Страната ни се намира по средата на едно тресавище на декоративен отказ от трупане на култура и познание

Георги Коритаров за Faktor.bg

България отдавна се намира в епицентъра на една от най-големите си исторически трагедии. Това не е трагедията на поредната национална катастрофа или загуба във война, нито попадането под чуждо политическо владичество. Става дума за трагедията на обезкултуряването и превръщането на безпросветието в своеобразна идеологическа и политическа норма и критерии за просперитет. Страната ни се намира по средата на едно тресавище на декоративен отказ от трупане на култура, познание, проучване и осмисляне на собствените си национални корени.
Точно поради това обстоятелство може би на малцина прави впечатление, че за трета поредна година, при отбелязването на годишнина от боевете при връх Шипка, българският президент Румен Радев непрекъснато използва повтаряйки един цитат на Иван Вазов: „На клеветата да строшим зъба“(виж речите на президента, б.р.). Контекстът, в който държавният глава повтаря думите от великата поема „Опълченците на Шипка“, е свързан с отношението към българската история и с оценките, които се дават на участието на руската имперска армия в тези боеве. От гледна точка на Румен Радев, очевидно клевета е обстоятелството, че у нас вече започна дискусия за истинския профил на руската имперска армия и за истинската роля, която са играли при тези боеве руснаци, финландци, румънци, поляци, а и представители на други националности. Не на последно място, трябва да споменем и гордите достойни украинци, които днес се борят срещу руските агресори и окупацията на полуостров Крим. Това, което прави впечатление, е опитът 

да се елементаризира дискусията от гледна точка на идеята за клеветата

 Тези, които се опитват да усложнят профила, енергията и мотивите на истинските събратя на поробените българи, които са се включили в боевете на Шипка, са едва ли не клеветници, национални предатели и дълбоко непризнателни хора, защото не отдават почит на освободителите. Те, според концепцията, изповядвана и от Румен Радев, са руснаците и Руската империя. 

Важно е обаче да се върнем малко по-назад в историята. Когато се говори за Руско-турската война от 1977-1978 г., трябва да се има предвид много по-дългосрочната руска, имперска, външнополитическа доктрина. Т.е., кой кой, защо и с какви цели започва да разработва първоначалната идея за необходимостта от такава война. Време е нашият народ и президентът му да узреят за реален прагматизъм и реализъм в опита да прочетем историята. Няма нищо страшно, ако се изправим пред необходимостта 

да бъде рязко демитологизирана една историческа заблуда за безкористния руски народ,

 който е тръгнал да освобождава славянските си събратя. Няма нищо лошо, ако постепенно прозрем, че тази война е опит на руския имперски режим да потърси реабилитация за поражението на Русия по време на Кримската война и да потърси реализация на своите амбиции да завладее или най-малкото да стъпи близо до Босфора и до стратегическите проливи. От тази гледна точка има друга хипотеза – Русия не е освобождавала като свои славянски братя, а ги е използвала като претекст и инструмент за постигане на свои дългосрочни външнополитически цели. Някои сигурно ще кажат, че това е висша форма на непризнателност, но на практика говорим за реализъм, при който независимо от проясняването на целите и амбициите на руския имперски режим, нищо не омаловажава и не обезценява дадените жертви. В крайна сметка резултатът е изваждането на България от Османската империя последователно и постъпателно до получаване на държавна независимост. 

Трябва да си дадем отговор на въпроса – ако България беше поела по друг път и се беше освободила със собствени сили, по начин, по който да не е поставена във вековна руска зависимост, нима днес демокрацията нямаше да бъде автентична? Нима нямаше с по-голяма чувствителност да преживяваме думи като „свобода“ и „национална перспектива“? Подарените свободи не се оценяват така, както извоюваните. Неслучайно каузата на Васил Левски е била съпровождана от идеята българите да се опират на собствените си сили, защото, по неговите думи,

 който ни освободи, той ще ни и пороби

Трябва да си спомним и за истинската роля на граф Игнатиев. Както исторически факти все повече плахо и срамно разкриват, той е настоявал пред османския съд Васил Левски да получи смъртна присъда и да бъде обесен като убиец на чирачето, а не като лидер на национално освободително движение. Граф Игнатиев е този злополучен символ на руската роля в освобождението на България, който днес е дал и името на една от най-злополучните улици в София, която е наситена с перки от акула. Историята се повтаря – първия път като трагедия, а днес – като фарс. Никой обаче не е потърсил отговор на въпроса – какво ни поднася историята при третия път.