Огнян Минчев

Ако се обърнете поне с няколко десетилетия назад, ще установите, че повечето, да не кажем всички български "националисти" се държат преди всичко като руски националисти. Говоря за "руски националисти", за да не употребявам неприятни или неприлични други думи. Значителна част от българските политици са с наследен слугински манталитет, който се подкрепя и усилва от един основен факт. В българската олигархична икономика има силно неформално господство на руски корпоративни, политически и разузнавателни интереси. Тези интереси си пробиват път чрез структурна корупция, обхванала всички съвместни дейности между български и руски бизнес и отдавна пробила на високите нива на институционална - политическа и административна власт - в България. Като прибавите енергийния монопол и културния афинитет между българските и руските олигархични мутри - кръгът се затваря.

Мнозина разглеждат този тип разговори като безкрайна идеологическа битка между "фили" и "фоби", което е вярно само на повърхността на нещата. Същинските дилеми в дълбочина са две. Първо, структурната блокада на българската модернизация, предизвикана от дълбоката системна корупция и потисната мотивация за истински пазарен успех в една система, сродна със системата на руската постсъветска олигархия. (Не е случаен фактът, че самата Русия след 1991 г. няма успехи по посока на своята модернизация.) 
Второ, комплексната криза на българската национална сигурност, предизвикана от факта, че ние "висим във въздуха" между формалната ни принадлежност към евроатлантическата система за сигурност и дълбочинната ни зависимост във всички ключови сектори на национален живот - включително отбраната - от руския олигархичен натиск. Около нас се разгръщат процеси на все по-изразен дисбаланс на отбранителния потенциал между България и нейните съседи.

Турция си остава могъща регионална свръхсила

която непрекъснато увеличава потециала си да проектира военна сила. Новото при нея е, че Анкара при управлението на АКП се еманципира от статута си на интегрирана изцяло в западния съюз сила и се превръща във все по-непредвидим играч с поливалентно стратегическо поведение. Турция не се колебае да навлиза военно - да не говорим за другите средства - в териториите на своите съседи. Засега, слава Богу, на източните и южните си съседи. Сърбия бързо преодолява следствията от своето поражение в края на 20 век и натрупва все по-сериоен военен потенциал чрез специални връзки с Москва. Белград е стратегическия съюзник на Москва на Балканите - и ще си остане такъв. В геополитическите реалности този тип съюзи продължават много дълго, дори и ситуационно да бъдат отслабени, какъвто е случая с Югославия по време на Студената война. Напоследък Сърбия дискретно, но все по-силно демонстрира възродения си стратегически потенциал, включително с целенасочено въздействие върху отношенията между Скопие и София.

Гърция бързо се трансформира от неохотен член на НАТО във все по-мощен преден пост на Алианса на Балканите. Гръцкото правителство подписа споразумения с Вашингтон за нови американски бази, логистика и оръжейни системи, които позволяват на Атина да поддържа баланса на отбранителните си способности с Анкара и да запълни поне отчасти вакуума от все по-диверсифицираното поведение на Турция спрямо Западния съюз. (Миналата седмица Атина получи първите шест от общо 24 френски изтребители "Рафал" за своите ВВС.). Румъния заема все по-убедително позицията на ключов съюзник в Атлантическата общност, привличайки към своя отбранителен потенциал оръжия, инфраструктура, военно присъствие на съюзници и оттам - все по-значима роля в развитието на общите отбранителни позиции и стратегии на Алианса. Румъния и Полша са ключовите партньори в рамките на НАТО на т.нар. Източен фланг на Алианса. 

По средата между всичко това срамежливо стои България, членуваща в НАТО, но силно тревожна да не разсърди "братска Русия" ако направи и най-малките стъпки за гарантиране на своята сигурност в НАТО и чрез НАТО. Българските политици от десетилетия крадат едни хубави пари като "ремонтират" ръждясала съветска техника в Москва и поддържат българската армия в статут на "беден роднина" спрямо отбранителните усилия на всички други сравними с нас партньори в Алианса. 
Вече две десетилетия съюзниците ни търпят това статукво на българско присъствие, в което единствената положителна новина е отличното представяне на редовите български войници и офицери в редица мисии на Алианса. Днес ние им сервираме новината, че за разлика от всички останали,

ние ще си направим собствен баталион

ще го въоръжим с елитните остатъци от съветското оръжие на БНА и ще му забраним да напуска българска територия - значи баталионът ще си играе тук, у дома на пясъчника, заедно с другите малчугани... Това, което управляващите президент, премиер и военен министър твърдят, и с което и аз съм напълно съгласен е фактът, че Русия не е заплаха за България. Никой нормален човек или държава няма да тръгне да заплашва или - още по-малко - да напада територия, в която и без това си хазяйничи както намери за добре. Елитните представители на българската държава продължават силно да се срамуват от нашите руски братя, че сме допуснали да влезем в НАТО. Единственото нещо, което облекчава срама на тези "братушки" е, че все пак вътре в НАТО не правим нищо - нямаме и намерение да правим каквото и да било...