Александър Йорданов, специално за Faktor.bg 

Младите хора, които не познават „онова време”, търсят отговор на въпроса защо британските и американските военновъздушни сили бомбардират България през Втората световна война?  Вярно е, че от 13 декември 1941 г. България е в състояние на война със САЩ и Великобритания. Но е вярно, че това е най-символичната от всички известни на света символични войни. Приемаме обаче, че няма „символични войни”. Но остава въпросът: коя демократична кауза налага избиването на над четири хиляди мирни български граждани, а още толкова са и ранените. С какво това приближи „победата”?  Само в София са разрушени 12 657 граждански обществени и жилищни сгради.  Защо? Трябвало ли е българската авиация да защитава небето на България? И защитниците на това небе герои ли са или са „фашисти”? Искам да информирам посланик Ерик Рубин, че 

капитан Димитър Списаревски не е „фашист”, а патриот и герой

 И той завинаги ще остане такъв в българската история. 
До бомбардировките от съюзническата авиация България  de facto не воюва с нито една страна от коалицията САЩ-Великобритания-СССР. Нещо повече. България поддържа нормални дипломатически отношения със СССР – съюзник на САЩ. В София съветският посланик дава официални приеми. На тях присъстват български официални лица. В същото време от СССР се прeхвърлят в България терористични групи. Естествено власта прави всичко възможно да ги ликвидира или изправи пред съда. Нима днес не се постъпва по същия начин с терористите? 
Но след като Царство България не воюва със СССР, защо тогава СССР ни окупира? Нямат ли САЩ, питат младите хора,  вина затова, че подкрепяйки недемократичната тоталитарна държава СССР във Втората световна война те придават на нейния режим „добавена стойност”, т.е. нова доза незаслужено с нищо самочувствие и сила за агресия, и подтисничество на собствения, и на други народи. Защото краят на Втората световна война не означаваше край на антидемократичния тоталитарен режим в СССР. Нима не бе СССР държавата, която разгърна спокойно, на крилете на „победата”, своите агресивни планове след Втората световна война и осъществи тотален терор и контрол над живота на редица народи в Източна Европа? 
Младите хора питат още защо справянето с по-голямото зло или „Империята на злото”, както самите американци нарекоха по-късно СССР, остана на второ място в скалата на американските стратегически „приоритети”. 
Нима американците едва на 8 март 1983 г. разбраха от речта на своя президент Роналд Рейгън, че СССР е „Империя на злото”,  а борбата срещу него – главна задача на съвременната демокрация? Каква е разликата между съветският ГУЛАГ и нацистките концлагери?  Кой изби 21 000 полски военнопленници в Катинската гора – нацистите или болшевиките? И кой криеше това престъпление десетилетия наред? При коя тоталитарна система бе отнета „свещената и неприкосновена” частна собственост? Кое зло е трябвало да бъде унищожено по-напред, продължават да питат младите българи днес? Не можеха ли САЩ и Великобритания да унищожат с един удар едновременно и нацистка Германия, и болшевишкият СССР – съюзници, които започват заедно агресията срещу Европа? Защото дойдоха такива времена, в които български социалисти твърдят, че зверствата, които са извършвали техните идейни родители – българските комунисти след 9-ти септември 1944 г.,  са ставали 

с одобрението на САЩ и Великобритания, на президента Труман и на премиера Чърчил

Комунистическият тероризъм преди 9-ти  септември 1944 г., включително убийството на генерал Христо Луков,  десетките хиляди избити без съд и присъда след 9-ти септември, гаврата с правото на т.нар.  „Народен съд”, се случват преди Нюрнберг, преди Парижката конференция. Днес български „социалисти” правят опит да представят „Народния съд” като санкция наложена от Западните демокрации срещу България. Така ли е в действителност? Защо българските социалисти се разсейват за факта, че този съд се случва още по време на войната, той е част от нея, а не „правосъдие” след нея. У нас комунисти социалисти внушават, че 

