Книгата „Целувам ви, Аспарух Лешников“ на д-р Веселина Узунова имаше премиера вчера в столичния Литературен клуб „Перото“, съобщават организаторите, предаде БТА. Водещ на събитието бе Драгомир Драганов. 

Книгата проследява живота на Аспарух Лешников, известен с артистичния си псевдоним Ари, в Берлин от 20-те и 30-те години на миналия век - едно сложното време, когато се налага нацисткият режим в Германия, а комунистическа България тъне в забвение. След 1990 г. в българската преса се появяват десетки публикации с еднотипно съдържание, разказващи за тежката съдба, която комунистическият режим отрежда на големия артист. Цели 34 години Леников живее в немилост в Родината си. Разпространяваните сантиментални истории го правят известен, особено сред по-възрастната публика. Тя именно преоткрива музиката от старите плочи и с носталгия си припомня отминалата младост. Но за огромно съжаление вечно усмихнатият, тих и скромен Ари, получил световно признание за своя талант, е определен у дома си като отживелица, звезда на т.нар. „стара градска песен“, разказват организаторите на събитието.

Д-р Веселина Узунова  предостави на Faktor,bg  откъс от своето биографично издание за големия Аспарух Лешников, който публикуваме без редакторска намеса:

За неговата харизматична личност и чаровна непосредственост онези, които са го познавали, не пестят възторжените си думи. Скромен, тих, незлоблив – така го запомнят в късните му години. А преди това, когато е на върха на своята слава, в препълнените концертни зали – там вече е друг: магнетичен, опияняващ с красивия си глас, екзалтира многобройните си почитатели. И макар от последната му поява на сцената да са минали повече от 50 години, светът още помни яркото му артистично присъствие, предизвикващо шумен, нерядко стигащ до истерия възторг сред публиката, където и да се появи – морската градина във Варна, далечна Америка или берлинския „Гросес Шаушпилхаус“.

Приказката на неговия живот започва още в ранното му детство, когато впечатлява всички около себе си с ангелския си глас. Той пее прочувствено и от сърце всичко: от църковните песнопения до романсите за любов и самота, и мечтае да изиграе своя Канио в чакания звезден час. Щедро надарен от съдбата с талант, упоритост и търпение, младежът впечатлява най-добрите в онези години български професионалисти и насърчен от тях превръща музиката в цел на своя живот. Надеждите и очакванията в преследването на голямата мечта го отвеждат през 1922 г. в Берлин. Певческата му дарба, желанието да се слее с красотата на музиката и последователният упорит труд го превръщат в звезда на мъжката вокална група „Комедиан хармонистс“, чиито изпълнения само за 6 години променят завинаги музикалните вкусове на европейската публика. 

Следвоенна Германия заема важно място в живота на Аспарух Лешников и се превръща в негова втора родина. С възможностите, които му дава да развие музикалните си заложби, той е сред онези, които извеждат тогава германската популярна музика до най-високо признание, а това няколко поколения германци помнят и ценят. „В Германия научих какво е култура”, казва големият изпълнител пред обектива на режисьора Еберхард Фехнер, който през 1976 г. прави документален филм за един от най-успешните и обичани вокални състави не само в Германия, но и далеч отвъд нейните граници. Звездата в него без съмнение е българинът Аспарух Лешников с кристално чистия си висок глас, екзотичен тен и подкупваща усмивка под тънките мустачки. Талантът на Ари е всепризнат сред артистичните среди и през годините той получава признание за постижението си от почитатели, критици и колеги.

