Александър Йорданов, специално за Faktor.bg 

Всяка държава има своите политици, но щастливи са държавите които имат политици като Стефан Стамболов. Делото му като политик и държавник е достойна и съдбовна  част от българската история. Чрез него територията става държава, а слугите на чужди политики срещат издигнатата срещу тях стена от една непреклонна и родолюбива политическа воля. Благодарение на управлението на Стефан Стамболов българите разбират, че русофилството е пагубно за държавата ни. И започват да преоткриват себе си като български граждани – с огромни права, но и с огромни задължения към своята държава. 

Стефан Стамболов живее в два свята – в света 

на революционера рушител и в света на държавника строител

 Не е било възможно, а както ни учи и горчивият опит на днешния ден, не е и реалистично, като с магическа пръчка да се помирят тези две начала – бунтовното и строителното, хайдушкото и съзидателното. В резките и категорични държавнически жестове към свои и чужди, в ядовитите и остри слова към политическия противник, долавяме гласа на вечно непостигащата своята цел българска революция. Но заедно с това Стамболов носи духа на разбирателството, на политическия диалог, чрез който отстоява националния интерес.
Неговото политическо време остава в историята като време на изграждане на държавните институции и на утвърждаване на българската държавна политика. Поетът е избрал не вечното бунтарство, а държавността. И става чудо – България започва да говори от свое име на балканската и европейската политическа сцена, започва да изразява институционализирана и единна държавна воля. И ако като поет Стамболов остава като всички поети – глас на "нестанал свят", то като политик и държавник е 

изразител на ставащ свят

България на чуждопоклонниците и смирените слуги пред чужди порти, нито го обикна, нито го разбра. България на "благодарността" към Русия не можеше и все още не може да се освободи от клеветите към най-достойните си чеда. Орисията на зависимостта е съдено да преживеем и след т.нар. „освобождение”. Тогава отново има българи, които не вярват в собствените ни сили, политици, които отново търсят чужд  "покровител" или "благодетел".  Това ни унизява като народ. Българските държавници и политици бързо се научават да кършат майсторски гръбнаци – пред руския император, а през втората половина на ХХ век  и пред съветския генерален секретар. За мнозина нашенци и до днес е така: политик е само този, който умее да превива гръбнак пред Кремъл. Защитниците на националните интереси са неудобни. Българските държавни мъже се оценяват чрез тяхната "вярност" на чуждата руска политика. В този смисъл 

прословутото „русофобство” на Стефан Стамболов е неговото най-светло българофилство, 

неговият здрав национален усет и продължаване на борбата за свобода и независимост, започнала през Възраждането като борба не само за свободна, но и за независима българска държава.

Стефан Стамболов е творец на националната ни  политика, в основата на която е националният интерес – неговото определяне както във вътрешнополитически план (изграждане и развитие на институции, данъчна и финансова система, полиция, съдебна власт), така и във външнополитически аспект – политика, насочена към национално обединение, независимост и държавотворство на българския народ. За първи път България при неговото управление принуждава Русия и Запада, както и останалите балкански държави, да се съобразяват с нейната политика. Чрез Стефан Стамболов ние започваме да говорим от свое име, да бъдем България, а не част от плановете на Русия или европейския Запад. Това превръща младата ни държава в център на българската народна общност и определя българофилството като значима тенденция в живота на Балканите.

През месец ноември 1886 година във в.”Свобода” (бр.7) Стефан Стамболов пише: 

„...нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на руското правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогласи, че на мястото на болна Турция трябва да се основе силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат еднакви с тези на нашия народ”. 

Сякаш днес са писани тези думи. Прав е Стамболов: 

българските национални интереси са „еднакви” с европейските, а не с руските интереси

 Защото сме европейци. Впрочем в същата статия –„Защо Русия пречи на Съединението?”, Стамболов с огорчение констатира, че Русия е употребила  „всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съединението”. И следва поредната  му, актуална и за днес, диагноза: 

„Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над нашата интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични”. 

Когат, след Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Русия подтиква към държавен преврат проруските среди у нас, Стамболов е отново безпощаден:

 „Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни материални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.”

Времето потвърди истината, че Стефан Стамболов е един от малцината български държавници, защитавали винаги националния интерес. Неговата политика носи успехи на България. Но същевременно той е трагична политическа личност, защото иска България да бъде това, което тя е могла да бъде само в бъдеще. А Стамболов е началото. Той пренася мечтата си за бъдещето в своето сурово партизанско време и от този неизбежен сблъсък между мощния държавнически разум и политиката на дребните страсти, на всекидневната политическа врява, се ражда неговият светъл трагизъм. 

Страшна е гибелта му, 

но чрез нея откриваме истината за себе си като народ. И ако тя е горчива, нека не я прикриваме с китки и венци. Защото страдаме от проказата да разбираме своите политически водачи и творците на историята ни, едва след края на земните им дни. И този наш народностен "опит" е толкова български, че не е възможно да мислим за себе си без него. 

За Стефан Стамболов певци песни не пеят. Паметникът му в центъра на София е не толкова израз на почит, колкото предупреждение, за това какво очаква всеки български държавник или политик, ако дръзне да се противопостави на руските интереси у нас. Но по-важно е, че чрез осмисляне на стореното от политика и държавника Стамболов ние получаваме уникалния шанс да разберем по-добре себе си, да проумеем, дори и със закъснение, какво искаме, към какво да се стремим и как чрез разум, а и чрез сила на духа, да го постигнем. Успеем ли да сторим това, да творим днес силна национална политика, да формулираме и отстояваме своите национални интереси, да ги защитаваме, но не чрез ветропоказателите от партийните и държавните канцеларии, а чрез волята ни на граждани, ние ще имаме щастлива съдба.