Майката на Васил Левски Гина Кунчева не се е удавила в кладенец, слагайки сама край на живота си през 1878 г., а брат му Петър никога не е просил, каквито версии се разпространиха в социалните мрежи и интернет по повод годишнината от обесването на Апостола.

"Тези твърдения не са базирани на никакви документални свидетелства или спомени на съвременници", коментира пред "24 часа " бившият уредник в музея на Левски в Карлово Виктор Комбов.

Неверните тези се позовават на писма на Петър Кунчев до писателя и общественик Найден Геров след Освобождението. В тях братът на революционера споменава, че след като се е върнал в Карлово след Руско-турската освободителна война, в която участва като опълченец, разбира, че майка му се е споминала Разказва, че е била давена в кладенец.

"Това се случва по-рано, когато османските власти са търсили Васил Левски, а не в края на живота ѝ. Османските власти са се опитвали да принудят Гина Кунчева да издаде къде се крие синът ѝ, за да го арестуват - допълни историкът. - Пускали са я в кладенец, измъчвали са я, но според спомените на нейни близки си отива от сърдечно заболяване в началото на 1878 г."

Случката е от 29 юни 1869 г., след като Левски бяга от заптиетата в Сопот и у тях остава палтото му с революционните брошури. Тогава намират Гина Кунчева при най-малката ѝ сестра Мария Фурнаджиева, при която била на гости. Напъхали я в кофата и я спуснали в кладенеца. Едно от заптиетата размахвало ятаган сякаш всеки момент ще пререже въжето, ако майката не издаде сина си. Тази информация тръгва от книгата на изследователя Данаил Кацев-Бурски, писана през 20-те години на миналия век. Той е бил председател на народния комитет "Васил Левски", основан през януари 1925 г. за проучване на биографията и делото на бореца за свобода.

Тогава публицистът, чийто дядо е участвал в комитетите, е анкетирал останалите живи съвременници на Апостола. Събирал е данни за дейността му и семейството му. Единият от по-малките братя на Левски е буйна глава. Двамата имат огромна физическа прилика, заради което го наричат Петър Левски. Той е участник в Ботевата чета и един от малкото оцелели след похода във Врачанския Балкан. След краха на мисията е заловен, но има повече късмет от Васил. Успява да избяга, докато го водят към конака в София. В началото на Руско-турската война се записва за опълченец и отива да се бие с османската войска при връх Шипка. Там е тежко ранен в крака и първо е откаран на лечение в Търново, а после и чак в Харков, който е на 1400 км. Въпреки грижите, не се е възстановил напълно.

Връща се в родния си град през лятото на 1878 г. и известно време му е много трудно да се ориентира в обстановката. Карлово е силно пострадало по време на Руско-турската война. Местните са нарекли този епизод от историята им Страшното. Когато там пристига редовната османска армия, избива голяма част от мъжете. Над 800 души са били обесени или изклани, добавя Комбов. Градът тогава наброява около 9500 жители, половината от които са турци. Ако приемем, че от останалите една трета са деца и една трета - жени, са се спасили едва половината мъже.

В целия този ужас, в който живеят карловските семейства, на Петър Кунчев му е трудно да си намери работа. Тогава той пише и писмата до Найден Геров, който след войната е губернатор на Свищов. Моли го да му помогне да се захване с нещо. Така го назначават за старши стражар и се премества да живее в друга къща. Бащиния си дом заварва полусрутен, баща му Иван умира още през 1851 г., но вече и майка му е починала. Тя го е напуснала и се е преселила при дъщеря си Яна още преди Освобождението.

Всъщност новата къща на Петър преди това е била обитавана от турчин, който бяга след войната.

Днес на това място в центъра на града има паметна плоча на брата на Левски. "Слуховете, че той в края на живота си е бил принуден да проси, не са верни, нямат връзка с действителността", добавя Виктор Комбов.

Другите разпространяващи се версии, че цялото им семейство е било оставено на произвола на съдбата, също не почиват на факти. Единствената друга жива е сестра им Яна, чийто съпруг Андрея Начов е известен карловски търговец.Не мизерстват, а са с добро обществено положение. Мъжът на Яна умира по-късно.

По-голямата сестра подкрепя във всичко брат си Васил. Тя го изпраща, когато заминава за Белград да участва в легията на Раковски в Сърбия, тя го посреща, когато се връща от странстване. Помага му в дейността на тайните комитети. Единствена Яна има деца. Всъщност само тя и Петър остават живи след смъртта на майка си. Гина Кунчева погребва три от децата си. Първо най-малката Марийка, която си отива едва на 4-5 г. от едра шарка, нелечима по онова време. От шарка се разболява и Петър, но той оздравява, остават единствено белези по лицето му. Кончината на малката сестра идва само няколко месеца, след като инфаркт покосява баща ѝ Иван, който 7 години се бори с пораженията.

После умира Христо от фаталната за тогава туберкулоза, а накрая е обесен и Левски.

Гина си тръгва от този свят, без да знае, че Петър е оцелял при боевете край Шипка, мислейки, че ѝ е останала единствено Яна. Казвала ѝ: "Аз един ден да се засиля, да тръгна и накъдето и да са те, аз ще ги намеря!" Издъхнала с думите: "Децата ми, децата ми!".

Майката знаела, че всичките ѝ синове са тръгнали да се бунтуват срещу османската власт. Също като брат си и Христо от съвсем млад е по пътя на хъшовете. Двамата са различни на външен вид - единият е рус, а другият с черна коса и очи. Живял е с Васил в Сърбия, но вече е бил болен и по здравословни причини не е приет във Втората българска легия. След това е живял във Влашко и общува със средите на българската емиграция. Там умира. Според данните на музея в Карлово именно Христо запознава Ботев с брат си Васил. Срещата на двамата именити революционери е документирана в писмо на поета до журналиста Киро Тулешков. Там описва, че са се видели в изоставена вятърна мелница край Букурещ. По-късно тази информация е поставена под съмнение от покойния проф. Иван Стоянов, историк от Великотърновския университет. Неговата версия е, че това е плод на въображението на Тулешков и че през 1868 г. все още Ботев не е познавал Апостола. Според професора двамата са се знаели само задочно.

За писмото до Киро Тулешков пише Захари Стоянов в биографията си на автора на "Тоз, който падне". Именно той споменава, че Христо Кунчев е бил в Букурещ.По-малкият брат, наричан още Тиню, си отива твърде млад от туберкулоза - на по-малко от 30 години, ако съдим по последните данни от османските архиви. Според разкрити в последните години документи от регистрите в Истанбул пише, че той е роден през 1844 г., а Левски - през 1840 г.

Апостола произхожда от два стари карловски рода - Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Дядо му Кунчо е бил бояджия и според различните сведения е имал пет или седем деца. В книгата си "Апостолът на свободата" британската писателка Мерсия Макдермот пише, че е умрял от рани, нанесени му от турци извън града. Но това кажи-речи е всичко, което се знае за мъжката рода. По линия на жените има повече сведения. Неин основател е Кара Иван Тахчиев, майстор на чешми и калдъръми. Той има осем деца, между които и майката на Левски. Тя е погребана в двора на църквата "Свети Николай" в Карлово и опята от един от оцелелите при кланетата свещеници.