когато неговият "велик кормчия" Чен Бода (политически съветник, един от видни китайски комунистически теоретици) го попитал защо,  Мао скастрил Чен Бода за невежеството му по отношение на историята и с " равен и сърдит тон" отсякъл – някога "тук е пасъл стадата си китайският овчар Шишен Су Су“. Мао дал ясно да се разбере, че в тази земя е била древната родина на китайския народ, незаконно окупирана от Съветския съюз. В епохата на династиите Тан, Юан и Цин Китай има своя администрация в "студения Сибир". Но след това Русия започнала да навлиза тихомълком в Източен Сибир та чак до брегове на Тихия океан. Много китайци още не са забравили това трагично унижение.

Днес човек би могъл да се осъмни в достоверността на мемоарите на другаря Чън Бода. Но ние знаем отлично с какви първи думи диктаторът Мао официално се е обърнал към Вячеслав Молотов и Николай Булгани на Ярославската гара, където на 19 декември го посрещат с почетен караул. Няколко часа по-късно той повторил тези думи и пред съветския диктатор по онова време Сталин : "Скъпи другари и приятели! Радвам се, че ми предоставихте възможността да посетя столицата на първата голяма социалистическа държава в света. Между народите на двете велики държави, Китай и Съветския съюз, съществува дълбока дружба. След Великата октомврийска социалистическа революция съветското правителство, в лицето на Сталин, следвайки политиката на Ленин, отменени несправедливите договори с Китай, подписани по времето на империалистическата Русия ".
Така започва това посещение, което в продължение на много десетилетия предопределя дневния ред на съветско-китайските, а след това и руско-китайските отношения. Мао идва на празника (Декември 21) на другаря Сталин по случай неговия 70-годишен юбилей, но прекарва в една от подмосковските сталински резиденции около два месеца, задавайки си многократно въпроса: дали пък не съм поставен под домашен арест?

Мао Цзедун снизходително похвалил и Ленин, и Сталин, които лично са се обявили за анулирането на  политиката на неравнопоставеност в отношенията, залегнала в договори с Китай. Той внимателно напомнил на другаря Сталин, че той носи (наравно с Ленин) отговорност за изпълнението на поетите обещания -  да върне на Китай откъснатите от Русия територии на страната му. По време на разговорите станало ясно, че договорът от 1945 г., сключен от Сталин и Чан Кайшак, Мао също счита за несправедлив. По този начин, Мао Цзедун отново повдигнал въпроса за статута на Монголия, нещо повече, гледайки напред, той поставил въпроса за съветско-китайската граница, който при благоприятни обстоятелства да бъде решен в бъдеще. Това е била програмата минимум на китайския лидер, която той практически изпълнил тръгвайки си от Москва с подписването на Договор за приятелство,  дружба и взаимопомощ, която съдържа сериозни икономически задължения от страна на СССР. Тогава именно Мао казал на съпатрийците си: 

"Успях да отмъкна огромно парче месо от устата на тигъра"

Между другото, той самият не е подписал нищо. Повече от месец Мао упорито маневрира, опитвайки се да убеди Сталин да подпише историческото споразумение с Джоу Енлай. Работата е там, че Мао е дал ясно да се разбере едно: той няма да признае Сталин като водач на световното комунистическо движение, нито за "по-големия брат". Мао демонстративно и категорично подчертава, и това е най-важното, че по негово дълбоко вътрешно убеждение той е водач на велика цивилизация, чиято история е на няколко хиляди години. Тържественото подписване и то в негово присъствие на основните документи между Сталин и Джоу Енлай ще направи и двамата едновременно (най-малко, в очите на китайските граждани) равнопоставени васали на Мао.

Тук възниква въпросът: как Мао успява да се измъкне от Москва жив и невредим, демонстрирайки такова смело поведение? В тези сурови времена за много по-малки отклонения от общоприетата линия в братските страни (в Чехословакия, например), по-възрастните братя демонстрират много хладни отношения. Но в лицето на Мао Сталин се сблъска с напълно непознат за него феномен. В комунистическия лагер Сталин е безспорен първосвещеник на новата мощна религия. Той върти на пръста си буржоазните политици, гледа на тях като на блудници, използвайки основното си превъзходство над тях: той е бандит. Нито един от тях няма вземане-даване с Мао и режима зад него, който побеждава в една огромна страна. Мао лично претендира да бъде 

част от сталинистката папска тиара,

 самият той не е по-малко бандит от Сталин.
Първият кръг на съветско (руската) - китайската виртуална война, обявена от Мао на перона на Ярославската гара, завършва с победата по точки в негова полза. Преценете сами: един беден лидер на опустошена от десетилетна гражданска война и японска окупация държава,  идва при властелина на почти половин свят, който притежава ореол от слава и военна мощ (между другото, просто е овладял ядрените оръжия) и слага на масата две неща: 
1) ние сме напълно независими от вас
 2) през 19-ти век вашите империалистически владетели откъснаха огромни територии от Китай, това ние го помним и винаги ще го помним.