присъдите на „Народния съд” тежат на съвестта и на американската демокрация, 

а не само на съвестта на престъпниците Сталин и Георги Димитров. Така ли е в действителност?   Как биха  изглеждали светът и Европа, ако първо бе победен СССР, а след него или заедно с него, и нацистка Германия? Щеше ли да има Студена война и износ на „революция”, щеше ли да съществува заплаха от ядрена война? 
Пътуване назад във времето не съществува. Отминалото не подлежи на ремонт. Решенията на политиците са факт. Историята няма скоростомер. Историята е само поука.
Но когато посолството на САЩ  е „натъжено и загрижено от проявата на нетолерантност, намерила израз в провеждането на Луковмарш”,  е добре да се знае , че днес ние, българите, сме не просто натъжени и загражени, а направо гневни и възмутени от опитите да се възроди комунистическият език на омразата, да се оправдава комунистическата терористична идеология и практика. Затова е важно посолството на САЩ да знае, че ние не приемаме нито нацисткия, нито комунистическия език на омразата и нетолерантността, не приемаме и тяхната символика. Затова и очакваме в публичното си говорене чуждестранните дипломати у нас да се съобразят с тази наша воля, както и с българското законодателство, което еднозначно е определило комунистическия режим за престъпен и комунистическата партия за престъпна организация. 
Известно е, че в България не е имало фашистка или нацистка партия на власт преди 9-ти септември 1944  г.  Но че имаше комунистическа партия на власт е световно известно. Та нали точно политиката на тази партия е причината САЩ да скъсат дипломатическите си отношения с България през 1950 г. Генерал Христо Луков не е бил член на правителството обявило война на САЩ. Той е бил пенсиониран генерал любимец на младите патриоти, защото е бил защитник на отечеството. Той е български патриот убит в гръб, пред вратата на своя дом, от терористи. Убит е по подъл начин, пред очите на петгодишната си дъщеря, която по-късно е обявена също за „враг на народа”. Всяка държава има своята история, има и своите патриоти, има и различни гледни точки към тяхната дейност.
 Не беше толкова отдавна, когато се случи насилието и трагедията по време на факелното шествие на бялата супремасистка група „Обедини дясното” (Unite The Right) атакувана от членове на антифашистката организация Antifa. А поводът за сблъсъка в Шарлотсвил бе протестът срещу премахването на паметника на генерал Робърт Лий, един от водещите командири на Конфедерацията по време на Американската гражданска война (1861-1865 г.). Отношението към генерал Лий разделя американците повече от век и половина. За някои той е национален герой, а за други – расист, лидер на движението за запазване на сегрегационния режим в САЩ. Президентът Доналд Тръмп  незабавно осъди "омразата, фанатизма и насилието от всички страни". И отнесе много критики за израза си „от всички страни”.  Наложи се ден по-късно Белият дом да уточни, че с това си изказване американският президент е имал предвид не само контрапротестиращите „антифашисти”, но и белите супремасисти, Ку-клукс-клан, неонацистите и "всички екстремистки групировки". 
Кои в САЩ са били нацисти и кои комунисти е вътрешен проблем на САЩ. Какво да бъде отношението към тях решават американският народ и американското право. Едва ли българският посланик в САЩ си позволява 

