За робството и свободата на човек - по Бердяев – и не съвсем

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

След като, както ни уверява Висоцки, нашите мъртви не ни изоставят в беда, след като и покойници те бдят на несменен боен страж над нашия живот, това задължава. Смъртта и животът са реципрочни – както мъртвите ни другари бранят нашето битие, така и ние, техните живи наследници, сме длъжни да браним тяхната памет.
 Едното предполага другото – както нашият земен живот има от какво да бъде охраняван, така и паметта им има от какво да бъде отбранявана: агресори и агресии срещу нея колкото щеш – те са несравнимо по-многобройни  от нас, окаяните ѝ бранители. А че сме малобройни и окаяни, проличава по резултатите: полуистините и неистините, дискретните и откровените лъжи, клеветите и хулите, които бушуват в общественото пространство, доминират все по-видимо над истините.
В случая става дума за 

истините за Георги Марков – и за злословията за Георги Марков

 става дума. Неравният двубой между едните и другите се разгаря ден след ден. И в този двубой аз съм на страната на губещите –   онези оредяващи с времето наши съотечественици, които не само знаят истината за Георги, а и я изговарят публично. Уточнението се налага, защото има и много хора, които знаят кое как е, но предпочитат в тон с духа на времената да премълчават – в днешно време на родна земя така се живее по-уютно. А те живеят, съжителстват заедно с друг един контингент – този на циниците, на онези, които познават материята, но съзнателно я изопачават, съзнателно допринасяйки така за триумфа на лъжата. Тяхното коварство се подхранва от приноса на немалко лековерни инфантили, които предпочитат да повярват не на по-достоверните, а на по-настървените. А по-настървени са винаги лъжците и злословниците – докато истината се уповава на истинността си и вярва, че е достатъчно убедителна, за да се справи по естествен път сама, сама, чрез собствения си ресурс да се наложи обществено, лъжата съзнава, че за да се легитимира, трябва да имитира истината, от девет кладенеца вода трябва да носи. И го прави успешно – толкова успешно, че удавя във водоноската си и последната искрица истина.
Задълбавайки в темата, на първо време аз трябва да обуздая клокочещия в душата ми гняв – макар и обясним психологически, гневът е лош пътеводител по трасето от лъжата към истината. Гневът най-успешно с разум, с разумност се побеждава. Дали и доколко аз владея това боеспособно оръжие, не съм сигурен, сигурен съм обаче, че друго не владея. Пък и аз съм комай последният все още жив близък личен приятел на Георги, пък имам и цяла камара живи спомени с него до рамото, пък и като брат (макар и по-малък брат) по перо и по изгнаническа участ, пък и като дългогодишен редактор на културната програма „Контакти” на Радио „Свободна Европа”, която излъчи „Задочни репортажи за задочна България”, наред с попътните сантименти храня и морален дълг – кой друг да обгрижи петнената му и громена ден след ден пред очите ни памет? Официалните институции явно няма да го сторят – те са по-често на страната на лъжата, отколкото на страната на истината. А най-често са обладани от едно трайно и солидно безразличие. Явно няма да го сторят и малкото правдолюбци – цяла планина хартия изписаха разследващи журналисти по темата, хиляди страници документален материал черно на бяло доказа кой е убиецът и кой – убитият, кой на кого е служил и слугувал – и всуе! И що километри филмови ленти извъртяха режисьорите и кинодокументалистите (все чужди – не наши!), що изявления направиха малкото благородни люде от кухнята на ДС като генерал Богацевски, що интервюта в качеството си на свидетел по радиа и телевизии дадох и аз, що беседи изговорих пред студенти и по симпозиуми, що страници есета и романи изписах – и отново всуе! И малкото останали върху лицето на земята очевидци дадоха своя безценен принос, и цели президенти застанаха зад истината и срещу лъжата. Редом с тях застанаха непоколебимо в различна степен и форма, но еднакво всеотдайно и д-р Лазаров зад океана, и г-жа Фандъкова, и д-р Чобанов, и Малина Едрева, и Тони Николов, и Георги Мишев, и Митко Кенаров, и Георги Борисов, и Стоян Алексиев, и Захари Карабашлиев на родна земя – отново и отново всуе! Всуе Отделът за борба с тероризма към Скотланд ярд издири неопровержими, веществени свидетелства за убийството и убийците, всуе публицисти и журналисти по целия широк и пъстър свят подкрепиха изводите на британската полиция, всуе и високопоставени кагебисти признаха логистичното си съучастие в престъплението, всуе и, фокусирайки отвличането на Борис Арсов от Дания и убийството на Георги Марков в Лондон, сам тогавашният министър на вътрешните работи, Димитър Стоянов, се похвали в родните медии със 

