Това и до днес остава една от „тъмните“ страници на българския демократичен преход, защото повечето от факторите, които наложиха идеята за искане на „вот на доверие“ отказват и до днес да споделят цялата истина. Що се отнася до моето мнение и тогава и днес аз смятам, че от комунистите не трябва да се иска „доверие“ и че личните чувства и преживявания на един политик са нещо важно, но далеч по-важна е отговорността към избирателите и към обществото като цяло. А тогава в началото на демокрацията нямаше друга по-важна отговорност, от отговорността да се запази властта на СДС и да се управлява, дори и в условия на остра конфронтация. 

Всъщност, поне аз никога не съм се предавал на илюзията, че след като комунистите загубиха изборите  през 1991 г. те ще скръстят ръце и ще работят за интересите на страната, за демокрацията. За да разберем тяхното поведение тогава трябва да припомня, че през тази година те за първи път губеха избори. На тях самото понятие загуба тогава им беше чуждо. Сега горе –долу вече са свикнали. Но тогава те не само не бяха конструктивна опозиция, но и задвижиха целия свой партиен ресурс, както и свързаните с тях кадри  на държавна сигурност, за да свалят правителството,

да дестабилизират страната, да блокират реформите

и евроатлантическата интеграция, изхождайки от тезата, която за съжаление споделяше и българския президент д-р Желю Желев, че без тях не е възможно да се управлява България.  

Филип Димитров бе издигнат за министър –председател от СДС – тогава все още коалиция.  Правителството бе подкрепено от ДПС без да искат министерски кресла. За кратко време ПГ на СДС на която бях председател и правителството, приехме закони и стартирахме процесите на реституция – на земя, градска собственост и др. Тези закони не бяха приети еднозначно включително и в средите на СДС. Някои смятаха, че първо трябва да се реализират процеси на приватизация, а след това на реституция. Но кой щеше да участва в тази приватизация след като реално парите и изобщо финансовите възможности бяха в ръцете на комунистическата номенклатура и обслужващия я апарат на ДС? Затова и „антикомунистическото“ крило в СДС настоявахме да стартира реституцията, за да могат поне част от „некомунистите“ да формират финансов ресурс, чрез който след това да участват в приватизационни процеси. Защото за каква нормална държава мечтаеше Филип Димитров, когато материалната собственост в нея щеше да бъде само на една прослойка – на тази излязла от средите на БКП? Това бяха „горещи“ теми в онези години. 

Правителството на СДС бе атакувано много остро не само „отвън“, но и „отвътре“. Постепенно се обтегнаха отношенията с профсъюза „Подкрепа“ и през лятото на 1992 г. за първи път КТ „Подкрепа“ и КНСБ организираха обща транспортна стачка, която парализира столицата. Преди това, на 4 февруари, структури на ДС, някои от които имаха достъп и до канцеларията на президента, организираха

„активно мероприятие“ известно като аферата „Оня списък“

Твърдеше се, че Ахмед Доган е предал в турското посолство в София списък с близо 1300 кадри на българското специални служби, повечето от които са на дипломатическо прикритие в чужбина. Правителството бе поставено в патова ситуация. Всеки негов ход по този въпрос рискуваше да бъде грешен. Доган бе лидерът, който подкрепяше правителствените решения. От друга страна бе налице фактическо нарушение на конституцията и законите. От трета – нормалната демократична държава не можеше да търпи агенти на бившата ДС да продължават да се изживяват като дипломати в чужбина, като повечето от тях работеха не само за българските, но и за руските специални служби. 

