През последните години България демонстрира близост с Турция по въпросите на управление на бежанските потоци. През 2018 г. страната ни дори се позиционира като брокер между ЕС и Турция по отношение на запазване на договора за реадмисия на нелегално пребиваващи в ЕС граждани на трети страни. По този начин България се превърна в медиатор между Турция и регионалната динамика от една страна, и Запада – от друга, пише в коментар, публикуван в БГНЕС Цветан Цветанов, председател на Управителния съвет на Евро-атлантическия център за сигурност.

Днес, в контекста на кризата с изтеглянето на съюзните сили от Афганистан, България обаче пропусна да заеме ключовата си позиция в момент, когато възможността да послужи като посредник между ЕС и Турция е от голямо значение, особено предвид растящата роля на Турция като регионален фактор в Близкия Изток.

Самата Турция се опита да се реабилитира пред съюзниците от НАТО и особено пред САЩ, като покаже добавената стойност, която има в мирния процес за Афганистан като единствен член на Алианса с преобладаващо мюсюлманско население. След неочакваната победа на талибаните и прекратяване на преговорите в Доха, ролята на Турция е все по-ключова. Страната може да помогне не само с приютяването на бежанци, но и да инициира диалог с талибаните, които би могъл да предотврати мащабни бежански потоци. Чрез ролята на турски фирми, Турция има потенциала да участва активно и в периода на възстановяването на Афганистан.

Макар нелека, тази своеобразна роля на медиатор с талибаните би могла да бъде възможна за Турция, именно защото талибаните определят държавата като „велика мюсюлманска нация“. Това, което липсва на Турция, за да тръгне решително по този път е увереност, че съюзниците в НАТО, и най-вече САЩ, ще прозрат добавената стойност на подобна медиаторска роля.

В този контекст, България като страна с интереси и познания в Близкия Изток и с отлични двустранни отношения с Турция, както и културно-политическо „ноу-хау“ за установяване на ефективен диалог, би могла се превърне в ключов медиатор между Турция и Запада. По този начин страната би могла да постави основите на възможните стъпки за облекчаване на кризата в полза на демократичните ценности и човешките права.

А защо биха се съгласили талибаните на диалог с Турция? Това може да се окаже единственият им изход от международната изолация, в която се намира новообявеното им емирство. Обострените отношения на талибаните с Обединените арабски емирства, след като те приеха бившия министър-председател Гани в изгнание, както и неясните отношения с Пакистан, повишават шансовете на Турция да изиграе важна роля в решаващите дни след официалното напускане на военните контингенти.

Същевременно обаче икономическата ситуация в Турция оказва своето влияние. Ердоган не веднъж е подчертавал, че активната роля на страната му по отношение на последствията от развоя на конфликта в Афганистан трябва да бъде подкрепена финансово от Запада. Това създава натиск за страните от ЕС, който може да се окаже пагубен ако няма ясно разбиране за цената, която Турция реално поема и необходимостта от споделяне на нейната тежест.

От друга страна, може ли съюзниците в НАТО да бъдат спокойни, че ценностите и интересите им няма да бъдат предадени при едно сътрудничество между Турция и талибаните? Изказвания на президента Ердоган, че няма нищо против вярванията на талибаните са сериозен източник на безпокойство и несигурност.

Именно поради тези потенциални пропуквания във взаимното разбиране на Турция и западните й партньори относно респективната им мотивация и крайна цел, нуждата от медиатор като България, който да изгражда взаимно разбиране и доверие, е крайно необходима.

Тази възможност за медиация, за съжаление страната ни е на път да пропусне, което може да се окаже пагубно не само за външнополитическото й позициониране, но и за стабилността и сигурността на България, региона, ЕС и съюзниците в НАТО.