През изминалите 100 години разказът за историята на прочутите „Комедиан хармонистс“ е променян неведнъж заради усилията на някои от  участващите в групата да се неглижират ролята и приносът на първия тенор Аспарух Лешников, известен в Германия с творческия си псевдоним Ари. Затова нерядко те манипулират непочтено мнението на тогавашната публика и своите почитатели с внушаване на откровени неистини за мястото и ролята на българина в творческия път на секстета. В многобройни интервюта без притеснения се представя като недостатък по-голямата в сравнение с останалите членове на секстета възраст на Ари, позволяват си да коментират като особено непривлекателна външността му заради по-тъмния тен на кожата и ниския му ръст. Въпреки полаганите усилия обаче кой знае защо многобройните им почитатели, и особено дамите, са привличани неустоимо от дребничкия, мургав солист с лош немски език, и непрекъснато открито демонстрират своите симпатии към него. Стотиците поднесени цветя от верни почитателки, прегръдките пред обективите на дебнещите фоторепортери, истеричните скандирания на името на Ари по време на концертите са доказателство за обичта на публиката. Още в самото начало творческите биографии на членовете на секстета показват, че никой от тези все още нереализирани млади изпълнители в групата не притежава безспорната популярност на първия тенор Ари Лешников, който от 1926 г. пее пред прочути в Европа и САЩ оперни и филмови звезди. За съжаление, разминаванията между действителността и създадените версии на тази история продължават и по-нататък през годините.

Кариерата на успешен концертиращ музикант приключва за Аспарух Лешников през 1939 г., когато се прибира уж за кратко в България, малко преди избухването на Втората световна война. Популярната музика в родината се оказва на ниво различно от европейското и световното и той не се вписва във вече установената местна мода и предпочитания. На практика, световно известен и преуспяващ първокласен изпълнител, Аспарух Лешников не успява да се реализира в България. По-консервативната българска публика не възприема и не успява да оцени новите модерни музикални течения, внесени от Европа непосредствено от един от създателите им. Развитието на събитията в Европа и особено бушуващата по това време война, донасят тежки разрушения и човешки жертви, прекършват съдбите на много известни артисти, живели и работили по това време в Германия, които след нейната капитулация не успяват да се завърнат на сцената. Сред тях е и Ари Лешников.

Установената в България в края на войната отечественофронтовска власт налага в страната промени, целящи изкореняване на миналото и заменянето му с нов ред. В тази ситуация място за Аспарух Лешников се оказва, че няма. Заради известността му в Западна Европа и кариерата, която изгражда в предвоенна Германия, той е поставен в категорията на „неблагонадеждните“, а дотогавашната му биография, допълнена с неверни, но силно компрометиращи факти, го оставя бездомен, без любимите му хора и без неговата музика. Само случайният късмет го спасява от попадане в някои от многобройните скалъпени процеси като поредния „народен враг“. Животът му е вкаран в коловоза на тъжното монотонно ежедневие, поставящо една единствена цел – оцеляването. Така преминават тридесет години от втората половина на живота му – почти като в затвор, в какъвто се е превърнала неговата България. Не се оплаква от съдбата си. Чисти боклука в столичен парк със собственоръчно направен бастун със забит в долния край остър пирон. Не пропуска да поспре и побъбри с всеки, който пожелае, а някои по-паметливи граждани го разпознават и прошепват на премиващите край тях: „Този възрастен мъж е Аспарух Лешников – Ари“.

Достигнал залеза на своя живот, големият някога изпълнител на модерна забавна музика преживява на ръба на оцеляването. Дните в социалистическа България се нижат един по един бавно и безлично – от първи май до девети септември, после отначало и все същото. Менят са само лозунгите: „25 години Народна власт“, „50 години Велика октомврийска революция“, „30 години от победата над фашизма“, но никой дори и с един ред информация не дава знак за някаква памет и признание на таланта и постигнатото от него по световните музикални сцени! Последните години от живота му преминават в тиха борба за оцеляване, за заслужено уважение на най-обикновената човешка потребност: да се даде жилище и пенсия на големия артист, за да изживее достойно старините си. Към молбите му тогавашната власт остава глуха и безразлична, а Аспарух гасне в мизерната квартира. Подкрепен от биографа си Георги Христов, той разказва спомените си, но историята му така и не вижда бял свят.