На 11 и 12 април 1992 г. в София се проведе четвъртата национална конференция на СДС. Това беше последната конференция, на която и д-р Ж.Желев, и Филип Димитров бяха заедно, а словата им – посрещнати и изпратени с ръкопляскания. Само четири месеца по-късно, по никое време – 30 август,  президентът Желев се включи активно в първите редици на „опозицията“  и излезе с изключително тежки обвинения срещу кабинета – включително с тезата, че правителството е обявило война на всички . Това беше долнопробна лъжа. Защото изместването на комунистическата номенклатура от нейните  властови позиции и свършването на тяхното „царство“ е всичко друго, но не и „война на всички“. Но съм запомнил тази конференция с недооценката на реалните опасности, които вече надвисваха над СДС и които само няколко месеца по-късно като лавина щяха да се стоварят върху нас. В обръщенията от трибуната на конференцията на председателя на парламента Стефан Савов и премиера Филип Димитров нямаше и намек за това, което подмолно се подготвяше.  Демонстрираше се оптимизъм, който не отговаряше на реалността. Филип Димитров убедено твърдеше, че „пророкуванията за някаква нестабилност, за заложничество на СДС пред евентуални претенции на ДПС и пр. се оказаха празнословие, защото ... интересите на двете формации са общи...и не съществуват никакви реални основания за конфликти помежду  ни.” (Цит. по стенограмата на конференцията). В същия дух бе изказването и на Стефан Савов, който благодари на ДПС затова, че „винаги коректно, лоялно и без условия” изпълнява своите задължения.  Дали това бе политическа слепота или наистина липса на информация, къде бяха в този момент  „съветниците” на премиера, политическите анализатори,  е вече твърде късно и да се пита, и да се отговаря. Днешното младо поколение използва за такива случаи израза „не са в час”. Единствено министърът на външните работи Стоян Ганев в изказването си обърна внимание на това, което представляваше реална опасност за младата българска демокрация – ролята на „тайните служби” от времето на комунистическия режим. Ганев ясно посочи, че тайните служби (бившата Държавна сигурност) практически остават извън контрола на правителството и парламента. Истината е, че само половин година преди 28 октомври 1992 г. ние не оценявахме  опасностите пред управлението, съпротивата срещу него – видима и невидима, а и изпълнителната власт твърде бавно реформираше държавната администрация, която с много свои действия или по-скоро с бездействието си, саботираше правителството.  Любопитното е, че атаката на Желев срещу кабинета дойде веднага след като такава атака предприеха от БСП. На 24 юли БСП внесе вот на недоверие за цялостната политика на правителството. Изявлението на президента Желев месец по-късно просто преписа аргументите на комунистите.

Формално БСП загуби вота

За правителството гласуваха 130 депутати – т.е. ПГ на СДС и ПГ на ДПС. Но нападките срещу кабинета не престанаха, особено в медиите. Особено активен бе Тошо Тошев – тогава главен редактор на в.“Труд“ и както по-късно се оказа – съдържател на явочна квартира ползвана от ДС. Парадокс е, че агент с името Филип е един от тези, които  убеждават Желев да атакува остро правителството на Филип Димитров. Това е неговият медиен съветник Валентин Стоянов.

 На 24 септември Стефан Савов си подаде оставката като председател на парламента. Преди това бе гласувано искане за недоверие към него. Гласуването показа, че Народното събрание не освобождава Савов като председател. Въпреки това той подаде оставка с аргумента, че е „спечелил  само с един глас“ и това е неговият.  Независимо от тази морална позиция, оставката на Савов отговаряше на сценария на комунистите затова, че  СДС вече „пада“ от власт.  

Всички тези факти показват, че в този период  старата ДС бе надигнала глава и заедно с комунистите бе решена на всичко, за да отстрани кабинета на СДС.  

Следващ връх на атаката бе пресконференцията на директора на НРС генерал Бриго Аспарухов. Това е т.нар. случай „Мишевгейт“ или „Македониягейт“. Провокацията се състои в това, че съветник на премиера – Константин Мишев, води „тайни преговори“  в Скопие за износ на оръжие, а по този начин се нарушава ембаргото на ООН за страните от бивша Югославия. 

Аз присъствах на последвалото съвещание на консултативния съвет за национална сигурност при президента на 2 октомври 1992 г., на  което генерал Аспарухов с „половин уста“ помоли за извинение, но отново изтълкува казаното на съвещанието от премиера, като „доказателство“, че в „македонската афера“, е замесен самият Филип Димитров, тъй като той е знаел за действията на своя съветник. 

На 20 октомври се проведе закрито заседание на парламента по въпроса за „оръжейната афера“. СДС отказа участие в това заседание, защото за нас то бе провокация. Ние настоявахме това да бъде открито заседание, за да могат хората да чуят истината. На заседанието нищо „тайно“ и повече от това, което вече бяха написали вестниците, не бе изнесено, но в обществеността остана впечатлението, за „нечисти“ сделки на правителството. А Филип Димитров бе изключително чувствителен на тази тема. Свидетел на това, какво се е случвало на закритото заседание на парламента е Николай Слатински. Той сподели, че ”В залата видях озверелите групи на БСП и на т.н. ”Ера-3”, също така и ехидните лица на депутатите на ДПС”. 

В тази ситуация Филип Димитров постъпи емоционално, опитвайки се да защити накърнения си личен авторитет и авторитета на СДС и поиска вот на доверие. Това вече беше политическа грешка, постлана с честни морални намерения. Атаките на противниците  на демокрацията, трябваше да се отминават с  „демократично пренебрежение“. Но Филип се „впрегна” в ситуацията и се опита на шантажа да отговори с демократични процедури. Това е все едно в  разгара на „войната“  да искаш от противника да сложи оръжие и дори да те подкрепи – т.е. абсурд. В България битката за демокрация беше в разгара си. В тази битка министър председателят вече веднъж бе подложен на процедурата по „недоверие“  и той получи парламентарна подкрепа. А това означаваше, че през следващите шест месеца не можеше да се внася ново искане за вот на недоверие. Затова и неговото лично настояване за „вот на доверие“ ” изглеждаше като предизвикване на съдбата. 

