Александър Йорданов

В съседна Република Турция – наш съсед, приятел и боен другар в НАТО, се проведе законен референдум. Президентът на държавата поиска от народа повече управленски права и ги получи. От сутринта слушам коментари: „Турция е разделена”. Естествено, че ще е разделена. Винаги когато има избор има и разделение. Особено, когато изборът е: „да“ или „не“. Нима България не бе разделена по време на т.нар. референдум „на Слави”? Нима в някои от въпросите на този референдум нямаше опит за „подмяна” на конституционни права? Нима България не бе разделена, когато се пусна фалшивата парола „промяна” и се избра за президент кандидат на партията символ на застоя и „непромяната”? Естествено, че бе разделена България. И си 

остава разделена,

но мнозинството победи и би трябвало всички да са доволни. Ама гледам, че не са. И недоволството вече се носи във въздуха. 
Така ще бъде и в Турция. Но е показателно, че турският президент поиска повече властови права чрез референдум, чрез допитване до народа. Защото неговият колега в Русия, например, си действа авторитарно без да пита народа. И институциите само потвърждават господарската му воля. А кого питаше навремето Живков? Питаше единствено своите висши партийни другари и то само отвреме навреме и само, ако казват „да”. Така че в Турция след референдума днес е възможно да се случи нещо, което ние добре познаваме от собствената си близка история. А и Кремъл ни го демонстрира нагледно днес. Нещо повече. Една голяма част от българските граждани харесват това „нещо”. 

Харесват авторитаризма, властта на „една партия”,

 на един „вожд и учител” на българския народ. Има и такива, които още се кланят пред паметниците на такива „вождове”. „Ердоганизмът”, „живковизмът”, „путинизмът” означават едно и също политическо явление. И мнозина българи ги харесват.
След победата на Реджеп Таип Ердоган нейното държавно устройство ще се промени в посока, която навяват горните асоциации. Но това ще означава временно изкривяване на линията на историята. И нищо повече. Едва ли Ердоган ще заприлича на оня ненормалник в Северна Корея, който плаши света с келявите си ракети. Мераклии за повече власт, за „цялата власт” светът познава отдавна. Позна Ленин, Сталин, Хитлер, Мао Цзе Дун, Пол Пот, Фидел Кастро, Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи. Но всички те бяха трагични спирки по пътя на човечеството. Възможно ли е и сега да стане така? Не вярвам. Но ако стане ще трябва да си спомним, че всички диктатори са получавали легитимност от народа. 

Турският президент потърси своите по-големи правомощия от народа, чрез референдум. И ако турският народ му ги предостави не можем да превръщаме във „враг” турския народ. Така, както никой не превърна във „враг” българския народ, когато на избори той десетилетия наред „избираше” Тодор Живков. Или избираше и избира отново, президенти издигнати от наследниците на Живковата тоталитарна, авторитарна и диктаторска партия. Не е ли очевидно, че у нас продължава да има привърженици на „силна президентска власт”, т.е. нашенски „ердоганисти” или „путинисти”? Има и неведнъж политици от средите на бившата комунистическа партия са поставяли въпроса за повече правомощия за президента. Защо у нас това се приема като нещо нормално, а виждайки го как идва днес в Турция го възприемаме като нещо извънредно и лошо дори? Нима исканията на Реджеп Таип Ердоган нямат съответствие в конституционното устройство на други държави? И всички ли те са „недемократични”? 
Как ще изглежда Република Турция след референдума е въпрос, на който ще отговорят турските граждани през следващите години. Но кокошиненето срещу нашия вековен съсед е крайно неразумно и издава 

национален комплекс, 

който отдавна би трябвало да сме преодолели. И същевременно говори за пълна слепота, защото истинската опасност за националната ни сигурност, това многократно доказа преминалия ХХ век, не е Турция. И фактът, че ние не говорим за истинската опасност е истински тревожен. А такава реална опасност е, когато политици у нас си присвояват власт и права, каквито не им дава българската конституция. Или започват да водят политика обслужваща чужди интереси и ерозираща нашето място в добрия европейски и натовски свят. Приятелските, добросъседски и съюзнически, отношения между Република България и Република Турция трябва да продължат и утре. Убеден съм, че така ще бъде.