Огнян Минчев*

Сюжет номер едно

 Въздушен "ас" - военен пилот и бивш главнокомандващ на ВВС започва след преждевременното си пенсиониране политическа кариера. Започва я - противно на здравия разум и логиката - от най-високата институционална позиция в държавата. Избран е за президент. Липсва му политически опит. Липсват му познания за това какви са правилата на тази игра, която се нарича "институционална политика" в среда на аморфна институционалност и квазидържавност. Липсва му особено изявен политически талант. Притежава лична почтеност и добронамереност, но се оказва в ситуация - в контекст, който му е непознат. Опитва се да компенсира липсата на ориентация с привързаност и лоялност към факторите-ментори - било зад сцената, било в политическите среди - на които дължи номинацията си. Първоначално изглежда непохватен, което стимулира "старите кучета" в новия му занаят да злоупотребяват с него. Особено немилостив е съседът от другата страна на "Дондуков". На този съсед деликатността и доброто възпитание са му принципно чужди. Но е майстор на ориенталските удари в политиката. Президентът трупа горчивина. Трупа гняв поради непредизвиканата - несправедлива агресия. Той все още не разбира, че в тази игра, с която се е захванал - политиката - те удрят не когато си сгрешил, а когато могат да си го позволят. Постепенно идва "Видовден". Денят на вдигнатия юмрук и "мутри - вън". Денят, в който той тръгва "на абордаж" без да разбира - все още, че с това гори всички мостове. А някои от тези мостове може да се окажат необходими. Ако не днес, то утре... 

Сюжет номер две

 Млад и амбициозен офицер от пожарната. В школата искал да го запишат в специалност "Държавна сигурност". Отказали му. Но не могли да го откажат да преследва най-високите цели, които се виждат на неговия хоризонт. Не подбирал средства за да върви напред. Създал охранителна фирма с амбицията да стигне с нея до ВИП етажа. Успял. Възложили му охраната на бившия комунистически диктатор. Взели го на средна позиция в СИК. Стигнал до портите на "Лукоил". Влязъл вътре - зад портите... Бившият цар го наел за охрана. Навсякъде, където успявал да се качи вече не много младият офицер от пожарната внимателно слушал и наблюдавал. Разбрал, че принципите и правилата се правят от силните за да контролират слабите. Че значение има само и единствено властта. Глупавите служат на принципи. Умните служат на силните на деня - за да станат като тях. Целият му житейски път потвърждавал тези прозрения... И дошъл моментът, в който разбрал, че освен знание ,опит и хъс има и талант да уговаря и манипулира - политически талант. Станал главен секретар. После дошло "Индиго"... После станал кмет... Вече знаел как властта може да те освободи от лоялност - както човешка, така и институционална. Уговарял другите да го подкрепят. И получавал подкрепа. "Прецаках го и този", отбелязвал стъпките напред, които прави по пътя към върха. Успешно избягвал единствената голяма грешка, която един амбициозен човек може да направи по пътя си към върха - да влезе в конфликт с по-силните от него, със силните на деня. Така се формирали структурните зависимости, които оплели кариерата му в пашкула, от който трескаво и напразно се мъчи да се освободи сега... Сараят, КТБ, Монтерей, сянката на източния властелин... Когато си се качил горе, 

идва часът, в който трябва да започнеш да слизаш надолу

 Но стъпалата, които си градил, за да се качиш се оказват единствените стъпала, по които можеш да слезеш - за да не паднеш изведнъж... 

Това не са сюжети за малък разказ. Те са илюстрация за това как функционира една политическа система, която няма свои вътрешни правила, свой етос и своя традиция на развитие, която да генерира властови елит. А там, 

където няма властови елит не може да има автентична държава

 Истинската държава е продукт на творчески процес. Политическият елит трябва "да си въобрази" държавата - така, както направи Наполеон в края на 18 век, отците основатели на Америка - пак тогава, де Гол - в средата на 20 век, Конрад Аденауер - след големия разгром на Германия... Ако сътворяването на държавата е успешно, примерът на сътворението се превръща в пример за подражание и социализира следващите поколения политици и държавници в това, което вече се нарича държавна традиция. България имаше нещо подобно на държавна традиция, заочнато с творческите актове на Стефан Стамболов, Фердинанд Сакс Гобург Гота и синът му Борис, който "укроти" непомерната амбиция на баща си в в по-скромната мяра на една българска държава, преживяла горчиви поражения и затова познала мястото си и хоризонта на амбицията си. Комунистическият преврат прекъсна тази държавна традиция и я заличи. За половин век 

българският комунистически връх не успя да създаде държава

 поради простия факт, че не бе национален, а компрадорски. БКП функционираше като колониална администрация на съветския имперски връх и никога не се еманципира от него, дори частично. Комунистическото управление нямаше капацитет да създаде държава, но създаде квазидържавност - в лицето на "човека от народа". Затова и след 1989-та посткомунистическият елит успя да създаде олигархия, но не и държава. Този елит осуети възникването на алтернативен проект за държава и след две десетилетия "царство на джунглата" отново постигна своя максимум - втория "човек от народа". 

Защо припомняме всичко това... Защото отново сме на прага на драматична политическа промяна. Драматизмът в политиката настъпва тогава, когато в криза влезе политическото ежедневие. А нашето ежедневие на квазидържавност носи в себе си неизбежната криза на недостроената държава. Днес за пореден път е недостатъчно да се разделим с правителство, партия, лидери, политически модели. България има нужда от създаване на държавност. Не като преписана от някого конституция. Не като преначертан модел за разделение на властите. Имаме нужда от творчески процес на държавно строителство. На фона на тази вопиюща портребност, политическите оферти на деня изглеждат като призраци. Зловещо изглеждат. Извинете...

*Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора. Заглавието е на Faktor.bg