Александър Невзоров, легендарен от руски журналист

Добър вечер. Това е „Екстракт“. Доста много неща, бих казал, доста любопитни.
На първо място, вече е баналност – Доналд Тръмп, като никой друг, умее да разроши реалността и да внесе суматоха. Политическото шоу на Тръмп е всесилно, защото е вярно.

А балетът му в това шоу – царе и лами. И мъртвите, както знаем, танцуват в това шоу заедно с живите. В него попадна и суровият мустакат Ердоган. Великият турчин, който не е свикнал да служи за реквизит на сцената, но му се наложи.

Тръмп умело използва този подръчен реквизит и наговори много интересни неща. Този път Тръмп увлечено, като голям художник, отново мацаше с мръсотия физиономията на Русия и Путин. Ердоган кимаше с вечно киселата си физиономия, но трябва да се каже – кимаше не без разбиране и дори с известно въодушевление.

Изглежда, че до израненото ухо на Доналд са получили достъп реалисти, защото в речите на президента на САЩ се появиха намеци за адекватност. Може би наистина вече е невъзможно да не се забелязва очевидното.

Зад Русия се закрепва реномето на паралитик, който се е довлякъл на Олимпийските игри и настоява за първо място. А ако не му дадат медал, заплашва да изгори стадиона. Светът наблюдава несъразмерността между руската наглост и военните възможности на Русия.

Почти четири години Русия отчаяно блъска в стената на ВСУ, но само си размазва муцуната. Русия е 28 пъти по-голяма от Украйна. Под петата ѝ са десетки окупирани колонии и малки народи, които строево отиват в пещта на войната. Русия е обсебена от „победобесие“, от руски расизъм, не е ограничена в средствата си и милиони нейни дрогирани садисти всеки ден щурмуват фронта, но не могат да го пробият – и няма да могат.

И тази баналност най-сетне е стигнала до мозъка на Доналд Тръмп. Той направи своеобразни изводи. Разочарова се в Путин. Заяви, че всичко това е напразно, подло, глупаво, че икономиката на Руската федерация се срива, че войната продължава, умират хиляди хора без никаква необходимост.

Тръмп се опита да „вземе всичко в свои ръце“. Може би наистина го мисли така – че именно той ще управлява процеса на разпад на Русия. Ето защо, казвайки: „Путин е глупак, Путин е подлец, Путин е слабак, Путин е човек без бъдеще“, Тръмп едновременно уверява, че никога няма да се съгласи на пряк военен сблъсък с Русия.

Тоест: ние (американците) ще предоставим на Украйна всичко, което е нужно, за да се бие, ще ви поддържаме, но сами в битката няма да влезем. Това е логично, защото в случай на пряк сблъсък между Америка и Русия ще се включи ядреното оръжие, а тогава ще пострада целият свят.

Тръмп казва: „Да, ще дадем на Украйна силни карти в ръцете ѝ, но ще поддържаме дистанция.“ Вижте колко е интересно – той мисли като бизнесмен: трябва да държиш акциите, които печелят. Украйна печели – значи ще инвестираме в нея. Русия губи – значи няма смисъл да инвестираме.

В този смисъл думите на Тръмп могат да се възприемат не просто като политическа риторика, а като сигнал към света: „Украйна е перспективна, Русия – не.“ И това е много важно. Защото така се оформя международната рамка на възприятието.

ООН отново се събра, за да обсъжда въпросите за войната в Газа.... И тук пролича същата позната картина – лицемерие, демонстрация на „загриженост“, речи за мир и съчувствие, но реално – никакви решения.

Израел продължава военната си операция, „Хамас“ използва палестинците като жив щит, а светът лицемерно гледа и се преструва, че е шокиран. В същото време никой не иска да назове причината: агресията идва от терористите, които на 7 октомври нападнаха Израел и убиха невинни хора.

Това нежелание да се назове истината прави заседанията на ООН фарс. Едни крещят, че Израел е виновен, други че „Хамас“ е виновен, трети призовават към мир, който никой не може да осигури. А резултатът е един: кръвта продължава да се лее, хората продължават да умират, а политиците продължават да лицемерят.

Лукашенко, разбира се, също не можеше да остане встрани от този световен карнавал. Той отново излезе с глупави и гръмки изявления. Обича да се представя като „миротворец“, сякаш именно той държи ключа към мира в Европа.

В действителност всички прекрасно разбират: Лукашенко не е самостоятелен играч. Той е просто придатък на Путин, а неговата „миротворческа“ риторика е евтин спектакъл. Но му се иска да изглежда значим – че уж именно Минск може да бъде площадка за преговори, че без него нищо няма да се реши.

Цялата му поза е театър. Вътре в страната продължава репресиите срещу гражданите си, а навън се опитва да изглежда важен „арбитър“. В действителност обаче никой сериозен играч не възприема Лукашенко като независим фактор.