задграничните наказателни операции

 на ведомството си. Купища фактология натрупаха изминалите години и десетилетия – който има очи, да види!
Но нашего брата предпочете блажената слепота пред демаскиращите факти. Какво да се прави – докато истината е една-единствена, монолитна  и себесъща, лъжата е многолика и притворна. Ето само част от нейните безчетни делнични превъплъщения, формулирани и клиширани така, както са влизали безброй пъти в журналистическа (зло)употреба: Георги Марков е убит като агент на западните разузнавания; убит като агент на ДС (респективно: на КГБ); убит поради другаруването си с Тодор Живков и с партийната номенклатура; починал поради инфекция, причинена от одраскване на домашната му котка; убит от българската политическа емиграция. Нейде през началото на 90-те часовите вестници не се посвениха да вкарат и мен в играта: написаха, че аз съм, ако не физическият убиец, то поне негов оперативен съучастник. (Е, вярно е, че след това ми предоставиха възможността и да се себезащитя, но веднъж пуснат на свобода, духът от бутилката трудно се връща обратно в нея.) Тази гласовита ария на клеветата не замлъкна и за миг през години и десетилетия демокрация – с времето тя неусетно, или по-скоро съвсем съзнателно, се превърна в конюнктура. За всеобща изненада се оказа, че по-лесно се излиза от диктатурата, отколкото от конюнктурата. Една конюнктура, породена от клеветата и обслужваща клеветата.
Подозирам, че задкулисните кукловоди на този маскарад са неговите убийци. Много от тях вече не са живи, жива е обаче тяхната кауза. При това – безсмъртно жива. Предавана като неугасимия олимпийски огън от щафета на щафета, тя тръгва още от Юда, за да стигне невредима чак до нас. А за да стигне невредима до нас през хилядолетията, значи цели поколения са я обгрижвали и подхранвали – иначе отдавна да е издъхнала по дългия път. Тъкмо онези, които го убиха физически, решиха 

