Николай Василев*, политолог

Не е работа на България да казва как да се нарича официалният език на Македония, нито като какви да се определят нейните граждани! Но общата история е въпрос на приемане на фактите, не на преговори, отстъпки или договорки. 
Оказа се, че неприятели на приятелството с Македония има и в България! Вечните "капацитети" по въпроса Божидар Димитров и Георги Марков алармираха срещу опасността да признаем съществуването на "македонска нация", или на "македонски език". Националисти, като Божидар Чеков дори обвиниха министър Екатерина Захариева, че забила нож в гърба на българската кауза, когато заявила, че съвременните македонци имат право да изграждат своя идентичност. Чеков се позова не на друг, а на кмета на Солун, който бил признал тези хора за българи. Осъзнати, или неосъзнати! 
Още по-краен беше бившият агент от държавна сигурност Велизар Енчев. В интервю пред не по-малко скандалния Александър Симов той заяви че: „ Ако договорът за приятелство и добросъседство бъде подписан копирайки постулатите на декларацията на тогавашните премиери Иван Костов и Любчо Георгиевски от 1999 г. ще се допусне една фундаментална грешка! (Защото) тогава ние се съгласяваме да го подпишем на официалния език на Република Македония.“ Т.е. подписали сме го - о ужас - на македонски език. 

Бившият външен министър Кристиян Вигенин също предупреди да се внимава около формулировката с езика. На своята фейсбук страница той заяви:
„Външният министър Екатерина Захариева направи неочаквана и неточна интерпретация, че "България е признала македонския език, когато е признала държавата Македония". 

Първо, държавата е "Република Македония". Второ, 

няма международна процедура за признаване на чужди езици

 А работещата формула, използвана в и след Декларацията от 1999 г., е, че договорите се подписват на официалните езици на двете страни, български и македонски, според конституциите съответно на Р България и Р Македония. Ако правителството на Борисов има намерение да промени тази формула, това трябва да бъде разяснено и обсъдено в Народното събрание предварително, като начало в Комисията по външна политика. Дяволът е в детайлите и ако ги прескачаме, бих искал да зная дали е осъзната политика в името на добре премислени по-големи цели или е незнание и недоглеждане, което ще ни постави в неизгодно положение за дълги години. ВМРО/Каракачанов какво мислят по въпроса?“

Като че ли никой не очаква България и Македония да станат истински стратегически съюзници, а всички разглеждат предстоящия договор като платформа, която ще позволи на едната или другата страна да заеме по-добра позиция за неизбежното по-нататъшно противопоставяне. 
Критиците на договора и от двете страни изпускат основното. В света днес се говорят хиляди езици. ВСИЧКИ те са възникнали по един и същи начин. Популации, говорещи диалект на един език, откъснати от основната маса говореща езика и попаднали под влиянието на друг език създават свой език. В случая част от хората говорещи диалекти на българския език са били откъснати от България и попаднали в среда доминирана от сърбохърватския език. Дали днешният македонски език и днешният български се различават един от друг на ниво различни езици, или са форми на един и същи език (както например румънският и молдовският) е филологически въпрос, който не може да бъде решен от правителствата. Но малко българи биха възразили, ако македонците настояват техния език да бъде признат за такъв, но не оспорват, че той е бил създаден през 20 век на основа на западните български говори.

Разковничето за подобряване на българо-македонските отношения е приемането на историята такава, каквато е била.
Малко след посещението на Зоран Заев и съвместното полагане на цветя пред паметника на цар Самуил, бившият директор на Агенцията за разузнаване и контраразузнаване (1991-1995 г.) Слободан Богоевски заяви по скопската телевизия "Канал 5“:
"Самуил не е македонски цар и няма нищо общо с македонскатка история"

Подобно изказване не беше необичайно за македонското пространство. Преди няколко години привърженици на тогава опозиционния СДСМ викаха пред общинския съвет: „Бугари, Бугари!“ Нелепото обвинение беше отправено към общинските съветници от ВМРО ДПМНЕ, които бяха кръстили улица и издигнали паметник на Тодор Александров. От партията на Никола Груевски тогава репликираха, че Тодор Александров не бил никакъв българин, а македонец. 
Наскоро в телевизионен дебат Тодор Пендаров се разгневи на Викотор Канзуров, когато той му напомни, че Яне Сандански е бил българин. „Аферата мис Стоун“ според Пендаров била чиста македонска афера, нищо, че тя е осъществена от  Яне Сандански, роден в Пиринския край, Христо Чернопеев – роден в Северозападна България и Кръстьо Асенов – роден в югоизточна България. Спорно е дали  една афера свързана с отвличане на невъоръжени жени е за хвалба. Но както и да я погледнем, тя едновременно е „българска“, в контекста на времето и обща за днешните Македония и България.
Не завиждам на душевния капан на тези македонци, на които им е вътрешно некомфортно да кажат, или дори да помислят за: 