През годините социалистическата критика остава безмълвна към творчеството на Аспарух Лешников и неговата вокална група „Комедиан хармонистс“. До края на живота му през 1978 г., а и след това, в България оценката за музикалната кариера и приноса на Ари Лешников за развитието на световната забавна музика е обидно пренебрежителна и сравнима неясно точно с какво. Проблемът в тогавашна България е, че музиката му е западна, също като особено недолюбваните в страната през 60-те и 70-те години „Бийтълс“. А проблемът на „Запада“ е, че Ари е българин на върха на славата си в междувоенните години, когато Европа и светът преживяват бурен стопански възход, като в същото време страните се готвят за военен реванш и преразпределение на световните сфери на влияние. Критиците, обслужващи тогавашната комунистическа партия, определят творчеството на известния през 20-те и 30-те години германски секстет като „белязано от печата на повърхностното, евтиното и бързопреходното“, а самият жанр на популярната музика от 30-те години като „несериозен“ въпреки признанието, че много „уважавани музиканти“ започват кариерите си именно с този вид музика. Официалната българска позиция от онова време /1944-1989 г./, удобно представена и поддържана от изтъкнати музиколози, налага мнението за някаква историческа стойност на музиката на Аспарух Лешников в противодействие на „пошлостта и лековатостта в изпълнението“, както и намек за сериозното му професионално отношение към иначе „лекия жанр“, с който Ари Лешников някак е успял да надгради фриволната забавна музика на Запада от периода между двете световни войни. С тези не особено ласкави думи през 1977 г. излиза едно от утвърдените имена на тогавашната музикална критика Розмари Стателова, тогава едва 36-годишна. Скоро след като споделя свои разсъждения и умозаключения в публикацията си „Живот и дейност на певеца по повод 80 години от рождението му“ в бр. 6 на сп. „Музикални хоризонти“ от 1977 г., тя се среща с Аспарух Лешников и бързо променя мнението си. От страниците на сп. „Българска музика“ авторката посочва, че в неголемия жанр на популярната музика преди войната, мястото и ролята на Аспарух Лешников е на пионер: „Това, ако не човечността, ни задължава да не бъдем небрежни и безразлични към тия, малцината, работили не заради облагите, а заради влечение и дарба, които те са подкрепили с висока професионална отговорност и стремеж към усъвършенствуване. А мястото на Лешников сред тези малцина е безспорно, както казахме, на един от родоначалниците“. Малко преди нея, всъщност първият, прекъснал потискащата тишина, е друг млад критик – журналистът Александър Абаджиев, чиято публикация в четения вестник „Поглед“ призовава за преразглеждане на съществуващите политики, касаещи творците от миналото. Посланието е ясно и достига до онези, които диктуват дневния ред в тогавашната социалистическа държава. След това животът на Аспарух Лешников като че ли става видимо по-поносим, но клишетата за отживелицата на музиката му, харесвана само от възрастното население, показват зловредната зависимост на твореца от установената диктатура. За съжаление, тези клишета продължават да битуват и днес у нас.