да раздава съвети кои лица от американската история заслужават уважение и кои не

 „Приятели на нацизма” през 30-те години съществуват не само в България, но и в САЩ. Такава е организацията „Приятели на Нова Германия”. В САЩ съществува и Американска нацистка партия, основана 14 години след края на Втората световна война от Джордж Линкълн Рокуел с централа в Арлингтън, щата Вирджиния. През 1967 г. тази партия се преименува временно на National Socialist White People's Party. През 2015 г. от доклад на Управлението за социално осигуряване на САЩ, цитиран от Асошиейтед прес, стана известно, че социални помощи са били плащани от февруари 1962 г. до януари 2015 г. на нацисти намерили убежище в САЩ. Приет бе закон, който забрани тази „практика”. 
Едва ли комунистическата партия в САЩ е извършила престъпленията, които е осъществила българската комунистическа партия.  И все пак има период, в който дейността на комунистическата партия в САЩ е била забранена. След Втората световна война стотици учени и инженери, работили преди това за нацисткия режим в Германия, са приети в САЩ, за да работят за американската демокрация и държава. Защо никой не ги разстреля  „тихомълком” през нощта, защо не им организира набързо „Народен съд”? И защо в България комунистите с подкрепата на СССР – съюзникът на САЩ във войната, избиха хиляди български учени, инженери, учители, свещеници, лекари, юристи, земеделски стопани, професионални военни, с обвинението, че са фашисти? Как така пък точно в България се родиха толкова много „фашисти”? Истината е друга – не са били фашисти, а достойни хора, ярки и талантливи българи и точно затова са избити и репресирани.
Съгласен съм с посланик Ерик Рубин, че не трябва да се „възвеличават исторически фигури, които са сеели омраза и нетолерантност”.
Но предполагам, че Негово превъзходителство му е известно, че в България такива „фигури” са главно членове на бившата комунистическа партия. Тяхно дело е един от най-големите терористични атентати в европейската история – атентатът в църквата „Св.Неделя” през 1925 година. Тяхно дело са и терористичните акции преди 9-ти септември 1944 година. Те се гордеят с престъпленията извършени от тях след тази злокобна дата в българската история. Защото самата идеология на комунистическата партия е идеология на омразата и  нетолерантността. Защо например днес в САЩ разследват „руската намеса” в американските избори? Защо въвеждат санкиции срещу руски политици и бизнесмени, ако в техните действия не се разчита политиката на омразата и нетолерантността ясно проявени при руската агресия срещу Грузия и Украйна. И това се случва в ХХI век! Това е същата омраза и нетолерантност към света на свободата и демокрацията, която СССР,  чрез българските комунисти, наложи в България за близо половин век.

 БКП превърна тази омраза в държавна политика

Нацизмът и комунизмът трябваше да бъдат победени. И те бяха победени. Защо това не се случи в обратен ред е въпрос без отговор. Опасността от възраждането им не трябва да се подценява. Но коя е по-голямата опасност? Преди 27 години, на 28 февруари 1991 г.,  имах честта да разговарям с бившия президент на САЩ Роналд Рейгън. Една от темите на нашия разговор бе за мутациите и трансформациите на които е способен съветският комунизъм. До разпадането на СССР оставаха 10 месеца. Но президентът Роналд Рейгън виждаше далеч в бъдещето. Резултатът от мутациите на съветския болшевизъм наблюдаваме днес – опит да се съчетае агресивното наследство на Руската империя с агресивното наследство на Съветската империя. А това означава нова опасна за човечеството идеологическа амалгама, нова доктрина на омразата. Тя възбужда въображението, както на националисти, така и на комунисти, и е враждебна на нашия свят на свободата и демокрацията. Кремъл е против приемането на нови държави в НАТО, против разширяването на Европейския съюз. Политиката му е насочена към създаване на нови зони на конфликти, към дестабилизация на отделни държави с цел да се отслаби европейското и евроатлантическото единство. Затова и Москва подкрепя всички радикални идеи целящи деструкция на европейското единство, подкрепя сепаратистки и антиамерикански групировки и организации, подкрепя политици, които повече или по-малко открито играят „контра” на ЕС, САЩ и НАТО. В Русия още ходят с ушанки. Още мечтаят за окопите във Втората световна война.  Но в главите им вече кънти Третата. Но след като познаваме проблема, би трябвало наистина да не пренасяме „тъмните глави от историята” в днешния ни ден. За България „тъмна глава” в историята е комунистическият режим в периода 1944-1990 г. Затова е похвално, че след дълги години на пълно затъмнение, най-после тази глава от българската история ще се изучава в българското училище. И това е новината, която убеден съм, че американското посолство в България горещо приветства. 

Б.Р.: Виж Първа част