Димитър Бочев, Портал Култура

Паметниците са деликатна, противоречива, бих казал дори опасна материя. Те не само съхраняват, а и изграждат националната ни съдба – величаят или проклинат, обезсмъртяват или осмъртяват миналото на цели народи. Онагледявайки историческия процес, те го повлияват и моделират, придобиват оценъчна функция, формират настоящото обществено съзнание, трасират пътя на цели поколения. Историята на един етнос, на една нация, на една цивилизация е не само завещаната ни през вековете и хилядолетията от хрониките фактология – историята е и нашето актуално отношение и към собственото, и към чуждото минало. Отношение, което е по неизбежност субективно, отношение, предопределено не само от предшествалите събития и явления, а и от нашите днешни интереси, ползи и вреди, победи и поражения, рискове и перспективи, които тези събития и явления вещаят, предизвикват или предотвратяват. След като дори и постановките на точните науки са често относителни и подвластни на нашите индивидуални интерпретации, в хуманитарната сфера господството на релативизма е още по-доминиращо – там субективизмът по правило преобладава над обективизма. Препоръката на бащата на историческата наука Херодот историята да не се страхува от никоя истина и да не се прекланя пред никоя лъжа, си остана глас в пустиня. И то не защото неговите наследници се оказаха хора недобросъвестни, продажни и злонамерени, а защото бяха и са просто хора, подвластни на собствените си пристрастия, на собствените си тенденциозности, на собствените си симпатии и антипатии, на собствените си страхове, на собствените си научни или политически кариери. А всичко това са все субективни фактори и обстоятелства. Да очакваш при цялата тази субективност едно напълно обективно изследване на националното ни и интернационално минало, е немислимо – историците трябва да са свръхчовеци, за да съумеят да потиснат душевността си в интерес на безпристрастния академизъм. И когато поетът-комунист упреква пожълтелите страници на майката-история, че са хванали само контурите, а човешкото вълнение е останало извън тях, че „нашта мъка ненаписана сама в пространството ще скита”, верен на убогия си класово-партиен подход, той просто игнорира субекта в интерес на обекта, отказва да се съобрази с изменчивостта на човешката природа, отказва да повярва на Стайнбек, че „животът се състои не от или-или – животът се състои от и, и, и….”. И така, както пее от екрана една бодра и лъжовна, фалшифицирала до неузнаваемост новата ни родна история комисарска песничка, до края на света.

Сложността произтича и от обстоятелството, че и като учебен предмет, и като учителка на народите историята принадлежи не само на обекта си, не само на изследваните времена и епохи, а и на настоящето. Нищейки миналото, тя формира и актуалното ни отношение към това минало. Когато най-величественият монумент на родна земя е извисилият почти 40-метрова снага в сърцето на столицата паметник на нашите двойни поробители и когато увековечените в камък и метал от скулптура двойни поробители са провъзгласени за двойни освободители, тази изкривена оптика изкривява и оценъчната скала на цяла една нация, превръща светогледите на милиони сънародници в местожителство на лъжата, на демагогията, на злото. Едно зло, което, ако върви, както е тръгнало, ние ще предадем, ние предаваме вече идейно чрез безучастието, чрез несъпротивата си на идващите поколения. Ето как стъпка по стъпка, фалшифицирайки националното ни минало, една манипулирана и идеологизирана (а идеологизирането винаги става за сметка на истината), една псевдонаучна историческа наука преиначава, обезобразява и развращава първо настоящето, а после и бъдещето – светло и комунистическо.

Този деструктивен процес се оглежда като в огледало в съдбата на мемориалния комплекс „Бузлуджа”, наричан от милионите си скрити и явни фенове с дискретна ласкавост чинията. Изоставен от собствената си партия на развала на времето, вече от години мемориалът се реставрира от ентусиазирани родни и международни реставратори. А да реставрираш „Бузлуджа”, значи да завъртиш колелото на историята назад към дебрите на комунистическото мракобесие – на върха на пилона, отбелязващ мемориала, побити в небето, са кацнали като невикани извънземни НЛО две огромни петолъчки: 6,5 на 12 м. всяка. Когато в една гореща публична полемика една от патетичните реставраторки декларира, че реставрирала не хералдиката на зловещия комунизъм, а националното ни историческо наследство по предназначение, такова, каквото е, и го прави не по партийнополитически, а по родолюбиви съображения, а аз учтиво я запитах (аз винаги питам непоколебимо, но учтиво), дали щеше да се впусне в тази така въодушевена реставрация, ако на върха на пилона бяха закрепени не петолъчки, а свастики, тя щеше да припадне от възмущение, гняв и класово-партийна обида. За нея подобно сравнение беше морално недопустимо, истинско кощунство и с родната история, и с трагиката на Отечеството, на Европа и на света през последните стотина години. В нейните очи тази трагика беше породена единствено и само от злодеянията на националсоциализма, докато СССР (забележете: не съюзниците, а СССР!), видите ли, бил доблестният носител на хуманизма и справедливостта, на доброто и красиво спасение, на мира и надеждата, на избавлението от кафявата чума. Аз отвърнах, че ако във Втората световна война някой е освобождавал, това са Великобритания и САЩ, докато СССР само е воювал, завоювал и поробвал, че да подмениш едно робство – нацисткото – с друго, не по-малко кошмарно робство – комунистическото, – значи не да освобождаваш, а да умножаваш робството. Тогава диалогът ни загрубя и дума по дума разногласията ни се превърнаха в портрет на онази амбивалентност, на онзи субективизъм, на онази двуликост, на онова двусмислено и многосмислено отношение към близкото ни историческо наследство, от което така и не успя да ни измъкне целият натрупан през хилядолетията човешки опит с всичките му летописи, гении и школи – камо ли мое нищожество. Убеден антинацист съм, но за мен все пак не нацизмът е похитителят на цивилизацията ни, а комунизмът – нейният спасител. Това еднозначно, черно-бяло и опростенческо разпределение на историческите роли е измамно. В моите стари и видели навред по света и у нас много старо- и неокомунизъм, много антикомунизъм, неонацизъм и антинацизъм очи истината има друго съдържание: националсоциализмът не е едноличен похитител на християнската ни цивилизация, не е неин едноличен похитител и комунизмът. Похищенията, грабежите и изпепеляванията бяха общи, съвместни. Просто Хитлер и Сталин тръгнаха орташки да си поделят Европа, но в хода на подялбата нещо не се разбраха, ненаситните им имперски апетити пламнаха и СССР и Третият райх хукнаха в бясна надпревара да завладяват и плячкосват. След което се изправиха озверени един срещу друг. За да разярят, разединят и похитят и Стария континент, и света.

