Димитър Бочев, специално за Faktro .bg

През годините и десетилетия на моето пионерско детство и на моята комсомолска младост критични биографии на Георги Димитров нямаше – имаше само безкритични биографии. И не просто и само безкритични, а и епични, хвалебствени – за Вожда и учителя на българския народ не можеше да се пише по друг начин, освен чрез суперлативи. Имаше и песни за него, и стихове, и пиеси, и кантати, и цели романи – всички литературни и нелитературни жанрове бяха впрегнати в негова прослава. „И певци песни за него пеят!” – както казва поетът-революционер. Пък и спомени, спомени, спомени – както приживе, така и посмъртно. И все спомени на очевидци с показна героика, но със 

съмнителна очевидност

 Защото всички виждаха личността на Вожда в глория и блясък – като идеален човек, като свръхчовек го виждаха. Дори към края на 50-те, когато по съветски образец култът към личността и на родна земя бе кое-що поразобличен от кумова срама, кумирът Георги Димитров не пострада – като че ли той не беше цял-целеничък този култ, като че ли култовото обожествяване на личността му никога не го е имало. Пострада имиджа на Вълко Червенков, пострадаха Антон Югов и компания, но не и лъвът от Лайпциг. Легендарният Георги Димитров надмогна биографичния Георги Димитров – петилетка след петилетка (всичките до една наричани димитровски и изпълнявани и преизпълнявани чудотворно за по три, че и за по две години) казионните химнописци, ентусиастите по служба създаваха ден след ден ореол, неподвластен на времето. И на историческата истина неподвластен – легендата надви действителността. И докато в художествената литература подобно метафоризиране е не само допустимо, а и препоръчително, в политиката и в историческата наука то е съкрушително.
Като пионерчета марширувахме с бодра  стъпка към светлото комунистическо бъдеще и пеехме с пълен глас:
„Вей се, вей се, моя връзка алена,
              трепкай ти на моите гърди!
              Като знамето на Ленина и Сталина,
              като знамето на Димитров си ти!”
После според конкретните нужди на конкретния исторически момент Сталин изпадна и от политическия сюжет, и от строфите, но Димитров си остана непокътнат на мястото. Как стана това чудо, как Димитров надживя Бащата на цялото прогресивно човечество, нека обяснят народопсихолози и социолози, политолози и съветолози – аз съм безпомощен. Затова ще говоря не като аналитик, а като свидетел. Ще го сторя с надеждата на Георги Марков, че и моите свидетелства могат да се окажат един бъдещ ден нужни някому.

Около името на Георги Димитров кръжи легенда,

 подобна на легендата, озарила от век насам ореола на Ленин. За Бащата на Октомврийската революция ветераните говореха, че е добрият и предан болшевик, а, видите ли, Сталин изопачил с издевателствата си неговото чисто и свято дело, опетнил светлото му идеологическо наследство. По същата технология много от ветераните на БКП пък, а по тях и хилядите им последователи, считаха, че докато Живков е въжеиграч и дребен селски хитрец, Георги Димитров е монументална фигура с мащабно стратегическо мислене – истински антифашистки герой и творец на мира и прогреса. Нищо вярно няма в тези митологии – и Ленин, и Сталин, и Димитров, и Живков и милионите им ортаци в центъра и по места са от една черга, чистокръвни злодеи, брутално смазали в името на доктринерските си мистификации човешките права и гражданските свободи не само на собствените си сънародници. Достатъчно е да си припомним една депеша на Ленин до комисарите по места, която завършва с препоръката: „Да се разстрелва, да се разстрелва, да се разстрелва!”. Под егидата на съветския гражданин Георги Димитров пък на родна земя бяха предприети най-свирепите издевателства над другомислещите.
Легендите преобладават недвусмислено и до ден днешен над фактите, и днес страната ни е пренаселена с паметници на Георги Димитров и Ленин. В Путинска Русия пък картината е още по-печална – редом със старите, там се издигат и нови монументи не само на Ленин, а и на Сталин. Под това неумолимо господство на митовете и легендите, прогонена от общественото битие, 

историческата истина става още по-дефицитна – почти недостъпна става

 А тъй като дефицитът вдига цената, новоизлязлата книга на дъщерята на моя приятел, Фреди Фосколо, Мона Фосколо, „Георги Димитров. Една критична биография.” придобива особена гражданска значимост. След толкова безкритични биографии на Вожда, всяка критична, всяка трезва, всяка истинна преценка по негов адрес е добре дошла.
Тук аз няма да анализирам цялата книга – възнамерявам да го направя в един специален текст. Понастоящем ще отбележа само един паметен и, разбира се, тактично премълчаван през годините от многото родни и международни биографи на Димитров биографичен момент. Момент, който е показателен и исторически. И чиято символика разкрива истинския лик на съветския комунизъм, пренесен впоследствие чрез агресията на Червената армия и на родна земя.
Няма да разисквам и  митологизирания и многократно възвеличаван като подвиг Лайпцигски процес, няма да разкривам неговия театрален, инсцениран характер, няма да разобличавам цялата му измислена с пропагандна цел героика. Ще проследя само завръщането на Георги Димитров от Лайпциг в Москва – така, както документалистката Мона Фосколо го проследява. След като процесът е получил широк обществен отзвук в Европа и в света, очаква се едва ли не Сталин да посрещне лично Димитров на съветска земя и да му отдаде пред очите на цял свят заслуженото признание. Но не става, съвсем не става така. Лъвът от Лайпциг чака цял месец, докато Бащата на народите благоволи да го приеме. При което стоическото търпение на героя-антифашист съвсем не е възнаградено с очакваните лаври. Сталин посреща Димитров с думите: „Знаете ли защо останахте жив? Останахте жив, защото фашисткият режим е още млад и неопитен. Първо е трябвало да Ви убият, а след това да Ви съдят.”
Младият и неопитен фашистки режим е подходил значи незряло и неопитно. От думите на Сталин следва, че да трупаш политически опит, значи да трупаш насилие, убийства и шантаж – мракобесие да трупаш. Заедно с това думите на Сталин, в чиято откровеност аз ни най-малко не се съмнявам, подсказват как би постъпил той самият – той споделя пред госта си не опасения и загриженост, че е можело да бъде убит – напротив: той му разяснява как БИ ТРЯБВАЛО да постъпят фашистите с него. За разлика от фашисткия, по време на Лайпцигския процес болшевишкият режим е вече укрепнал – достатъчно укрепнал, за да може Сталин да си позволи подобни открити и нагли заплахи. И то не към кого да е, а към функционера на Коминтерна от първата фаланга и към един героизиран до неузнаваемост комунистически апаратчик, превърнал се в символ и знаме за милиони антифашисти не само на Стария континент. И още нещо документира тази историческа среща: 

колко привиден, колко формален и недействителен е антифашизмът на СССР

За мен като българин всичко това има особена стойност. Стойност зловеща и покварена. Защото само десетина години след тази среща в Кремъл СССР ще нахлуе в страната ми и ще въдвори, при това с личното съдействие на героя от Лайпциг, една невиждана и нечувана в цялата ни хилядолетна история тирания. От чието кошмарно наследство не сме се освободили и до днес.