Докато в периода на тоталитарния режим, изкуството, литературата, науката, музиката и целият живот в държавата са строго подчинени на идеологията на комунизма и наложената повсеместно цензура, на Запад – в свободния свят, се оформят други крайни мнения и оценки за творчеството на „Комедиан хармонистс“ и заемащия централно място в него българин Аспарух Лешников. Желанието за самоизтъкване на някои от бившите му колеги в обичаната от всички група и най-важното – невъзможността на самия Ари Лешников да се защити, като опровергае изречените пред медиите неистини, затвърждават за няколко десетилетия образа му на бохем, който се вълнува единствено от развлечения и жени. Постепенно сред германските почитатели на секстета се оформя необоримата теза, че в „Комедиан хармонистс“ няма център, публиката няма определени симпатии към един или друг от изпълнителите и всички поравно получават обичта и аплодисментите. Но както повечето мъжки състави, така и при тях по всичко личи, че центровете са два – един за онзи, поел макар и неформално лидерската роля, и един за любимеца на публиката. Първият без съмнение принадлежи на Хари Фромерман и е оспорен от Роберт Биберти, а вторият – на Аспарух Лешников.
За разлика от родината му България, в която той е почти неизвестен, на Запад Ари влиза в музикалната история като особняка източноевропеец с лош немски език, на когото му е провървяло с малко повечко късмет. И докато в България службите го изолират от всякакъв обществен живот, без правото на пенсия, описван като „мълчалив, необщителен, горделив и надменен”, в Германия бившият вокалист Роберт Биберти продължава неуморно и свободно да сипе безпочвени и най-отвратителни клевети, представящи го не само като отявлен нацист, но и като малограмотен, неуважителен и разточителен подлец. И ето как силно изкривената биография на един от най-успешните изпълнители на модерния танцовален жанр през първата половина на ХХ в. успява да заличи неоспоримия му принос за световната музика и да отчужди съвременното поколение от неговата благородна и отдадена на изкуството личност, постигнала бляскавия си успех само благодарение на таланта и упоритостта си.

В днешно време все още българската публика, а в известна степен и част от музикалната ни критика като че ли не е преосмислила, нито е успяла да вникне в значението на творчеството на Аспарух Лешников. След 1990 г. в пресата се появяват десетки публикации с еднотипно съдържание, разказващи за тежката съдба, която социалистическа България отрежда на големия артист, родината, в която той живее в немилост 34 години. Разпространяваните сантиментални истории го правят известен, особено сред по-възрастното население, което преоткрива онази музика от старите плочи, която носталгично им напомня за отминалата младост. В тази връзка журналистът и изследовател на джаза Владимир Гаджев с право посочва, че в дневния ред на българското общество естетиката на стойностното изкуство, лишено от натрапчива посредственост и самодостатъчност, не присъства, ако то не е придружено от нещо великобългарско или драматично. Това кратко обяснение е достатъчно, за да разберем защо вечно усмихнатия, тих и скромен Ари получава световно признание за своя талант, но такова в родината си България – няма. Защо е необходимо и тогава, както и днес, хора отвън да ни напомнят за талантливите и успешни наши сънародници, които ние сякаш изключваме от „нашия вид” след като те са потърсили реализацията си навън, защото сред „своите” са останали неразбрани. Вл. Гаджев задава болезнения въпрос за станалото напоследък модерно възраждане на култа към бутафорната българска история, култура и традиции като плод на някакво усилие да повдигнем националното си самочувствие, а в същото време сме оставили личности като Аспарух Лешников, донесъл световна слава на България, да тъне в забрава.

Никой дори не споменава за ролята на Ари, който въвежда в началото на 30-те години българските музиканти в модерните течения на танцувалния жанр, завладял тогавашна Европа, за неговите усилия да търси гласове от хоровата музика, за да им представи възможностите на популярната забавна музика. Колкото и да не искаме да си признаем, България и балканските държави тогава са отдалечена европейска провинция, останала по-настрани от новостите в музикалния живот, които вече са очаровали Европа и света. Така е с музиката, така е и с киното, и с изобразителното изкуство. Съпротивата идва от самата публика, която сякаш няма търпението да приеме и оцени по достойнство нещо по-различно. Затова и малцина българи знаят, че в Берлин един техен съгражданин близо две десетилетия жъне невероятни успехи. И откъде да знаят, след като в тогавашната българска преса няма нито една статия за Аспарух Лешников.

