Койо Коев,  Атлантически съвет на България

До днес в историческата наука малцина са поставяли въпроса “Защо Съветският съюз участва във Втората световна война?”. Всеки разумен и безпристрастен изследовател би задал този въпрос и към себе си, и към хората, които десетилетия наред изучават тази война. Написани са стотици книги за ВСВ, най-много в СССР и Русия, но точните отговори се броят на пръсти.
Елементарната логика ни насочва в посока, че Съветският съюз е имал свои цели, които започва да реализира с помощта на Германия. Не случайно двете тоталитарни държави започват осъществяват плановете си съвместно и по взаимна договореност.
Недвусмислената позиция и на покойния СССР, и на днешната Руска федерация е, че Съветският съюз се е борил срещу “германския фашизъм”, “германския нацизъм” или срещу “германския хитлеризъм (хитлерофашизъм)”. В крайна сметка СССР е победил и фашизма, и нацизма, и даже „хитлеро-фашизма”.
Нека да приемем съветско-руската теза за единствена, напълно справедлива, честна и правилна. Но възниква логическият въпрос: “Кога Съветският съюз си е поставил целта да се „бори” срещу фашо-наци-хитлеризма, да го победи и да освободи други европейски държави?”.
От този въпрос официалната съветско-руска политика, пропаганда и историография бягат като дявол от тамян. Документ като “План за борба срещу германския фашо-наци-хитлеризъм” няма. Няма и документ като “План за освобождаване на европейските държави от германския фашо-наци-хитлеризъм”. Налага се единственият логичен извод: че СССР се е борил срешу “германския хитлерофашизъм и нацизъм” без никакви планове, без политически и военни цели, като е импровизирал в зависимост от ситуацията.

Да приемем, че е така. Нека да погледнем подготовката на Съветския съюз за участието му във Втората световна война (ВСВ). Тя е осъществена изключително бързо, при това с помощта на хитлеристка Германия. Неумолимите факти са изложени в двустранния “Договор за ненападение между Германия и Съветския Съюз” от 23 август 1939 г. В текста на документа и в секретните протоколи  отсъстват каквито и да било съветски намерения за “борба” и за “освобождение”.
До този момент няма публикувани документи за

съветски освободителни планове

Не са предоставени такива от съюзници и от държави, с които СССР води активно сътрудничество по време на войната: САЩ,  Великобритания, Франция, Турция, България, Югославия…
С други думи, до началото на Германо-съветската война на 22 юни 1944 г. СССР не е планирал въоръжена борба срещу нацизма, фашизма и хитлеризма в Германия. До началото на войната между тоталитарните съюзници съветското правителство (СНК) изобщо не заема абсолютно никаква позиция относно доминиращата идеология в Германския райх, сякаш те (фашизмът и нацизмът) не съществуват и чак след началото на въоръжения сблъсък между довчерашните съюзници избуяват най-внезапно. 
Нека да приемем, че СССР наистина е изпълнил мисията “Освобождение на Европа от нацизма, фашизма и хитлеризма”. Но към 23 август 1939 г. той изобщо не е знаел, че ще му се наложи да изпълнява подобна мисия. На 17 септември, когато Съветският съюз заедно с Германия напада Полша, съветското ръководство също няма нагласа за подобна бъдеща дейност.
На 28 септември 1939 г., когато СССР и Германия подписват втория съюзнически “Германо-съветски договор за дружба и границата”, също не е заявява подобна цел (мисия). На 30 ноември 1939 г. Съветският съюз напада Финландия, но и при тази военно-политическа операция не е оповестено подобно намерение. 

През юни 1940 г. СССР започва окупацията и съветизацията на Естония, Латвия, Литва, Северна Буковина и Бесарабия. Но и при тези операции съветското правителство не замисля и не планира “борба срещу нацизма и фашизма”.
През октомври-декември 1940 г., при дипломатическите сондажи на Съветския съюз с Германия, Турция и България, също няма следи от такова планиране. Към 13 април 1941 г., когато СССР подписва двустранен договор и с Япония (член на Тристранния пакт), също не са декларирани  намерения за “борба срещу фашизма и нацизма”.
Това е периодът, когато Вермахтът напада и окупира двете кралства на Балканите (Гърция и Югославия, 6 април 1941 г.). Техните правителства подписват с Германия Акт за капитулация, който е признат от съветското правителство. СССР прекъсва дипломатическите си отношения с Гърция и Югославия и екстрадира техните посланици. 
СССР не само не предвижда съпротива срещу фашо-хитлеризма, но е съпричастен с германската агресия. Декларацията на СНК, предадена от ТАСС и Радио Москва на 14 юни 1941 г., категорично доказва съветската позиция. Преди публикуването на декларацията председателят на НКИД (Народния комисариат по външните работи) Вячеслав Молотов поканва германския посланик  Вернер граф Шуленбург в канцеларията си и лично му прочита документа.
Генералният извод от беглия анализ на съветско-германските съюзнически отношения е, че както преди началото на Втората световна, така и преди Германо-съветската война СССР не е знаел (и не е проявил интерес), че ще му се наложи

