Филип Христов

  Спиралата на насилието в България винаги се е завихряла в резултат на центробежни политически процеси и идеологическото противопоставяне. Бурният политически живот на страната ни след Освобождението, както и между войните, е създавал хиляди предпоставки за 

кървави конфликти между българи,

 които поради пламенното си застъпничество на конкретни виждания са ставали преки или косвени жертви, лесна плячка, на чуждо влияние. Едва ли има друга Велика сила като Русия, която възползвайки се от основателната любов на българите към нея, е насърчавала и подпомагала вътрешното противопоставяне в нашето общество. За съжаление след победата й над Османската империя Русия никога не е желаела да вижда силна освободената българска държава. Позицията й спрямо българите след 1876 г. в условията на няколко войни разделят обществото, което отказва да приеме, че Освободителката всъщност никога не и е желала доброто. След 1917 г. приемникът на империята – СССР окончателно 

сваля маската си

 пред родната общественост, подкрепяйки логистично и финансово комунистическите организации в страната ни. Води ги, както обичат да се изразяват, „до победата“.

  Разделяйки и до днес с двуличната си политика обществото ни на русофили и русофоби, Русия или СССР, никога не се свени да преследва целите си и не се отказва от постигането на тотален контрол над България. Установява го в крайна сметка за срок от около половин век - от 1944 до 1989 г. За да се постигне ефектът първо Имперските служби до 1917 г. с усилията на „дипломацията“ и влиянието си над конкретни политици насъскват други държави срещу нас.  След 1917 г. службите за сигурност на СССР директно финансират и обучават терористи, които погубват живота на десетки хиляди български мъже, жени и деца.

  Алгоритъмът на Съветите използва за начало индивидуалния терор. Кремълските служби считат, че българския народ, както руския, е склонен лесно да се раздели с царя си (Борис III) и да го осъди на смърт. По данни на руски историци, изследователи на руските служби за сигурност, те изготвят и имплементират план за Военната организация на БКП, според който нейни членове трябва да устроят засада на царя в прохода Арабаконак. При нея Борис трябва да бъде убит, а впоследствие, поради убедеността, че опелото му ще се извърши в храма „Св. Неделя“, същият да бъде взривен. Целта е там да бъдат убити максимален брой хора, сред които членове на правителство, ръководители на въоръжените сили и просто хора, почитащи Негово Величество. Действията са предприети, и макар при извършването на атентата на 14 април 1925 г. да са убити близки до царя хора, българският монарх по чудо е спасен. На следващия ден многолюдно шествие се извива пред двореца в София, за да поздрави царя за спасението му. Въпреки това, за да „заслужат инвестицията на Москва“ протежетата им тук, бясно радикализирани и отчаяни още същият ден убиват генерал Константин Георгиев пред внучката му, докато я  води на вечерна служба в църквата „Св. Седмочисленици“. Използвайки смъртта му за примамка, обучените от съветските служби българи залагат близо 50 кг. тротил в църквата „Св.Крал“, сега „Св. Неделя“ и погребват под нея освен ненавижданите заради политическите им убеждения сънародници, така и много редови граждани, сред които и деца. Голяма част от тях агонизират дълго в софийските болници вследствие извършеното престъпление. 

Пропагандната хроника след 1944 г. описва терористичния акт в българския храм просто като внезапно срутване на покрив на църквата.
  Но това не е краят, а само началото на кампанията на болшевишките служби за 

подготовка на преврат и тотална власт в България

 Неслучайно събитията от 09 септември 1944 г. са считани за едни от най-дълго подготвяните и детайлно планирани в новата българска история. След атентата в „Св.Неделя“ следват множество убийства на кметове и лица от политическия живот. За сведение от наставляваните от Москва комунистически дейци в България са убити около 800 общински кметове, при наличие на 3000 общини в страната ни. Опитите за дестабилизация на царството са непредвидими, асиметрични, с характеристиките на вирусно заболяване. Никой не е защитен от действията на своите сънародници, следващи доктрината на СССР. Много българи са убити без причина, други, за които такава все пак е открита, са подложени на нечовешки мъчения. Историческите сведения говорят за разчленявания и съвременни мъчения, които да послужат за назидание на всеки несъгласен, който трябва да очаква с нетърпение идването на съветска власт. И все пак след окупацията на Червената армия в България никой не си прави илюзии, че методите на радетелите за Съветска власт ще се променят. Малцина са изненадани и от присъдите и жертвите на Народния съд, но историците за 30 години след 1989 г. така и не откриха достатъчно време да разкажат на народа за истинското лице на този антинароден процес.

  И след 1989 г. Руската федерация отказва да се раздели с влиянието си у нас. Като износител N1 на организирана престъпност в края на ХХ в. тя изпрати тук своите изявени „инвеститори“, които десетилетия наред перяха парите си в различни сфери на икономиката. По модела на Русия след перестройката организираната престъпност и корупцията на всички етажи на властта у нас замениха всяка надежда за демокрация и икономическо развитие до края на 90-те, а „демокрацията” настъпваше у нас по руски модел.

  Изглежда сякаш през ХХI-я век българите проглеждат, а България все пак има шанс да среже прикачената й пъпна връв с Русия, а отношенията между двете държави  да станат по-практични и в български интерес. Би било справедливо да е така, защото опитите за налагане на „братска любов“ са коствали вече много животи и разбити съдби. Обръщайки гръб и отказвайки да помним описания целенасочен терор, ние го легитимираме цинично като едно справедливо и приемливо отношение към България.