На едно от заседанията на Петото обикновено народно събрание, депутат от опозицията се обръща към премиера Стефан Стамболов с въпроса: “Докога България ще е в конфликт с нашата освободителка Русия?“...

Отговорът е : “България е малка държава и не може да си позволи да бъде в конфликт с която и да е велика сила, камо ли с Русия и аз съм сигурен, че това положение ще има край, дали по мое време или след мен, това ще стане, но…цената, която иска днес Русия за помирението ни, нито аз, нито който и да е министър-председател след мен не може да си я позволи…“

А цената е : пристанищата Варна и Бургас да бъдат под руски контрол…

Почти 130 години след тези терзания България отново е развълнувана от темата „Русия“. При коренно различни условия, при взаимно изключващи се обстоятелства ние отново търсим излаз, брод, спасение. Не от Русия. От себе си. От собствените си комплекси за зависимост и покровителство.

Проблемът не е в Русия. Проблемът е у нас у нашето драматично-комично, болезнено-сантиментално, инфантилно-наивно или театрално-наперено отношение към тази държава.

Газовата криза днес, да преговаряме или не с Газпром, т.е. с Русия отново извади на повърхността синдрома „Дядо Иван. Този синдром няма само руско измерение. Той е универсален за българския политик, за българския интелектуалец. И в това е проблемът. Като манталитет, начин на мислене и действие няма никаква разлика между тези, които наричаме „русофили“ и тези, които се самопровъзгласяват за западнофили. Нищо че и едните и другите твърдят, че не слугуват на никого, а се ръководят единствено от българските интереси.

И тук е голямата самоизмама, тук е скрит големия дефицит на трезва, рационална и компетентна геополитическа оценка у българските елити – политически и интелектуални.

Според един от създателите на науката „Геополитика“, Фридрих Ратцел, външната политика на всяка държава се определя от нейното географско положение. Географията на България предполага не еднолинейна външна политика, а многолика, гъвкава и подчинена на взаимноизключващи се, но необходими компромиси, в името на изконните ни национални интереси. Това съвсем не омаловажава неизбежната лоялност към съюзите, към които сме се присъединили доброволно, също загрижени за защита на стратегическите ни интереси.

Газпром и Русия, Европейският съюз и НАТО, САЩ и войната на Русия в Украйна не са нищо друго освен поредните дразнители на старата ни болест - синдрома „Дядо Иван“. Наперените изявления на бившия премиер Кирил Петков за диверсификацията на газовите доставки, двойната игра на Корнелия Нинова с пратките оръжие за Украйна и твърдата й позиция за преговори с Газпром сега и веднага, както и митингите на Демократична България срещу тези преговори, възпроизвеждат във все нови и нови варианти синдрома „Дядо Иван“. Това означава доктринерско, тромаво, лишено от полет мислене на политици, държавници и анализатори, което вместо излаз от проблемите, води до тяхното по-голямо задълбочаване и усложняване…

На 20 май 2002 г. интервюирах за сп. “България Македония“ Алфонс Емануилов – Макс, българин с немско-белгийски произход, роден в София през 1929 г. Стъписан от поголовната разправа с интелигенцията у нас, в 1946 г. емигрира във Великобритания. Завършва в Лондон политически науки и след известно скитане из Американския континент, се установява в Монтевидео, Уругвай. Когато разговарях с него беше директор на едно списание и на два вестника и кореспондент на няколко информационни световни агенции. Изкуших се и формулирах един от въпросите ми така: „В какво се изразява днес българския национален интерес?“ Отговорът беше: „На първо място България трябва да поддържа добри отношения със САЩ, Германия и Русия. Аз мисля, че никой няма да ме заподозре че съм русофил, но географските дадености са такива, че Русия е съседна страна на България. България е също заинтересована да има добри отношения с Русия …. Или изобщо, да не се мисли в алтернативи - или с Русия, или със САЩ. Аз бих казал и със САЩ, и с Русия…“

Фолклорното клише за „Големия брат“, което повтарят с особен апломб търсени и мастити български анализатори, също ни набутва в сляпата улица на „алтернативното мислене – или, или…“, което си е чиста безизлазна догматика…

След десетилетната принудителна „братска дружба“ с Москва сега е необходимо редуциране на отношенията ни от здравословна гледна точка, а после… здравият разум да си каже думата!…

В историята на 140 годишната ни свободна държава има примери, които извисяват високо националното ни самочувствие. И те не трябва никога да се забравят: Съединението, Сръбско-Българската война, обявяване на Независимостта, и Крайовската спогодба през 1940 г. за връщането на Южна Добруджа са стъпките, които чертаят истинския път на България. И в четирите случая нашата дипломация и управляващите, успяха да промушат през тесния процеп на международната конюнктура българските интереси. Не пропагандно-идеологическо доктринерство, а творческо прекрояване на проблемите, възникнали пред държавата ни, е необходимо и днес.

ЕС и НАТО, САЩ и Русия ще продължават да подлагат на изпитание нашето национално и държавно самочувствие, но и синдромът „Дядо Иван“ ще продължава да ни дърпа назад.

Докога?

Това е въпросът, на който трябва да си отговорят нашите политици и държавници.

И всички ние …

---------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание „България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.