Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Последиците (позитивни и негативни) от ракетния удар в Сирия ще бъдат още дълго съпоставяни – както на родна, така и на международна земя. Всеки има своя собствена, лична равносметка, а във всяка равносметка проблясват политическата ориентация, моралният кодекс, познанието и незнанието на равносмятащия. Днес аз ще пробвам с моя личен отчет на събитията и гражданските вълнения, които те породиха.
Какво всъщност ни дадоха и какво ни отнеха бомбардировките на коалиционните сили е в Сирия? Отнеха ни доста илюзии и ни поприближиха към доста реалии. В интимната сфера илюзиите може понякога да са и полезни и стимулиращи – в политическата действителност те са винаги противопоказни, а нерядко – и опасни. В лирични себезаблуди един лирик може да битува и цял един живот, в политиката обаче краен победител е винаги политическият реализъм. Та когато след неговата неминуема окончателна победа разочаровани установим, че съградените от един или друг политически елит въздушни кули не стават за живеене, налага се ние, редовите граждани, да ги сринем и сами да си построим нови, по-жизнеспособни. Сриването често се оказва далеч по-скъпо от изграждането им и тази висока цена трябва да плащаме ние – не съградилите ги номенклатурчици. А, за разлика от кръчмата, в политическото поприще на мен чужди сметки не ми се плащат – предпочитам да плащам само моите собствени.
И така, за мен ракетните удари в Сирия са 

несъмнена победа на коалиционните сили

 Победа не само за директно участващите в бойните действия САЩ, Франция и Великобритания, а и за Нато, и за Европейския съюз, и за цялата световна демократична общност. Ударите са удар срещу един антидемократ, а всяко поражение на антидемокрацията е победа за демокрацията – дори когато е невидима, тази победа е действителна. В случая обаче победата е видима и реална. И тя е победа многозначна. Първо, е победа военна. Рамо до рамо със сирийските си ортаци прославените руски воини се изпокриха като мишки – ако не бяха добронамерено предупредени от Запада за атаката, те щяха да бъдат изпържени до един. Обречени да наблюдават безучастно как прецизните бойни технологии на коалиционните партньори поразяват една по една целите си, на Путин, Асад и компания не им остана нищо друго, освен раздухването на легендата, че, видите ли, руските и сирийски зенитни части свалили я 70, я 90, я 100% от американските ракети. Оказа се, че нищо и нищичко не са свалили, че всяка от стотината ракети е ударила мишената си, че руснаците дори не са посмели да включат противоракетните си инсталации, за да не демонстрират пред света тяхната негодност. Така прехвалените непобедими нови руски оръжия се оказаха мистификация, а, нерекламирани от никого, оръжията на Запада – реалност. Това е успокояващо в световен мащаб – поне за демократично мислещите граждани е упование съзнанието, че 

световната демокрация е по-добре въоръжена от мракобесието

Наред с всички останали ползи последните близкоизточни събития пропукаха съюза между Анкара и Москва. Дори в зейналата пукнатина между двата режима да не се настани демокрацията, разривът между тях е още една надежда за нея.
По-важна и по-стойностна в моите очи е обаче моралната победа, победата на хуманизма над мракобесието. Защото, стратегически погледнато, битката в Сирия е битка на човешките права и гражданските свободи срещу един властолюбив диктатор и неговите не по-малко властолюбиви задгранични ментори с Путин воглаве, решени да го подкрепят в демоничните му цели. Начинът, по който бе проведена операцията, подсказва, че не физическото ликвидиране на пълчищата на Асад и техните руски ортаци е цел на Запада – цел е разгромът на онези обекти за производство на забранените още преди стотина годи по целия свят бойни отровни вещества, с които режимът в Дамаск и днес трови собствените си граждани. Да бездействаш, да наблюдаваш със скръстени ръце това престъпление, значи да се превърнеш в негов съучастник – особено след като притежаваш военната мощ да му се противопоставиш. Защото в междудържавните отношения е като в междучовешките – най-голяма морална отговорност носи физически най-силният. А в случая това са несъмнено държавите от евроатлантическата общност. Както е несъмнено, че имаме всички основания да дефинираме офанзивата на САЩ, Великобритания и Франция, която всъщност е офанзива и на целия подкрепил я политически и морално Запад, като хуманитарна мисия, мисия в защита на най-беззащитните – цивилното сирийско население. Всички онези родни и международни политически инфантили, които показно възмутени крещят, че Асад е трябвало да бъде спрян, но не с военна сила, а с политически средства, трябва да кажат как да стане това на практика. Защо те, след като умеят, не го направиха досега с маслинови клонки и с миролюбиви гълъби, вместо с ракети. Едно евентуално бездействие на великите сили днес ще се превърне утре в предпоставка за нова, още по-брутална саморазправа на злодея Асад със собствените му сънародници. Ракетите на САЩ и съюзниците им трасираха с траекторията си онази червена линия, която никой деспот не може да прекрачва безнаказано. Така ударът се превърна в предупреждение и за всички диктатори по целия широк и пъстър свят – сега те знаят, че безчинствата им няма да останат невъзмездени. Този факт е също съставна част от споменатата 

морална победа на човечността над обезчовечаването
 
Заедно с това последните събития в Близкия изток внесоха яснота, обособиха и нашите вътрешнополитически фронтове. Изправена пред необходимостта да оцени със собствен аршин акцията в Сирия, родната политическа класа с всичките ѝ многобройни разклонения се видя практически изправена пред необходимостта да се себелегитимира – както вътрешно-, така и външнополитически, така и морално. Всяка партия и партийка се видя заставена да се себеопредели, да даде отговор на често заобикаления въпрос дали е на страната на фундаменталните духовни ценности, или е на страната на руския империализъм и на близкоизточните му пълномощници по места. Дали, с други думи, българските политически формации са физически носители на християнската ни цивилизация или са рекламни агенти на най-ретроградните тенденции на съвремието. Подобно разграничаване и открояване на моралните и граждански фронтове допринася за политическия избор на всеки от нас – сам любимецът на БСП Владимир Илич учи, че преди да се обединим, трябва да се разграничим. А разграничението става най-убедително в кризисни ситуация. Такава ситуация създаде Западът. Впрочем не Западът я създаде – Западът само я отрази, реагира подобаващо на цинизма и жестокостта на един близкоизточен злодей, чиито безчинства, както доказа политическата практика, не можеха да преустановят никакви дипломатически усилия. Кризисната ситуация бе породена от безскрупулността и властолюбието на Асад и на неговите кремълски сподвижници, без чиято подкрепа той отдавна щеше да последва кръвните си родственици Кадафи и Саддам в безславната им кончина. И в така създадената ситуация блесна и отстъплението на президента ни от принадлежността ни към евроатлантическите структури, и неговата неразривна привързаност към Кремъл и олигархичните му кръгове, и половинчатостта и неубедителността, с която управляващата ни коалиция се солидаризира от кумова срама с партньорите ни от Северна Америка и Западна Европа, и деструктивността на многомилионното русофилско войнство на родна земя. Националната политическа картина се оказа окаяна и жалка – това можем да разчетем дори в социалните мрежи, в които подкрепата за узурпатора Асад и неговите кремълски кръводарители надвишава многократно солидарността с евроатлантическите ни съюзници. Една солидарност, която явно страда. Обстоятелство, от което закономерно следва, че със същата явност ще пострада и българският национален интерес.