Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

                                                           „Който дан плаща на мърсителите на своята

                                                             земя, сам мърси земята си свещена.”

                                                               А. Страшимиров, „Рамаданбегови сараи”                    

        Думите на един държавен президент винаги са знакови, особена тежест придобиват те обаче, когато са произнесени във връзка със сформирането на парламента. С това съзнание изслушах тези дни отново словото на ген. Радев пред новото ни Народно събрание. И нещо не ми достигна в това му слово. В което президентът предупреди, че не бива да търпим, не бива да допускаме на родна земя политически партии на етническа основа, конструирани нейде в чужбина. Дотук добре, дотук аз бих подписал начаса и с двете си ръце, но оттук нататък генералът замълча тържествено. А имаше какво да добави. Нещо повече: трябваше обезателно да продължи, за да уравновеси, за да балансира като истински, като надпартиен и общонароден държавен глава националните политически фронтове. Лично аз очаквах да продължи в следния смисъл: Както е недопустимо да търпим на родна земя политически партии на етническа основа, които са конструирани в чужди държави, така, също в интерес на националната ни независимост, не бива да търпим и политически партии, финансирани от чужди държави. Дори да не са изградени на етническа основа, подобни партии също са в не по-малко степен заплаха за националната ни сигурност. Повече от наивно е да вярваме, че една чужда държава ще налива милиони в една наша партия, без да помисли за някаква форма на

възвръщаемост на капиталовложенията

 Особено след като въпросната държава донор е деспотична сила с отколешни завоевателни мераци към отечеството ни. Преди да се вложи каквато и да е инвестиция, преди да се положи каквото и да е усилие, в междудържавните отношения се мисли за възвръщаемостта на вложението. Тази неминуема възвръщаемост в случая може да бъде заплатена само в една валута: нашата национална независимост. Която в една или друга степен и форма ще бъде накърнена. Всъщност тя е накърнявана мандат след мандат през всичките години демокрация. Преди демокрацията независимостта ни не беше накърнявана, преди демокрацията България беше цяла-целеничка руско-съветска губерния, преди демокрацията национална независимост нямаше – нямаше и какво да бъде накърнявано.

       По всичко личи, че новият ни президент изпитва дискретна носталгия по изцяло съветизираното ни близко минало – колкото и да ни уверява той, че българската национална кауза е негова върховна грижа. Ден след ден подозренията, че генералът цели да обезсили влиянието на Анкара, не за да направи България по-независима, а за да засили влиянието на Москва в националната ни съдба, набират сили. Да бди над сигурността и независимостта на държавата, е естествено за един държавен глава. Половинчатостта и едностранчивостта, с която го прави новият ни президент обаче, оставят впечатлението за политическа пристрастеност към една допреди четвърт век просъветска, а от четвърт век насам проруска партия. На базата на собствената му политическа кариера тази му пристрастеност става като че ли понятна. Нещо повече: имаме достатъчно основание да заявим, че благодарение на тази пагубна за страната ни пристрастеност ген. Радев седна на президентското кресло.

Три са българските политически партии, откровено,

обилно и методично финансирани от Кремъл

 Кои са те, не е въпрос с повишена трудност – знаят го всички що-годе политически грамотни български граждани, а най-добре си го знаят съответните партийни елити. Най-голямата и най-русифицираната от тези три партии издигна президентската кандидатура на ген. Радев – кандидатура, уговорена своевременно в Москва. Ето защо от генерала ние не можем да очакваме в битката за национална сигурност да добави, че е противонационално един държавен глава да бъде спазаряван на чужда земя – това съществено уточнение ще се наложи да направи българското гражданско общество. Ако има такова. На фона на противоречивите вътрешнополитически дадености все по-актуален става следният деликатно премълчаван от всички национални политически сили въпрос: След като и най-високият пост в държавата ни е руско решение, след като партията, която го прокара на родна земя, е една от най-многолюдните в парламента, след като друга, претендираща за родолюбие, но закупена цяла-целеничка от деспота Путин, партия участва като коалиционен партньор в правителството, каква национална независимост можем да си обезпечим, каква национална политика можем да водим, на каква национална сигурност можем да разчитаме, какви национални приоритети можем да преследваме?

       Бедата не е от днес – не е и от вчера. От цели десетилетия, от демократичните промени още България година след година бавно, тихичко и тайничко, невидимо, но неумолимо

стъпка по стъпка се денационализира

 Ако това денационализиране ставаше в посока Европа, то щеше да ме обнадеждава. Доколкото обаче става в посока Кремъл, то ме гнети и плаши. Така ожесточаващата се вътрешнополитическа битка се превръща в двубой между Европа и Азия, между европеизирането ни и потъването ни в азиатските дебри. Днешна Русия е авторитарна, недемократична, деспотична държава, а това обстоятелство само по себе си е достатъчно, за да се себеразграничим от нея. Русия е по традиция имперска сила, подчинявала през епохите на империализма си десетки народи и етноси, а и това обстоятелство само по себе си е достатъчно основание, за да се държим политически настрана от нея. За подобни здравословни резерви имаме и предостатъчно исторически основания, които, заслепени от митологията за православни покровители и славянски братя-освободители, ние упорито отказваме да видим. От векове хегемониалните претенции на Кремъл открито третират България като задунайска губерния. Това обстоятелство пък е не само основание за резервираност – това обстоятелство е и сигнал за тревога, то прави наложително едно активно противодействие от наша страна. Всяка близост с авторитарни империалистически сили е противопоказна – особено за малки, беззащитни и немощни държавици като нашата. Когато, подхранван от носталгията по погубената от хода на времето Съветска империя, великоруският шовинизъм вилнее пред очите ни с пръст на спусъка в Южна Осетия, в Абхазия, в Крим и в източна Украйна, а руският деспотизъм е сковал открай докрай цялата огромна страна, наша първа грижа би трябвало да бъде да си потърсим външнополитически приятели – достатъчно силни и достатъчно надеждни. На фона на ускорено нарастващата русификация такъв закрилник от шовинистичен Кремъл и от неговите многобройни лакеи на родна земя аз виждам единствено и само в лицето на евроатлантическата общност. Пътят ни към Европа и НАТО обаче е препречен от многомилионната маса родни русофили и техните парламентарни покровители. Които са доминирали исторически неведнъж националната ни съдба. Дали ще доминират и в перспектива, дали ще надделее здравият разум или тяхното безумие, зависи не от ЕС, не от САЩ и не от НАТО – от нас самите зависи, от нашата лична съпротива. И от нашата лична несъпротива.