"нашата обща българска история"

 За да запазят душевния си мир те трябва да класифицират всички исторически личности в историята на Македония, за период от над хиляда години по скалата: "наш, македонец, не-българин (каквото и да казвал) - значи добър; или – българин – чужд или продажен - значи лош. В най-добрия случай – някой объркан, повлиян от нещо, пишел едно, ама мислел друго...“ Дори и биографиите на малцината ранни македонисти не са демонстрация на история на различни общности. Георги Пулевски става доброволец в българското опълчение, сражава се на Шипка, след което получава от Народното събрание пенсия. Завършва живота си в София и няма никакви признаци, които да ни карат да мислим, че се е чувствал като чужденец, или представител на „малцинство“.
Кръсте Мисирков също завършва живота си като директор на гимназия в България. 

Като че ли първият „етнически“ македонец е Димитрија Чуповски – но е очевидно, че малцина тогава са споделяли неговите идеи.
Има и наблюдатели, които в опита си да формулират някаква божемна не-българска история на македонците търсят и още по-радикален излаз: „Всички българи от последните над хиляда години, всъщност не били никакви българи, защото българите били някакво азиатско племе... Теория толкова нелепа, колкото да отричаш съществуването на френския народ, защото франките били германско племе...
Единствената смислена в научно отношение теория за създаването на днешният отчетливо съществуващ македонски идентитет е 

силовото откъсване на част от българския народ от тъканта на българската нация

 След епично усилие във войните, когато за българската кауза се борят не само генерали като Климент Джеров, Климент Бояджиев, Александър Протогеров и т.н., но и бъдещите водачи на мекедонската „левица“ като Димитър Влахов (български губернатор на Косово) и Гьорче Петров (български кмет на Драма) по голямата част от Македония попада под чужда власт. В отчетливо българското по характер освободително движение настъпва разкол. За „десните“ запазването на българската идентичност е от първостепенно значение. Но те нямат други съюзници освен фашистите и нацистите. За „левите“ е възможен компромис с Югославия, който да осигури автономия на Македония срещу възприемането на отделен македонски идентитет. Те получават подкрепа от страна на Коминтерна. Стига се до жестока гражданска война. В крайна сметка, отвъд българската граница, с изключение на някои български мюсюлмански общности в Албания, този нов идентитет става доминантен. Една от причините за неговия успех е разбира се и дълбоката обществена, икономическа и нравствена дегенерация на България по времето на режима на Тодор Живков. Никой не иска да се идентифицира с такава държава, а в много отношения пораженията от съветския стил комунизъм върху българския народ се оказаха по-отровни и по-трайни от тези на отворения (след 60-те години) към Запада режим на Титова Югославия.

Нормализирането на отношенията на Македония и България ще се случи само когато и двете страни приемат историята, включително и тази на комунистическите режими такава, каквато е била. Ако това стане на и след 2 август 2017 - всички други спорове – като този за езика ще изчезнат, или ще изгубят всякакво значение. Двете държави ще се превърнат в стратегически съюзници. Архитектурата на Балканите ще се промени. Ще бъдат преодолени трагичните последствия от Втората балканска война и от Първата световна война. Ще можем да кажем, че каузата на илинденци най-накрая е тържествувала. 
Ако усилията в Македония да се сглоби някаква друга, различна не-българска история продължат, каквито и договори да бъдат сключвани, ефектът ще е минимален. Противопоставянето ще продължи. Както и изолацията на страната.
Ако цената за приемането от македонска страна на истинската история е каквото и да било "признание" от българска страна то няма да е никаква отстъпка. Но ако провалим постигането на тази заветна цел заради някакви формални пречки – ще пропуснем огромен исторически шанс! 
Министър Захариева е напълно права, когато заяви, че днешните македонци имат право да изграждат своя идентичност. Народи и езици са се създавали откак свят светува. Ако България и Македония приемат очевидното, че двете страни са равноправни наследници на една обща хилядолетна българска култура, това ще е 

огромна победа, за България, за Македония, за Европа...

 Критиците на министър Захариева упорито наливат вода в мелниците на Кремъл и на крайните националисти в Сърбия. Ако като нация се поддадем на глупави емоции и на злонамерени внушения, ще обслужим най-ретроградните сили, които искат да блокират нормалното демократично развитие на Балканите.

*Николай Василев е автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".