Паркирахме внимателно пред ресторант с красив италиански надпис, снегът хрупкаше под гумите на мощния джип. Аз на задната седалка, Вилис пред мен, Марианка – шофьор. Стефан ни бе поканил на личен празник – имен ден и рожден ден едновременно. Все отбор приятели с приповдигнато зимно настроение, пък и сред красиви къщи и заведения в шикозен столичен квартал под Витоша.
Усмихнат салонен управител отвори вратата:
– Заповядайте! За колко човека да подготвим маса?
– Ние сме на рожден ден, има резервация на името на Стефан Петров.
Заведението бе много приятно, лека италианска музика галеше коледната украса.
– Един момент, моля!
Управителят погледна в таблета и след минутка извинително приближи към нас:
– Простете за пропуска, не сме отбелязали резервация, но имаме свободна маса, така че – заповядайте.
Настанихме се удобно и помолихме за две чаши шампанско, Вилис шеговито подметна на сервитьора, че ние поръчваме, а закъснелият рожденик плаща. Чукнахме се за здравето на Стефчо в очакване на рожденика и останалите гости.
– Ще звънна на Стефчо, да видя защо закъснява – казах.
Стефан отговори на повикването:
– Хайде, чакам ви!
– Стефчо, ние сме в ресторанта.
– Аз също. Ама в кой ресторант?
– Дето ни прати локацията, италианският.
– Малее, аз забравих да кажа, че смених ресторанта! Пращам ви новата локация, пак е италиански. Извинявам се и ще се реванширам!
Разсеян си е понякога Стефан, знаем си го, няма да се сърдим. Гаврътнахме скъпото винце, платихме, извинихме се и скокнахме в джипа. След десет минути паркирахме пред друг италиански ресторант.
Компанията ни чакаше – здрависвания, подаръци, усмивки.
Настанихме се тримата, Вилис повдигна чашката с ракия пред него и заразказва дяволито:
– Пък аз да ви кажа, туй недоразумение не е нищо особено. На мен какво ми се случи преди доста години, слушайте! Беше някъде в началото на 80-те. Бяхме весела студентска компания, двамина измежду нас се залюбиха, и момчето, и момичето бяха от провинцията. Хайде годеж, хайде и сватба. И ние – цяла тумба юнаци (е, имаше и момичета сред нас) – тръгнахме на сватба. Ама какво пътуване – не е като сега. Влак от централна гара, после прекачване на теснолинейка, та след няколко часа слязохме на малка гаричка посред нищото. А беше януари месец, люта зима, сняг, вятър! Селото – Певците се именуваше – на два километра от гарата, знаете как са ги правили някога. Ама ние – буйни младежи, какво ще ни спре? Вятърът поутихна и се стелна мъглица, ала веселата ни тайфа подскачаше по посока крайните къщи, забелязани преди малко. Няма ги днешните телефони, локации, джаджи! Ни адрес знаем, ни нищо, само имената на младоженците. Ама лесно открихме къщата: още в първата махала десетина дълги правоъгълни маси с кани червено вино и бутилки ракия отгоре привлякоха погледите ни. Пък и тънък мирис на вкусна скара ни ориентира безпогрешно. Свиреше музика от радио, петима-шестима сватбари подреждаха маси и столове, жени носеха туршии и кисело зеле, главен готвач мяташе кайма и мръвки над дървени въглища.
– Ха добре сме ви заварили, хаирлия да е, живи и здрави младоженците! – подвикнахме дружелюбно.
Сватбарите само това чакаха:
– Ха добре сте дошли, първи гости, весела дружина! Сядайте и не се притеснявайте, другите гости ще дойдат след два часа.
Бяхме подранили, вярно е, десет и половина предиобед, ама такова е разписанието. Но какво от това? Домакините поднасяха вино, ракия и тежки мезета. Цял час вдигахме тостове за младоженците, дето още не бяха дошли, пък и други гости нямаше. Поразвеселихме се от алкохола в трепетно очакване по хубав повод.
Главният готвач донесе нова тенджера с пържолки и кюфтенца:
– Вие от чия страна сте, на момичето или момчето?
– Ааааа, ние и от двете страни, и двамата са ни приятели, и Генка, и Дончо.
Спогледаха се домакините.
Ние се почудихме – дали не сме ги обидили с нещо? След двеминутно неловко мълчание готвачът рече:
– Май е станала грешка, младежи. Тук е друга сватба, вашата е на другия край на селото…
Бре да се не види, ами сега? Не им знаем нравите на тия хора тъдява. Даже един от групата после сподели, че се поуплашил дали няма да ни бият. Празните ни погледи галеха пълните чаши, но смееш ли да отпиеш?
Последва ново двеминутно мълчание. Готвачът:
– Че какво от това! Важното е младоженците да се обичат, я наздраве, хапнете и пийнете за тяхно здраве!
Весела глъчка изглади недоразумението, чаши и чинии се подаваха от ръце на ръце. Благословихме младоженците, дето не ги видяхме, поне десетина пъти, станахме дружно, попрегърнахме се с домакините на изпроводяк и подпийнали се отнесохме в другата махала.
Там – същото: дълги правоъгълни маси по двора и на пътя, кани с вино и шишета с домашна ракия, туршии и кисело зеле, разпалена скара и едър, весел майстор-готвач.
– Ха добре сте ни дошли, дружина! Генка и Дончо много ни разправяха за вас, ще се зарадват! Сядайте и наздраве за младоженците! Може и във влака да сте се почерпили, ама тук е по-вкусно!
– И във влака, чичо, ама тук е по-вкусно! Хаирлия да е – таз година булка, догодина – люлка!
Вилис поприглади мустак над характерната си усмивка, спонтанният ни смях притихна след десетина минути.
– Така беше. Хайде, Стефчо, честит празник, приятелю!
Още от Арт Фактор
Мариан Бачев: Да се изплатят задължения към музеи, галерии и театри за близо 7,5 млн. лв.
Министерството на културата в ускорени темпове продължава поетапното изплащане и на останалите натрупани в 2024 г. задължения
Показват дипломатическите подаръци на Тодор Живков - седло за камила, самурайски шлем от японския император...
Подаръците основно са идвали за 1300-годишнината от основаването на българската държава
Френският институт с прожекция на номинирания за "Сезар" - "Туптящи сърца"
Филмът, който ще бъде излъчен точно на на 14 февруари, бе в програмата на последното издание на фестивала "Синелибри". В него главната роля е поверена на Адел Екзаркопулос.