След толкова много неясноти, едно е недвусмислено: миналият век се превърна в местожителство на двете най-колосални злини в цялата история на рода ни – националсоциализма и реалния социализъм. Тяхното зараждане демократична Европа и Северна Америка проспаха, безучастен остана светът и към техния възход. От тяхната платена с милиони жертви гибел обаче човечеството си извлече необходимите поуки – поне донякъде. Казвам донякъде, защото след Втората световна война денацификацията протече подобаващо, разобличи фашизма и нацизма с нужната безкомпромисност – тъкмо затова десният екстремизъм днес не е вече заплаха за международната демократична общност. С комунизма обаче това така и не се случи – поне на родна земя. Ето защо неговото наследство продължава и да владее настоящето, и да грози бъдещето ни. Мемориалният комплекс „Бузлуджа” е съставна част от тази угроза, съставна част от тази угроза е и отношението ни към мемориала. И тъй като това отношение е колкото индивидуално, толкова и обществено, аз се възползвам от правото си да дам гласност на моя поглед.

През десетилетията демокрация се оформиха три предложения: мемориалът да бъде взривен като безполезна развалина, да бъде той консервиран или да бъде реставриран в първоначалния му блясък и във величествеността му, присъща на грандоманията на всички тоталитарни общества. Лично аз не бих го разрушил – паметниците са носители на памет, а паметта е безсмъртна, тя принадлежи и на нашите потомци. Консервирането на обекта е едно компромисно решение, което, именно поради компромисността си, набира привърженици от всички лагери. Аз съм склонен дори да реставрираме, да възстановим мемориала. Съзнавайки, че той е символ и канон на една политическа партия, при тава не само най-недемократичната, но и най-богатата на родна земя. В такъв случай – ще рече с право критичният читател – тази властолюбива партия да бръкне в партийната си каса и да си го възстановява тя, а не държавата с държавни (сиреч с наши собствени) средства. Неподобаващо е от антикомунисти като мен да се очаква да финансират възраждането на комунистическите символи – нашата символика е друга. И въпреки достоверността на всички тези морално-психологически доводи, място за размисъл има. Пък и проектът, чието реставриране така или иначе тече в момента и без моята благословия, е финансиран преди всичко от европейски фондове. Фондове, които, за да развържат кесията си, явно считат, че паметникът е не НЛО, а културно-историческо наследство, че и мозайката, и цялата орнаментика на комплекса имат художествена стойност. А всичко това подкрепя идеята той да бъде възстановен като национална ценност, която се оказа толкова стойностна, че и Юнеско посегна към нея. За да бъде, за да стане обаче ценността наистина национална и общоприета, а не съкровищница само на една политическа сила, необходимо е да се внесе яснота в замисъла. Един замисъл, който би трябвало да цели не възвеличаване и героизиране на делото на една терористична партия, а разобличаване на нейния злодейски характер. Нека „Бузлуджа” бъде възстановена така, както е възстановен концлагерът Дахау или музеят на свирепата Щази в Берлин – като паметник на историческото зло, като предупреждение и към нас, и към цялото човечество, като стъпка в преработването на онова непреработено мракобесническо минало, от чиито жилави остатъци ние, българите, за разлика от останалите източноевропейски народи, не съумяхме да се избавим и до днес. Защото ние имаме нужда от национални паметници не само на доброто, а и на злото. Тяхната функция като превенция срещу евентуална бъдеща повторимост на това зло е безценна. Достатъчно е само след като реставрираме подобаващо днешните бузлуджански развалини, подобаващо  да обясним на бъдещите посетители на бъдещия музей, че, макар и талантливи като художествено изпълнение, разноцветните фрески, гравюри и стенописи на комплекса фалшифицират националната ни история, че, идеализирайки и глорифицирайки пъкленото дело на една тиранична партия, мемориалът преобръща фундаменталните ни понятия за добро и зло, превръща исторически палачи в исторически герои. Като ветеран на комунистическото студентско и средношколско бригадирско движение в подобна реставрация и аз бих участвал на драго сърце, положил бих (този път наистина доброволно) безвъзмездно собствен общественополезен труд. На ползу роду!…