КУЧИ СТИХОВЕ

Васил Славов

Юда
Когато седнеш с чашата и със смъртта си –
две кучки в падането на нощта,
когато мъртвите разтворят шепи
и те помажат – луд във лудостта;
когато споменът лицето ти изтрие
и хвърли тогите на блуден син,
когато белегът в небето се отвърне
от Юдата – безверен, нелюбим...
Когато всички пътя си затворят –
приятели, дъга, любов, живот
и само споменът за морността в Исуса
разсича страшно ниския ти лоб...
Когато и змията те забрави...
и пропълзи по сухата ти длан,
спасение е сам да вдигнеш клина,
целунатият с който беше прикован.
Мъж
Дотук е стигнал
Тъмнина
Превит от мрак и глина мъж
Усмивка
Краят на света
Мъртви ръждив
Противен дъжд
Дотук е стигнал
Без душа
От време сринат черен мъж
Залутан
Белег на брега
Кърви солен
Бездомен дъжд
Една пребита красота
Очите само дето носят
Мастило
Сенки
Тишина
Тъга
Пребродена и боса
Упорство в срутените скули
Над ириса
Ръжда и дим
Ненужен белег
Мътен грешник
Безбожник казват
Кучи син
Живял сред някакво котило
От смрадни думи
И лъжи
Заплюл и майка си преживе
И тръгнал рано
Призори
И тръгнал както тръгва демон
За който няма светлина
За който Бог 
над нож се моли
Пред срутените небеса
И тръгнал както тръгва този
За който няма път назад
За който старото е болка
А бъдното
Мъртвешки хлад
Дотук е стигнал
Тук е спрял
Одрано от мъгли море
Бесилница
Градът без свян
Окаляно в неон небе
Дотук е стигнал
Спи окото
Примлясква диша и мълви
Нощта изгрява
Синкав залез
И празни мърляви звезди
Мълви мълви и сетне спира
Мълви
И кашля и мълчи
Нощта залязва а всемирът
Разсечен
И небето ври
Дотук
До края на света
До ладия
До лунна пръст
Скиталец с белега на Сатаната
Забравен и от род 
И кръст
Забравен и от род и кръст
Забравен и за свойто семе
Един безродник
В мрака гъст
Един проклет
За свойто племе
Един светец на тъмнината
Едно невръстно скотно чедо
Пробиват дланите му сенки
Кърви дъждът
В безумно бледо
И чезне като сън преброден
До който никой не се спря
Като свещта на гроба хлътнал
Която
В мъртвото изтля
Дотук е стигнал
Тъмнина
Побит на кола
Кален мъж
Усмивка
Краят на света
И пак
Ръждив противен дъжд
Пес 
Луната горе хвърли вест –
вкървен от бой, пребит и днес, 
отдавна ням, загубен днес,
вода и глад и мъртво днес –
софийски  
черен, черен пес. 
Изхърква, дави се, ръмжи –
отсреща – влажните стени,
проръфал сивите стени,
без дъх до срутени стени,
преритван все  
встрани, встрани. 
И времето със остър зъб
го гони в срутения път,
денят довършва в сгурен път,
живот без смисъл и без път,
а ноздрите 
кървят, кървят.
На ъгъла си ще се спре
под мрачнотежкото небе,
в разкъсано от дъжд небе,
в забравено от Бог небе
и като куче 
ще умре.
Небето шепне
Как лоче, лоче кучката на здрача
от плоската паница на луната.
Прохърква – губи си окото
и остри зъб 
в бодила на разпятието.
Отгоре, времето оцета си разлива,
а устните – напърхани по края...
Недоградих високото на кръста.
Отнех си и 
низвергването в рая.
Сега се гледаме със кучката на жълто,
а тя опашката си гони – запъхтяна...
Отсеща са маслините и клупа.
Небето шепне –
„Лама Савахтани“.