да го доубият морално,

 възползвайки се от неограничените възможности, които великодушната демокрацията им дава – особено в нашия нечистоплътен български, балкански вариант. В ръцете на новия човек демокрацията е инструмент, който може да бъде еднакво успешно използван както за разкриването, така и за прикриването на истината; както за легитимиране, така и за дискредитиране на човек и човечество – изборът е личен, лична е и отговорността. 
Някога писах, че онзи, който убива един писател, при това в разцвета на творческия му потенциал, може да бъде сравнен с убиец на бременна жена, който, убивайки, се саморазправя не само с един живот, а и с живота, който бъдещата родилка носи в утробата си. В литературната му разновидност става дума за едно многократно убийство, което, похищавайки автора, похищава без остатък и всички онези образи, сюжети, вълнения, които Георги щеше несъмнено да създаде, ако смъртоносният атентат не пресече пътя му по дъгата на земята на моста Ватерлоо над Темза. Убиват, следвайки тоталитаризма си, тоталитарните диктатури – идеологизираната ненавист убива. Демокрацията пък, вместо да се противопостави на престъплението, го продължава, доубивайки посмъртно – безпощадно, макар и безкръвно.
Ще се опитам да разчета последните два опита за подобни вторични убийства – едно от друго по-перфидни. Ще ги разположа в разказа си във времевата последователност, в която се случиха – първото в мое физическо присъствие, второто в мое физическо отсъствие. Но и в единия, и в другия случай присъствах несъмнено. Несъмнено присъстваше и Георги Марков, а неговите убийци не присъстваха – присъстваха само техните апологети. Което, ако не е съвсем същото, е почти същото.
И така, преди месец-два ме поканиха в Националната телевизия да поговорим за паметта на друг мой приятел – Желю Желев. Събеседници ми бяха Ивайло Трифонов, когато познавах още от зората на президентстването на д-р Желев, и г-жа Копринка Червенкова, която виждах за пръв път. Повод на разговора ни беше третата годишнина от смъртта на първия ни демократично избран президент, но г-жа Червенкова реши изневиделица да вкара в сценария и Георги Марков. Направи го по един според мене грозен начин. Ето защо:
Според споменатата дама през последните години съвсем неоснователно доблестното име на Желю Желев било засенчено на националната медийна сцена от недотам доблестното име на Георги Марков. Нещо повече: Докато Желю Желев бил правдолюбец, дисидент и жертва на комунистическия режим, Георги Марков бил рекламен агент и галеник на същия режим. Дойде ми като гръм от ясно небе – и двамата (първият – на родна земя, вторият – в изгнание) бяха мои безценни лични приятели, и с двамата съм свързан съдбовно (и идейно, и творчески, и в преследването на общи морални и политически цели), и за двамата съм писал неведнъж и приживе, и посмъртно, но никога не бях разглеждал каменистия им граждански път в такова неподобаващо съпоставяне. И двамата са високо нравствени хора, и двамата се себеотстояваха и морално, и творчески в неравен двубой срещу един мракобеснически режим, и двамата не позволиха да бъдат обезобразени и обезчовечени от него. В този безпощаден двубой единият оцеля, а другият загина, но в качеството си на държавен глава д-р Желев изпитваше неимоверен респект пред саможертвата на Георги Марков – той направи повече от всеки друг български политик и държавник за популяризиране на литературното му наследство, за съхраняване на светлата му памет, за обезсмъртяване на писателя, когото като гражданин ценеше по-високо и от себе си. Вярно е, че нейде през първата половина на 60-те, докато Георги е награждаван литературно в София, Желю е изключен от аспирантура, но когато към края на 60-те и началото на 70-те Желю е на практика въдворен на местожителство в родното село на жена си Маруша – Грозден, Георги е фактически прогонен в изгнание. Сиреч, принуден е да емигрира, след като партийната цензура сваля последователно пет негови пиеси от столичните сцени. Нима това не е форма на преследване? Чия участ е по-жестока, е трудно да се каже. Пък и няма защо да ги вкарваме в надпревара по дисидентство – приживе те са служили на една обща кауза и (зная го от тях самите) никога не са гледали взаимно на себе си като на съперници. А да обвиниш един писател, допринесъл толкова много за разобличаване на комунистическите злодейства, един писател, който, въпреки многократните заплахи от комунистическите тайни служби, не спря да говори и пише горчивата истина за страната ни и света, един писател, който заплати с живота си всички скъпоценни права и свободи, на които се радваме днес, един писател, страдал и загивал за нас, неговите сънародници, съвременници и потомци, е не само неподобаващо и неблагодарно – и нагло е.          
В автобиографичната си книга „Въпреки всичко” Желю се изправи на себесъд – открито и често отчете всички компромиси, които, въпреки безкомпромисността си, направи спрямо режима. Открито и честно тръгна на себесъд и Георги – и той всичко, всичко разказа с присъщото му простодушие и с присъщото му сладкодумие. Написал го е дума по дума и в лични писма до мен, които съм публикувал неведнъж, и в репортажите си – само да прочете няма кой. Какво ти приятелство с Тодор Живков, какъв ти лов от човек, който никога не е хващал пушка в ръката си! (Всъщност аз не бих обвинил и писатели като Йордан Радичков, Емилиян Станев и Ивайло Петров, които наистина са ловували с Живков. Не тяхната ловна дружинка удави страната ни в терор и насилие – друг лов, 

