д-р Любомир Канов*

За изборите няма какво да се каже. Всичко беше предизвестено, всичко бе известно. Старите хартиени шмекерии също си заеха полагаемото място, което за кратко беше отчасти заменено от по-смислен и модерен начин на гласуване, а престъплението купуване и продаване на гласове остана все така абстрактно недоказуемо и ненаказано, въпреки своята очевидност. Силно изгря на хоризонта един тлеещ и латентен, но всъщност доста многоброен и гласовит български типаж. Това е хлевоустият национал-путинист. Каква му е генезата - ще кажат антрополозите и социолозите, но той е по неизяснени причини силно представен във варненска губерния, между философите таксиметрови шофьори, между гледащите все още неспряната руска телевизия и онова, което Маркс нарича лумпен. 

Може би трябва също да се отбележи и присъствието не толкова на биологично залязващият червен електорат, а на неговите вече даже не деца, а внуци. Внучета, които “червеното знаме роди ги”, но не спря дотам, а ги разпрати във “вражеските” западни страни да учат и работят. Солидно покровителствани от родителите си политици и активисти на междинното поколение комунисти, произхождащи от семейства на АБПФК, ДС и ЦК, преквалифицирани от Прехода в богаташи и капиталистически изедници, с родители като Нинова, с вуйчовци и лелинчовци от типа на Жаблянов, Гуцанов, Свиленски, Василев и пр, внучетата проходиха в бизнеса и политиката, в медиите и в проруските пропагандни мрежи. Паралелно на национал-путинистите, те работят за същия исторически работодател, който връчи властта на техните неграмотни дядовци на Девети Септември, 45 години ласкаво се грижеше за техните родители, а сега воюва в Украйна, за да им “върне държавата”, която “демокрацията им отне”.

Този работодател и спонсор се нарича Кремъл. А внучетата са толкова повратливи и безпринципни, че могат да членуват във всяка партия и да изговарят всякакви фрази, стига да останат верни на своята потомствена признателност и тайна греховна любов към своя московски повелител. Към него, независимо кой е той, те остават верни до гроб. Дори ако живеят в Лондон  или във Ванкувър. Понеже все пак се водят номинално за българи и даже патриоти, те имат нужда да услаждат душата си с балканска чалга, изпълнявана от гороломен заплашителен изпълнител, който понякога даже дръзва да им бъде краткотраен политически байрактар. Нямат нищо против. Стига да не ревне срещу Червеното знаме, МОЧА или Московията и да се отнася достатъчно подигравателно спрямо “краварите” от позицията на “патриотично” превъзходство.

Това е положението. 

С избори или без.

* Текстът е публикуван на фейсбук страницата на автора, заглавието е на Faktor.bg