На 28 октомври 1992 г. в Народното събрание се проведоха дебатите по вота на доверие. Те не минаха без скандали.  След това се проведе гласуването.  120 депутати отхвърлиха вота на доверие. 111 депутати подкрепиха Филип Димитров. Последва оставката. Сега като се връщам към тази тъмна страница си мисля, че недостатъчно осветлени остават много неща. 

Първо няма отговор въпросът защо правителството не внесе проект за разсекретяването на досиетата и опитите на депутата Васил Михайлов да вкара такава точка в дневния ред винаги пропадаха.  Същевременно се ширеха слухове, че определени лица от СДС – включително премиера, министърът на вътрешните работи Соколов, а вероятно и други, са надникнали в „папките“ на депутатите. Подхвърляха се псевдоними. Внушаваше се тезата, че СДС е зависимо от ДПС , а там е „пълно с агенти“. Подхвърляха се имена на такива и от парламентарната група на СДС, и от министрите в кабинета. Впрочем, днешната Комисия по разсекретяване на досиетата не потвърди много от тези подозрения. Но тогава те ерозираха взаимоотношенията в коалицията СДС. И докато такива като мен смятаха, че  властта трябва да се държи „на всяка цена“, защото всеки ден на власт работи за демокрацията в България, то в други среди , на които не беше чужд и премиера, се крояха сценарии  за предсрочни избори. Съветникът на премиера Константин Мишев, чиято „разходка“ до Македония – измислена или реална,  бе използвана за атака срещу СДС, още през пролетта бе публикувал статия във в.“Демокрация“, в която развиваше тезата за предсрочни избори. И това се правеше едва на шестия месец от управлението на СДС. И пораждаше поредната лъжа -  че СДС търси повод как само да се свали от власт. Тя се експлоатира и до днес. От друга страна  Иван Костов, като министър на финансите, е убеждавал Филип, че без сериозна парламентарна подкрепа няма да може да бъде приет бюджета за 1993 година. Всички тези обстоятелства очевидно са тласкали премиера към вземането на решението за „вот на доверие“.  Мисля, че той е смятал, че дори и да не спечели вота на доверие, веднага след това ще се отиде на предсрочни избори. За съжаление приетата само година по-рано Конституция минираше пътя към такива избори.  

Вечерта на 28 октомври 1992 г.

 времето бе „спряно“,

за да се проведе гласуването. Правилникът на НС  позволяваше това. Непосредствено преди гласуването, имах лоши предчувствия, че нещата ще се развият не така, както ги предвижда Филип Димитров. Споделих ги с Филип. Дори една снимка е съхранила как разговаряме затова заедно с Петър Бояджиев, който сновеше между депутатите преди и по време на гласуването и събираше информация. Предложих на Филип „план Б”, в смисъл, че може да „констатираме” и „спорни” бюлетини при гласуването, да го анулираме и да го проведем отново след 24 часа. А това е много време, в което има възможност за търсене на друго и по-добро решение. Отговорът на Филип беше в смисъл, че не иска „милостиня” и „каквото сабя покаже”. Политическият смисъл на тази позиция аз не разбирах, не разбирам и до днес. Ясно ми е моралното послание, но също така се питам няма ли по-висш морал в политическото изкуство да се съхрани властта на демократичните сили вместо в ефектното „хвърляне на оставката”. Разбира се, в този контекст могат да се подредят още много въпроси и неизяснени обстоятелства, които винаги ще опират поне до два въпроса. Първият е познатият: кой кой е в българската политика. Вторият е още по-ясен: кой в последна сметка спечели от моралните  жестове на първия български премиер от демократичните среди.  Във всички случаи 28 октомври не беше „хубав ден за българската демокрация“. Беше лош, тъмен ден. А и най-важното решение, което предопредели трудната съдба на демокрацията в България, бедността и мизерията, икономическата катастрофа само няколко години по-късно, бе взето от депутатите от БСП и ДПС в нощна доба. А известно е, че нощта не ражда добри дела. Поне така е в политиката.

Александър Йорданов е председател на 36 Народно събрание (1992-1994). и председател на парламентарната група на СДС. Народен представител в 7 Велико народно събрание (1990-1991), в XXXVII и XXXVIII народно събрание от СДС. Председател (1991-1994) на Комисията по външна политика. Председател на Радикалдемократическата партия в България (1993-2000). Заместник-председател на СДС (1991-1993). Член на Националния изпълнителен съвет на СДС (2007). Главен редактор на седмичника за политика и култура „Век 21“ (1990-1998). Извънреден и пълномощен посланик в Полша (1998-2001), Литва, Латвия и Естония (1999-2001) и в Република Македония (2001-2005).