В началото на 40-те години Ари продължава да записва музика в изтънчените стилове на тангото, румбата, фокстрота и пасо доблето, на които младите хора в Европа обичат да танцуват, а след втората половина на 30-те години тя вече се определя като „джазова“ музика. Музикалните вкусове на българите обаче се променят доста по-бавно и докато преобладаващото селско население в страната предпочита традиционните седенки с фолклорна музика, то в градовете се налага най-вече класическата музика в изпълнение на духови оркестри, камерни състави от няколко музиканти и задължителното хорово пеене. За т.нар. „лек“ жанр на популярната песен остават питейните заведения и танцови забави, които се утвърждават като запазена марка на известни заведения в най-големите градове. Макар и да звучи комично, хората основателно са смятали, че тази модерна музика служи само за озвучаване на немите филми. Нейната широка популяризация, извън шикозните софийски вариетета и кабарета, идва едва в началото на 40-те години чрез програмите на „Радио София“ и „Родно радио“. Именно там през тези години Ари води вечерно предаване за популярна музика с гости – артисти, които представя пред българските слушатели.

И макар музиката да се превръща във важен елемент от тогавашния живот на българина, а плочите на любимите изпълнители, сред които е бил и Аспарух Лешников, да са звучали по-често на вечеринките, панаирите, в пивниците или домовете на по-заможните хора, за световноизвестната звезда това не е било достатъчно и той е чакал нетърпеливо края на войната, за да се върне в Берлин – градът, дал всичко, за което можел да мечтае.

След 1989 г. българската общественост започва да проявява по-голям интерес към живота на Аспарух Лешников. По страниците на таблоидите и по-късно в социалните мрежи могат да бъдат намерени стотици публикации и мнения, разкриващи къде точно, къде не съвсем, моменти от обемната биография на българския изпълнител. Публиката се вълнува от личния му живот, от срещите му с известни хора, дори и най-различни дребни и незначителни въпроси, като например истинската му рождена дата. Често почитателите му разсъждават върху тъжния живот на Ари след войната, като спорят бил ли е тормозен от комунистическия режим, или не, коментират и последните му творчески години в Германия и слуховете, че е бил любимец на Хитлер. В контрастния наратив на повечето публикации ясно се усеща липсата на сериозно и задълбочено биографично изследване, което да отговори на въпросите на заинтересованите читатели и да създаде правдоподобен образ на този малко известен в България изпълнител.

В заключение на казаното дотук и като въведение към основното съдържание на книгата трябва да се каже за положените от автора усилия да събере и обедини информацията, получена от архивни документи от ЦДА, Архив на Държавна сигурност и семейния архив на Делфин Лешникова, допълнени от чуждоезичните издания за историята на „Комедиан хармонистс“, които дават възможност за съставянето на една по-пълна и достоверна биография на големия български изпълнител, каквато досега никой не се е заел да напише. Между нейните страници намира място разказът за съпруга Ари Лешников, погледнат през очите на първата му жена – Делфин, обектът на оперативна разработка от страховитата Държавна сигурност – една напълно непозната част от биографията на Ари, талантливият емигрант от България, погледнат през очите на останалите членове на „Комедиан хармонистс“. Използването на неизвестната досега информация попълва липсващите парчета в сложния пъзел на живота на Ари Лешников, за да бъде сглобена картината на неговия вълнуващ и нелек житейски път. Предложеният разказ ще провокира читателя да не остава безразличен към героя на книгата, а да реши за себе си как да го запомни – като страдалеца-затворник в собствената си родина или като един от най-великолепните гласове, променил представите на света за музика. Навярно Ари Лешников не би приветствал нито изказваното съжаление за трудния му живот, нито несериозността, влагана в наложената през годините терминология „стара градска песен” – адресирана към по-възрастното поколение. Вечната музика, донесена в България с неговите плочи, има и тогава своите верни последователи в лицето на изпълнителите Алберт Пинкас, Георги Рафаилов, Любомир Клементов, Надя Ножарова, Екатерина Ванкова, Леа Иванова и един доста дълъг списък от композитори, поети и музиканти. С предложената книга авторът се надява да бъде отдадена заслужената оценка на таланта и творчеството на Аспарух Лешников и неговото име да заеме подобаващото му място в историята на българската музика, която е част и от европейската.