лов на свободомислещи хора течеше на партийно-правителствено равнище

 Към този зловещ лов тези талантливи творци и приятели на Георги бяха непричастни. Другите, човеколовците, въоръжени с държавни пълномощия, днес владеят институциите, ширят се и в парламента, и в правителството, и в президентството, и в медийното пространство. Тяхното  ловно поле днес е светлата памет на Георги.)   Така че Фаустовска сделка с дявола няма, няма себеразпродаване, няма изконсумирани номенклатурни привилегии на цената на личния морал. Впрочем има, но само една – задграничния паспорт, който Георги използва, за да се прехвърли от несвободния в Свободния свят без, емигрирайки, да рискува живота си и да посвети в свободен съзнателен избор перото си на истината – доживотно, до последен дъх. Съзнавайки, че онези, които най-неотклонно преследват истината, са най-неотклонно връхлитани от лъжата, най-уязвими за клеветите и клеветниците. Така че лов и ловуване няма, няма членство в някаква си там елитна Тодорживкова ловна дружинка – само пасивно физическо присъствие има, има само остър поглед, превърнал натрупаните впечатления и вълнения в литература – благородна и високо художествена. Но ми е обидно да преразказвам онова, което Георги ми е разказвал в лични разговори и което е увековечил честно и чисто в мемоарите си, достъпни за всеки. Моят разказ би бил само бледо копие на неговите ненагледни сюжети.
Не само „Денят започва с култура” – и БНТ като цяло има невероятен принос за съхраняване на паметта за Георги Марков, за реабилитиране както на литературното му наследство, така и на гражданската му кауза. В хода на споменатото предаване обаче аз все по-малко разбирах позицията на г-жа Червенкова. Която ни в клин, ни в ръкав се разгневи на публикуваните в „Портал Култура” есета на Георги. „Сякаш всички те са писани от Тони Николов!” – пламна дамата. Тони Николов действително е писал есета за живота и творчеството на Георги – писал съм и аз. Би било повече от нелепо аз да тръгна да се себекоментирам като автор, текстовете на Тони обаче са с несъмнени есеистични качества. Става дума за творец с изящен език, с необикновено висока хуманитарна култура и, което в качеството му на главен редактор и издател е от особено значение, изключително добросъвестен. Пък и да сравнят авторовото ти перо с това на Георги, е не обида, а ласкателство. 
Бавно, неохотно и бавно осъзнавах аз пошлостта, с която Копринка Червенкова използва паметта и на Желю, и на Георги, за да се поразтовари от болните си амбиции, за да обезщети кое-що грабналата я от младини та до днес творческа яловост, за да разчиства свои себични, нечисти лични сметки и сметчици. Използва, с други думи, паметта на тези благородни люде, които ни сбраха на екрана, за да овеществи озлоблението си, което мира не ѝ даваше. 
Моят коментар едва ли ще направи телевизионната нелепица по-малко нелепа – погубени в сплетни ценности не се възстановяват току-така. Аз не бих и тръгнал на подобна обречена битка, ако всички тези амбициозни нелепости не бяха станали за сметка на най-чистите и даровити хора, споделили неравния ми биографичен път. И чиято памет ми е мила и скъпа – така, както другият, земният им живот ми беше мил и скъп. Всички, одумвали и приживе, и (особено) посмъртно Георги са обединени от едно общо качество: те бяха превъзхождани и нравствено, и литературно от одумвания. Не е по-различно и в случая – г-жа Червенкова не притежава и искрица както от таланта на Георги, така и от гражданската доблест на Желю.
Само броени дни след интервенцията на Копринка Червенкова и друг един метафоричен убиец – проф. Божидар Димитров – използва за целите на престъплението телевизионния екран – този път на някаква кабеларка. В едно посветено изцяло на Георги Марков предаване на „История Бг” на Националната ни телевизия пред очите на цяла България запитах генерал Богацевски, който най-добросъвестно и високо професионално е разследвал случая, дали има преки или дори само косвени препратки, които водят до подозрението, че Марков е бил нечий агент. Много държах това да стане пред очите на цяла България – пред очите на цяла България и стана. Богацевски беше категоричен: нито една! Нито едно подобно доказателство не откри нито един сериозен автор, проучвал пътя и гибелта на писателя. За проф. Димитров обаче Георги Марков е не само агент, а и двоен агент, ликвидиран със 75-процентова вероятност от англичаните и с 25-процентова вероятност от нас, българите. Подобна разбивка, подобно цифрово разпределение на престъпността подсказва несериозен подход, но професорът поясни, че отдава предпочитание на англичаните като екзекутори не като разследващ историк, а на базата на собствения си агентурен опит. Който сочи, че ако беше го ликвидирало българското разузнаване, щеше да го простреля смъртоносно в главата, а не да се халосва с някаква си отровна сачма, която, ако съществуваше, щеше да бъде отдавна намерена. Намериха я, намериха я, професоре – съществуваше и я намериха, за да я покажат на целия свят: извадена от тялото на Марков, нейната фотография и днес ни гледа от страниците не само на булевардните, а и на най-реномираните световни издания. Експерти идентифицираха и остатъчната отрова в нея като рицин. А след поредица експерименти криминалните лаборатории на Скотланд ярд установиха, че симптомите, от които загина Георги, отговарят безпогрешно на отравяне с рицин – отровата, която бе открита от френски и британски съдебни лекари в тялото и на нашия общ (на Георги и мой) колега и приятел Владимир Костов. Хората са си свършили работата подобаващо – ние нашата не сме си я свършили. Благодарение не на последно място и на дезинформатори като Вас, професоре. Които не само замитат дирите на едно от най-ужасните престъпления в цялата ни национална история, а и се гордеят с агентурното си минало – служили били, видите ли, на отечеството. Но да служиш на родните и чужди поробители на отечеството, не значи да служиш на отечеството. На отечеството са служили не онези, които са обслужвали с копойщината си един самозван варварски режим, а враговете на този режим – такива като Илия Минев и Георги Марков. Докато куките, гордо наричащи себе си разузнавачи, на комунистическите тайни служби подхранваха, крепяха и укрепваха чрез подмолната си дейност една държава на лъжата, на насилието и злото, една просъветска и 