2.
През изминалите 70-те години Пекин се ръководи в отношенията си с Москва от същите тези два постулата. В това отношение се случват много различни неща. Дълго време се водят ожесточени спорове за състоятелността на догмите на комунистическата схоластика. Всичко това приключва със смъртта на същите тези схоластици. Москва през 1958 г. (управлявана от Никита Хрушчов) отказва да прехвърли ядрени технологии на Китай. През 1964 г. Китайската народна република (КНР) извършва самостоятелно първия тест на ядрени оръжия. Конфликтите на границата, инициирани, съвсем резонно, от страна на Китай, ескалират през 1969 (при Брежнев) в голям военен сблъсък на Доманския остров (сега Chzhenbao dao).

Военният разузнавач и експерт по Китай тогава -  полковник Андрей Деватов, констатира: Под ръководството на Горбачов руснаците извършиха фатална и необратима крачка към принципни стратегически отстъпки. Най-напред Съветите се „огънаха“ пред Китай, а не пред НАТО: оттеглиха 40-та армия от Афганистан, 39-та армия от Монголската Народна Република, войските от границата си с Китай и Виетнам.  СССР е принуден да изтегли и войските си от Кампучия - всичко това се случва в отговор на претенциите на КНР и няколко години преди изтеглянето на съветските войски от Източна Европа. Не случайно в "Очерци за историята на Китай" модерни китайски историци обръщат внимание на факта, че все по време на историческите  политически консултации на ниво заместник-министрите на външните работи от 1982 до началото на 1985 г., съветска страна заема много твърда позиция и  не иска и да чуе за премахването на т.нар. 

„три големи препятствия"

 И Горбачов, идвайки на власт ги елиминира: през май 1989 г. пристига „в двора на Сина на Небето“ с " подаръци"- гаранция за изпълнение на китайските условия за нормализиране на двустранните отношения. След като  де факто признава " васалното си положение"(по начина, по който се третира в китайската традиция) пред Средното царство, нито бившият СССР, нито днешната РФ политически може да претендира, че е в позицията на "големия брат" в отношенията с Китай, както беше и през 1950-те, и с огромни резерви може да се говори за някакъв относителен паритет в двустранните отношения, опасявайки се преди всичко да не „обидят за пореден път“ Китай. Затова незавидната роля на Русия като "наш съюзник" във представите на китайците още повече се усложнява заради това, че Русия "няма лице“ да поиска това, в резултат на стратегическите отстъпки, направени през последните 30 години, но и заради невъзможността и нежеланието да промени това положение като "коригира образа си“ пред Китай. Днес Китай просто "толерира" Русия, докато окончателно постигне всичко, от което се нуждае да получи от Съединените щати. 
Съгласявайки се напълно с характеристиките на днешното състояние на нещата, си позволявам да се фокусирам върху стратегическите отстъпки, направени през последните 30 години от постсъветските ръководители и правителства на Русия. Две допълващи тенденции рязко подсилват усещането за 

васалната позиция на Русия

по отношение на Китай – едната е геопсихологическата, а другата – нарастващата вече чисто криминална тенденция.

Всерусийското постсъветско евразийство като идеология е вторично явление, то се явява функция на ненависта към Запада и за руския „елит“ играе ролята на психологическа опора в критични моменти в отношенията му със Запада. Не е към някакъв случаен спътник, а към небесата на Запада е адресиран екзистенциалният въпрос на руснаците: "А ти нас уважаваш ли ни?” Отговор няма. Това китайците напълно добре го разбират и към флиртуването на руснаците се отнасят със скептицизъм и с неизбежната доза снизходителност и арогантно презрение. Ако тези бледолики северни варвари по време на Средното царство налагат нелоялни договори, защо им трябва да отдават такова значение на някакви бумажки за "стратегическо партньорство" и "многополюсен свят", и дори в името на непрекъснати доставки на руски суровини и руско оръжие са готови да подпишат тези документи.

Но отношенията със САЩ, основният икономически партньор и политически съперник, са много по-важни за КНР, отколкото отношенията с Русия. Изграждайки ги, Пекин се ръководи от своя интерес, а не от комплексите на руските политици. Изглежда, че не им е притрябвало да вземат и кремълските търговци на газ и нефт на своя влак. Конфронтацията със Запада и хода на "стратегическо партньорство" с Китай неизбежно водят постепенно не само до маргинализиране на Русия, но и до подчиняването й на стратегическите интереси на Китай, както и до загуба на контрол върху Далечния изток и Сибир - първо де факто , а след това - и де юре.

