Николай Василев

На 14 август 1941 г. американският президент Ф.Д. Рузвелт и британският премиер У. Чърчил се срещат на борда на бойни кораби, акостирали край Няфоундленд (днес Канада) Там те подписват т.н. Атлантическа харта, с която се поставя основата на съвременния правов ред. Основните му постулати са изразени в първите три точки на Хартата:

1. САЩ и Великобритания не се стремят към териториални или други завоевания.
2. Те няма да се съгласят с никакви териториални изменения, които не са в съгласие със свободно изразеното желание на заинтересованите народи.
3. Те уважават правото на всички народи да си избират формата на управление, при която искат да живеят; те се стремят към възстановяване на суверенните права и самоуправлението на тези народи, които са били лишени от това право по насилствен начин.

Атлантическата харта е подписана, когато Нацистка Германия, Съветският съюз и тогавашна Япония са се впуснали в серия от агресивни войни и не крият желанието си да разширят своите империи. Демократичния свят е сведен почти само до англоезичните страни и единствено наскоро избухналия (заради застъпване на нарочени за овладяване територии) конфликт между Хитлер и Сталин, дава надежда на "морските демокрации", че войната може да завърши с налагането на подобен международен ред.

Тя не завършва точно така.

В Източна Европа се извършват значими териториални изменения, свързани с масово етническо прочистване, а народите не получават възможност да избират своето управление. Но през следващите десетилетия задморските европейски колонии получават независимост. Съветският съюз и САЩ водят тежка Студена (хибридна) война за влияние, първо е Европа, по-късно в Третия свят, но не анексират територии и общо взето се съобразяват със заварените граници. 

Китай, след изтеглянето на съветските войски от Манджурия и анексирането на Тибет също изглежда "териториално задоволен", поне доколкото Тайван твърди, че е (истинският) Китай, а не отделна държава. Единствената отявлена претенция на Пекин е за Хонг Конг и тя в крайна сметка е задоволена). Нещата започват да се

променят след разпада на Съветския съюз и Югославия

Сърбия отказа да приеме правото на републиките да обявят независимост в своите конституционно определени граници и това доведе до реки от кръв.

Първоначално Русия изглежда приемаше разпадането на СССР, но фантазираше, че ще може да се превърне е център на някакъв свой интеграционен процес. Когато обаче стана ясно, че той не може да се конкурира с ЕС и НАТО, и че страни като Грузия и Украйна ще предпочетат интеграция в западните институции, Путин реши, че може да предотврати това с военна сила! След пълномащабната инвазия от 2022 г., Москва отявлено заяви, че иска както част територията на Украйна, така и да наложи ограничение на нейния суверенитет - тя да няма право да избира в кои международни организации да членува.

Макар агресията да бе осъдена от повечето членки на ООН, значим брой страни, включително Индия, Бразилия и Саудитска Арабия предпочетоха да търсят изгода от сътрудничеството си с Москва, отколкото да се застъпят за опазване на международния ред.

Но най-тежкият удар, срещу международния ред

дойде от най-неочакваното място - от неговия основен създател и протектор. 

Изглежда Америка на Тръмп напуска принципите на Атлантическата харта. Това се случва в две направления. 

След като започна да губи влиянието си сред своите съюзници и да се чувства несигурна в изграждането на общ демократичен блок, който да се противопостави на възхода на Китай като глобална сила, Америка е на път да изостави подкрепата си за международния ред, който сама бе изградила. Ако датчаните не искат или не могат да спрат проникването на китайците в Гренландия, Америка ще купи острова - не защото жителите му желаят това, а заради своята "национална сигурност". Щом Панама допуска проникване на китайски интереси, Америка ще си върне Панамския канал. Канада ще стане 51-ят щат и т.н.

Второто направление е дълбоката обвързаност на САЩ с Израел

или по-точно с "ционисткия проект"

Преди 100 години на територията, която евреите тогава са наричали Ерец Израел (земята на Израел), а арабите - Палестина е имало относително много араби и малко евреи. Ционисткият проект предвиждал това да се промени и на тези земи да има относително много евреи и малко араби, и всички да приемат това като свършен факт. Въпреки многото победи на Израел, проектът се осъществи само частично. На територията на някогашния британски Мандат Палестина, днес макар и изцяло под контрола на Израел живеят приблизително равен брой евреи и араби, и изграждането на работещи мирни отношения между тях изглежда невъзможно.

Има четири възможни формули за мир

1. Изграждане на две държави - една еврейска и една арабска.

2. Изграждане на една "постапартейдна" държава, където евреите и арабите да имат равни права.

3. Изселване (или по-лошо) на арабите.

4. Унищожаване на Израел и изселване (или по-лошо) на евреите.

Първите две са неприемливи за Израел, защото не гарантират съществуването на Израел като еврейска държава. Третата и четвъртата изглеждат чудовищни.

Но по всичко изглежда, че

идеята на Нетаняху и Тръмп за "мир" е третата формула

И щом Израел не може да изведе палестинците от Газа, Америка ще вземе тази територия. Ще изсели хората, ще я облагороди и ще я засели.... с хора от региона и отвъд него. Този план обаче, никога няма да бъде приет от арабите. За тях Палестина е много повече от "земя", на която е трудно да се живее. Те виждат в плана за тяхното преселване дълбоко унижение. Искане да сведат глава пред мощта на Израел и САЩ, и завинаги да напуснат "Светите земи". Това просто няма как да се случи. "Арабската улица" ненавиждаше Америка, заради подкрепата ѝ за "ционистката" окупация на "арабски земи". Не е трудно да се представим какви ще са настроенията, ако се стигне до директна американска окупация! 

Ако Америка напусне окончателно Атлантическата харта, оцеляването на демокрацията в световен мащаб ще се окаже по-трудно отколкото е изглеждало през лятото на 1941 г. Тогава тоталитарната вълна все пак се обърна и през 1989 г. се заговори за "край на историята", в смисъл, че няма да има повече алтернативи на либералната демокрация.

Днес можем само да се надяваме, че ще доживеем до по-добри дни за демократичния свят! 

Оттегляйки се от принципите на Атлантическата харта, Америка ще изгуби много от "меката си сила", включително в демократичната общност, която разединена трудно ще удържи на тоталитарните предизвикателства. 

Но понякога се случват и чудеса!