антибългарска, една античовешка държава

 А обстоятелството, че, вместо да се възползвате от шанса, който демокрацията Ви дава да се разграничите от вчерашното зло, и днес се гордеете с доскорошната си копойщина, Ви превръща не само в автор и съавтор, а и в хранител и пазител на унаследеното зло, което чрез хора като Вас, които нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили, ще бъде съхранено непокътнато и непокътнато пренесено през поколения и епохи – чак до чертозите на светлото комунистическо бъдеще.
Сега, в заключение, обезсърчен се питам, какъв е смисълът на тези ми вълнения. Екзистенциален смисъл лично за мен те несъмнено имат – те са биографични и автобиографични, градят ме, съграждат ме и ме изграждат като човека, който съм. Какъв е смисълът обаче на тяхното обнародване? Та аз нищо ново не разкрих – само обобщих отдавна известното. Всичко споделено е многократно публикувано, изговорено, показвано и коментирано от свидетели, от разследващи, от специалисти – както по света, така и у нас. Никой не може да се оплаче, че му е бил преграден пътят към богатата информация по случая, но в психологията има понятие избирателна слепота – и понятие избирателна памет има. Казано на библейски език, подвластен на субективността си, човек едно гледа, а друго вижда. Моите думи едва ли ще преобърнат нечие гражданско съзнание – за разлика от убежденията, предубежденията са неизкореними. Както винаги е ставало откакто свят светува, хората ще продължат да вярват и да не вярват и на проф. Димитръв, и на г-жа Копринка, и на мен, и на вещите лица дори независимо от фактологията – колкото и фрапираща, колкото и еднозначна да е тя. Ще повярват избирателно на убийците и съубийците на Георги, защото душите им плачат и стенат по онова робство, от което свободолюбивият дух на писателя тръгна да ги избави. Тръгна не само срещу техните високопоставени поробители – и срещу тях самите, срещу собствените им заблуди и труизми тръгна. Какво да се прави: външното робство е победимо – непобедимо е вътрешното робство. Тъкмо затова хората ще повярват избирателно на онези хранители и телохранители на драгоценното ни робство, които довчера го охраняваха – охраняват го и днес. А няма да повярват (отново избирателно) на Георги Марков, защото посегна със сюжетите си да ги избави от собствената им слепота, да ги направи по-свободни и по-малко роби, отколкото копнееха и копнеят да бъдат. Прав е, прав е Сенека: робството държи малцина – много се държат за робството.