Ние просто не забелязваме как, опитвайки се отчаяно да събере около себе си васали от "близките провинции", самата Русия вече се превръща в провинция на Китай. Руската страна по време на диалога през цялото време се опитва да се изправи на пръсти, за да достигне до стилистиката на помпозни декларации между двете високодоговарящи се страни, докато Китай учтиво, но категорично сочи на най-младия си партньор къде точно му е мястото. Ръководителите на Небесната империя отдавна смятат, че не е нужно да крият това свое духовно превъзходство над своите млади стратегически партньори. Хора, присъствали на руско-китайските официални разговори, потвърждават  съвсем наскоро, че китайците все по-малко се притесняват от необходимостта да се преструват и нагаждат. Те се отнасят към претенциите на руските клептократи и техния вожд все по-презрително, като дори вече не се опитват да крият своите чувства към тях.

„ Днес Русия в очите на Китай губи достойнството си, превърнала се в слуга“, казва Андрей Девятов. “Но ако Русия се постарае, тя може да се превърне в по-голямата сестра – и това е достойно място. В китайския свят майката е земята, а бащата - небето, всичко се решава от мъжете и братята, но по-голямата сестра олицетворява мъдростта.  Дори и да е пияна, простено й е, за нея трябва да се грижиш, градината й трябва да поддържаш, не можеш просто така да я захвърлиш. Тя е институция, олицетворение на мъдростта – Русия може да предяви претенции за тази мъдрост.“ Клептокрацията на Путин не просто се опитва, но и прави всичко възможно да се приближи до деня, в който  Русия да постигне този статут. Видимо особено въодушевени от това обстоятелство са членовете на кръга „Езеро“, след като получат от китайците всичките пари според подписаните през последните години поробващи договори с Китай,  ще могат да се оттеглят завинаги в прокълнатия от тях Запад с чувство на дълбока нравствена удовлетвореност от изпълнения граждански дълг. А грижата за по-голямата сестра, подреждането на градината на нейна територия, която не може да бъде изоставена, ще бъде задължение, както ни уверява полковник Девятов, на китайските другари. А как вече те ще се възползват, кълнейки се  във вярност към „братската цивилизация“ – като глупав малък брат или като изправяща се „мъдра“ по-голяма сестра – този въпрос зависи изключително от техните вкусови предпочитания и демографска целесъобразност. 

3.
Mосковието се завръща в своето старо родно пристанище - Златната орда и империята на династията Юан, където се формират традиционните духовни начала. Амбициозните цели, определени от император Мао по време на историческото си посещение при Белия цар през зимата на 1949-50 година на миналия век, на практика са осъществени.

Доктрината, създадена от китайските военни теоретици, въвежда понятието "жизнено пространство", което, както те смятат, се "използва за охрана, поминък и развитието на страната", като за  "всяка силна и могъща държава то далеч надхвърля националните граници." А стратегическите граници на жизненото пространство "трябва да се разгръщат според ръста и мощта, която има една държава". Между другото, не е ли свързана с тази доктрина и  концепцията за външна политика на  Кремъл за "зона, в която привилегировани са интереси на Русия"? Знаете ли, хубаво е, когато се изправяш на пръсти, да размишляваш за териториите на съседите си като за зона, предпочитана за реализиране на своите интереси. И как точно бихте се почувствали, ако  точно в тази зона се намира някой, който има втората икономика в света, многомилионна армия, готова за големи сухопътни офанзивни операции и сериозен ракетно-ядрен потенциал, желаещ да преодолее най-голямата геополитическа катастрофа  през XIV век - разпадането на Монголската империя, или поне най-голямата геополитическа катастрофа от втората половина на деветнадесети век? Не, не става дума за преки военни действия, разбира се, а за действия в духа на Сун Дзъ: "ефективен контрол, който да се извършва в дълъг период от време над стратегическа област, която се намира извън географските граници, и който в крайна сметка ще доведе до преначертаването на географски граници."
Кремълската клептокрация предостави на китайски компании десетки лицензи за дългосрочно развитие на естествените находища на полезни изкопаеми, като по този начин Китай може да добива желязо, мед, молибден, злато, антимон, титан, ванадий, сребро, германий, калай, олово и др. Китай изгражда преработвателни предприятия на руска територия, в  които са наети китайски работници. Приблизително по същата схема Китай сключи редица споразумения с африкански диктатори през последните години. Вярно е, че споразуменията с Африка предвиждат създаването на много по-голям брой работни места за местните жители. Същата програма включва разширяването на граничните контролно-пропускателни пунктове и "укрепване на руско-китайското сътрудничество в областта на труда". В Китай е създадена специална държавна компания, която инвестира в селскостопанска продукция, което включва и наемането  на земя в Русия. На разположение на Китайската народна република са осигурени огромни горски и водни ресурси - Северно море, в Сибир и Далечния изток.

