Биньо Иванов

Навярно вечно иде краят. 
Миг след миг се удължавам
          и достигам всичко, 
над сънища и преумори
          трептя като усамотено, 
пречистено парченце въздух -

до лакомия край на тишината, 
която няма край.

                    ...войски с паунови крила, 
                    тълпи с паунови пера...

По тъмните гори, по светлите скали, 
посред света вървя разнообразно, 
разнообразно и безсмислено -
                    ...ти грееш под стадата, 
                    безсмислена трева,
               потъвам те възкръснал, 
                    безсмислена река,
                ловя те благодарен,
                    безсмислен цъфнал плод
                безсмислен и единствен, 
                    разгръщам те, живот...

- безсмислено и всеотдайно, 
и над ръцете ми се вдига огън, 
укрепнал огън, който е луна, 
луна и слънце, слънце и луна, 
та чак до края си ще свети то, 
което няма край.
                    ...без вас, войски с паунови крила,
                    тълпи с паунови пера, 
                 без теб, подпухнало от смисъл равновесие,
                    точка - едра колкото муха 
в центъра на всеки телевизор...

А всичко,
и край мене и у мене, 
се стяга - 
          скача - 
          свети -
          гърми:
                    като разхвърляни в полето вълци

                    като навързани в мъглата железа

                    като към края втурнати звезди.

Това е от непроходими мисли!
Това е от единствена любов!

Възторжена,
единствена любов, когато се нахвърлям
          да продължавам дните на това човечество, 
което няма край!

                    ... и ме изпълва
                    с лазерно спокойствие...

 

 

© Биньо Иванов, 1989
© Издателство LiterNet, 04. 03. 2004 
=============================