Сергей Маркедонов, Carnegie center

В Азербайджан и Армения вече отдавна не се "затрудняват" с излишна политическа коректност и вече открито наричат линията на "съприкосновение" в Нагорни Карабах - фронтова линия. 
Но сегашната военна ескалация там излиза далече извън рамките на обичайното. 
Но такава стремителна ескалация на военните действия там не е имало от април 2016 година. 
Достатъчно е да се каже, че и в Азербайджан, и в Армения, и в непризнатата Нагорно-Карабахска република е обявено военно положение, каквото нямаше преди 4 години. 
Не беше обстрелван тогава и Степанакерт*.
И въпреки това сегашните събития не могат да бъдат наречени напълно неочаквани.
След обострянето през юли, което, пак не както обикновено, се случи не на линията на съприкосновение, а на армено-азербайджанската граница, остана усещането, че въоръженото противопоставяне просто е "поставено на пауза".

"Карабахското махало", 

при което военната ескалация се сменя с преговори, този път като че ли спря. 
За разлика от четиридневната война през април 2016 година, когато още на петия ден от военните действия страните започнаха активно да се връщат на дипломатическото поле, това не се случи през лятото на 2020-та.
Разбира се, можем да си спомним тогавашната активността на руската дипломация, насочена преди всичко към това да се минимизират рисковете от "военна тревога" на границата.
Бяха задействани контакти и по традиционната линия на Външно министерство, и каналите на Министерството на отбраната.
Усилията на Русия тогава получиха фактическа подкрепа от Запада и даже двете страни в конфликта възприеха посредничеството на Москва като цяло позитивно.
Но възобновяване на арменско-азербайджанските преговори, дори и само на символично ниво, така и не се случи.
Позоваванията на коронавируса не звучаха твърде убедително - по същото време пандемията не попречи на представителите на Азербайджан и Армения да контактуват по други поводи. 
Макар че тях едва ли можем да разглеждаме като усилия за възобновяването на преговорите.
Сегашната мащабна ескалация има и друга особеност.
Например, 

засилването на турската намеса

 Малко след юлските стълкновения на границата се проведоха съвместни учения на въоръжените сили на Азербайджан и Турция. 
Представителите на Анкара започнаха активно да се изказват колко неефективен е мирният процес, а турският президент Реджеп Ердоган в речта си пред 75-тото общо събрание на ООН директно обвини Армения, че тя е главното препятствие за дългосрочния мир в Южен Кавказ. Външният министър Чавушоглу заяви, че е "дошло времето да се сложи край на арменската окупация", визирайки Нагорни Карабах.
Като цяло Турция оказва военно-техническа помощ, а обвиненията са, че дори "внася" бойци от Сирия. Азербайджан пък обвинява Армения, че воюва с помощта на наемници от Ливан.
Това съвсем не означава, че новата ескалация е провокирана от Турция, но тя има своя принос към ожесточаването на позициите на Азербайджан на фона на застоя на преговорите.
Промените в дипломатическата линия на Баку действително са съществени. По време на юлската ескалация на границата оставка подаде дългогодишният министър на външните работи на Азербайджан Елмар Мамедяров. 
Той беше сменен от бившия министър на образованието Джейхун Байрамов, политик без дипломатически опит. Беше засилена и ролята на помощника на президента Илхан Алиев по външна политика Хикмет Гаджиев.
Но въпросът не е толкова в новите назначения, колкото в оттеглянето на Мамедяров. През последните две години той беше главният оптимист относно това, на какви отстъпки е готово арменското правителство на Никол Пашинян.
След като през 2018 година в Армения в хода на "кадифената революция" беше сменена властта в Баку, се появиха надежди, че новият премиер Пашинян, който не е свързан с Карабах и враждуващ с "карабахския клан" (дали той реално съществува е отделен въпрос), ще намери някаква нова линия в урегулирането на многогодишния конфликт.
В името на справедливостта, такива надежди имаше не само Мамедяров – споделяха ги мнозина влиятелни експерти и дипломати на Запад. И дори вътре в самата Армения опонентите на Пашинян се опитаха да му залепят етикета "предател на националните интереси срещу парите на Сорос", заради прозападните му позиции.
Но в действителност, новият арменски премиер зае още по-твърда позиция за Карабах. Той, например, поиска предствители на непризнатата Нагорно-Карабахска република директно да участват в преговорите.
И най-вече да не забравяме гръмкото му заявление, че

"Карабах е Армения"

Такива действия не можеха да не доведат до засилване на позициите на "ястребите" в Баку. След юлските стълкновения на границата външнополитическата линия на Азербайджан също се втвърди.
Още повече, че съществуващото положение на нещата категорично не устройва азербайджанската страна, а тя се чувства ощетена.
Азербайджан никога не е изключвала, че може да опита да реши проблема с териториалната цялост и по военен път.
Сегашната ескалация е пряко следствие от замразяването на пълноценния преговорен процес. 
В армено-азербайджанския конфликт не е имало толкова кратки прекъсвания между мащабните военни обостряния.
Даже четиридневната война през 2016 година беше предшествана от почти 4 месеца затишие. 
Сега виждаме два пика на противопоставянето: един на границата на 300 километра от линията на съприкосновение, вторият - в самия Нагорни Карабах.
В развитието на сегашния конфликт са възможни няколко сценария.
Най-вероятният – военни действия за неголеми и неособено важни участъци, за да може символично да бъде обозначена "победа" и създаването на благоприятен обществен фон. 
Но такава стратегия изглежда безупречно само на теория, а на практика вдигайки летвата на конфликта, става много трудно той да бъде спрян, там, където ни се иска. Опонентът може да има съвсем други намерения и тогава новият етап в развитието на противопоставянето е неизбежен.
Впрочем, не трябва да изключваме, че 

ескалацията е част от подготовка за преговори,

 необходима, за да "подкрепи" дипломатическите позиции със силов ресурс и да започне диалога със сериозен натиск срещу опонента.
Във всеки случай, каквато и логика да стои зад военните действия, е очевидно едно: значението на фактора "военна сила" в процеса на карабахското урегулиране нараства с всеки изминал ден. 
Дефицитът на преговори става критичен и, ако не бъде поправено "карабахското махало" в най-близко време, така че да се оттласне от военната към дипломатическата точка (дори и с възможно движение обратно впоследствие), то 

може окончателно да се счупи

И тогава перспективата за възобновяването на още една регионална война ще престане да бъде само "сценарна разработка" на експертите.

*Степанакерт е главният град, столицата на непризнатата Нагорно-Карабахска република

Превод: Faktor.bg