Всъщност Китай е получил всичко, от което се нуждае днес, за да осигури оцеляването за „дълго време в един стратегически регион, който е извън географските му граници". Повторно лицензи Китай няма да поиска. Оттук нататък 

играта ще се води единствено според китайските правила

 Тайната на успеха по китайски е - да разбираш психологията на Другия, да подчиняваш неговата воля и да използваш неговите оръжия за своя интерес, да се осланяш на абсолютния цинизъм и безотговорност на путиновата клептокрация - последно поколение на съветската комунистическа номенклатура, краен продукт на процеса на нейното възраждане. Това е  една блестяща стратегическа победа, спечелена посредством класическите традиции на китайските бойни изкуства – без да вадиш меч, без нито един изстрел, с изключени на огневата мощ, включена по време на учение. 
Военните учения през 2006 г., 2009 г., 2016 г., които се провеждат на територията на четирите северни военни окръга на КНР, не оставят никакво съмнение: Народноосвободителната армия умишлено демонстрира готовността си за потенциална мащабна офанзивна сухопътна операция на територията на Русия. Нито в Хималаите, нито на Тайванския пролив, нито в отблъскването на хипотетична атака на САЩ по въздух и море, подобен боен опит от страна на китайската армия по принцип няма да е необходим.  Доста често се лансира тезата, че ядреният потенциал на Русия напълно омаловажава превъзходството на КНР по отношение на конвенционалните оръжия. Но това не така. Прагът на "неприемливи щети" за Китай е несравнимо по-висок, отколкото за развитите пост-индустриални страни и Русия. Този трудно формулиран параметър произлиза не от характеристиките на системите на въоръжаване, а от цивилизационния тип на обществото, от стойността на човешкия живот в определена култура. И тъй като ядрената стратегия – която в по-голямата си част се опира на психологията,  предимството в този психологически дуел може да се окаже не за страната, която притежава по-голям и сложен ядрен арсенал, а за тази, чиято култура проявява по-голяма толерантност по отношение на мащабите на човешки жертви. 

Ако от този ракурс се погледне на възможността от руско-китайски военен конфликт, то ще трябва да се откажем от илюзорните представи, че заплахата от тактическо използване на ядрени оръжия може да възпре или ограничи използването на мащабни конвенционални сили от страна на противника. По-голяма готовност да даде жертви в тази война притежава китайската страна, като повиши равнището на решимост да участва в този ядрен покер, отговаряйки на заплахата от употреба на тактическо ядрено оръжие на бойното поле и ескалиране на ядрения конфликт, например,  до равнище да се разменят ответни удари на ракети със среден радиус на действие по градовете в региона и т.н. Това, което прави Путин, върви за пред Запада – да го шантажира и да дрънка ядрени оръжия, но подобни прийоми пред Китай не минават. В сценария на един мащабен конфликт противник ще се окаже днешен Китай, който за първи път в нашата военна история превъзхожда на всички равнища Русия.

4.
Всичко това ни позволява да заключим, че седемдесетгодишната китайско-руска война, започнала на 19 декември 1949 г., е приключила. Русия бе победена в нея. Пекин все още не настоява за официално признаване, тъй като сегашната руска администрация активно, честно и ползотворно си сътрудничи с държавата победител и допринася за планираното 

разширяване на "жизненото пространство" на Небесната империя

 След неизбежното падане на режима на Путин (или след неговата евакуация), което е неизбежно като историческа перспектива, някои основни резултати от миналата война ще бъдат законно установени, юридически уредени.  Земята, принадлежаща на Средното царство според договора от Нерчинск от 1689 г., може отново да се приобщи към територията на КНР. Останалите територии, които са свързани с жизнените интереси на Китай, да бъдат институционализирани като „приятелски“ субекти.
Загадка за външните наблюдатели беше неочакваното единодушно решение на ръководството на Китайската комунистическа партия да се откаже от наложеното още по времето на Дън Сяопин и добре доказано в практиката правило за ограничаване властта на първият човек в държавата до два мандата. Изглежда, че отговорът на тази загадка не са изключителните личностни качества на другаря Си Дзинпин, а в изключителността на задачите, които си поставя китайското ръководство в доста близко, но и твърде непредвидимо бъдеще. В последния етап от триумфалното преодоляване на голямата геополитическа катастрофа през ХIХ век, световните лидери на онова време не можеха да си позволят да се занимават с незначителни процедурни въпроси, свързани с промяната на върховната власт.

Превод: Faktor.bg