да освобождава която и да било държава от “германския нацизъм, фашизъм и хитлеризъм”

Да допуснем, че Съветският съюз тайно е планирал война срещу “германския нацизъм”, за да изненада противника и битката да бъде по-ефективна и краткосрочна. Но след победата над хитлеристка Германия или още в хода на Германо-съветската война съветското правителство също не изисква и Генералният щаб на РККА не разработва план за подобна “борба”. 
До днес не е намерен и публикуван такъв план или програма и на Върховния Съвет на СССР (парламента). Би било изключително престижно за всяка държава, замислила такава борба, да докаже, че действително е желала да изпълни подобна достойна морална и хуманна мисия.
След края на войната десетки съветски политически дейци и военоначалници написаха мемоари за ВСВ и ГСВ, но  никой не посочи съществуването на подобни намерения, планове или действия от страна на СССР. Липсата на такива планове категорично бе доказана от спомените на Вячеслав Молотов. Той е последният човек, който няма как да не е знаел за разработването на подобни планове, за устни заповеди, писмени нареждания, съвещания, намерения, препоръки и пр. от страна на СНК и лично от Йосиф Сталин.
Самият Сталин до смъртта си през март 1953 г. достатъчно ясно потвърждава отсъствието на такива планове. Допълнителни и солидни доказателства предоставят и спомените на личния преводач на съветския диктатор Валентин Бережков, бивш дипломат в съветското посолство в Германия, отлично владеещ английски и немски език.

Неумолима е логиката на събитията, която доказва обективните намерения на Съветския съюз във войната. Окупацията на източно-европейските държави, последвалите комунизация, съветизация и тотална доминация на СССР за 45 години са най-силните  и необорими доказателства.
Показателен е примерът с Германия. След войната и окупацията СССР наложи в източната й част комунистически режим и създаде държава, коренно  различна от западната й територия, неокупирана от Съветите.
Едва ли Съветският съюз е планирал комунизирането на Източна Германия след края на ГСВ. Точно обратното: Сталин замисля, предвижда и планира съветизация и комунизация с последваща тиранична доминация над Германия и над другите жертви на съветската агресия още преди ГСВ, както и преди ВСВ.

Но най-показателен е случаят с Полша. След като тя е разсечена, победена и разделена през октомври 1939 г., СССР и Германия взаимно признават този акт, формират и признават съветско-германска граница, каквато до този момент не е съществувала. 
Но когато през пролетта на 1945 г. Съветският съюз изтласква германските войски, той нарушава собствените си документи и териториалния статус  по отношение на Полша и бившата съветско-германска граница. След като окупира западна Полша, която е признал през октомври 1939 г. за част от хитлеристкия Райх, Сталин формира съвсем друга държава, която няма нищо общо с Полската република до 28 септември 1939 г. Следователно целта на СССР във ВСВ съвсем не е била “Освобождение от Германския нацизъм, фашизъм и хитлеризъм”, а 
окупация и комунизация на прегазените от Червената армия държави.

Накрая нека да разгледаме случая с Царство България. Отношението към страната ни представлява

лакмус за цялостната политика и стремежи на Съветския съюз

От географска и политическа гледна точка, България по никакъв начин не е могла да бъде пречка за интересите на СССР. Ето няколко доказателства:
1. Царство България не е съседна държава на Съветския съюз и няма териториални претенции към него.
2. Територията на България е 200 пъти по-малка от тази на СССР.
3. Населението на България е 40 пъти по-малобройно от съветското.
4. Българските войски са 36 пъти по-малобройни от РККА.
5. Въоръжението на Българската войска в сравнение с Червената армия не подлежи на сравнение, особено по количество.
6. Природни богатства, суровини, горива, метали, материали, промишленост (особено военната) в СССР са трудно сравними по мащаб. 
7. Военновъздушните сили и Черноморският флот на Съветския съюз разполагат с огромна спрямо България ударна мощ.
8. Царство България никога не е водило антисъветска политика по нито един критерий. Такава политика не е била желана, предвиждана или извършвана от българските власти (цар Борис, Народното събрание, правителството).
9. По време на двата периода, когато СССР и Германия са съюзници (23 август 1939-22 юни 1941 г.) и когато са противници (22 юни 1941-8 май 1945 г.), Царство България неизменно подържа дипломатически отношения както с Германия, така и със Съветския Съюз. От есента на 1939 г. до началото на Германо-съветската война три български правителствени делегации посещават СССР и една съветска делегация пристига в Царство България.
Каква политика води България спрямо Съветския съюз по време на ГСВ? Абсолютно същата: нашата държава спазва “военен неутралитет” спрямо СССР; не изпраща дори символично количество войски срещу СССР; издържа две съветски дипломатически мисии, като ги осигурява с храна, електричество, гориво, охрана и др.

Съветските дипломати и особено посланикът Александър Лавришчев напълно безпрепятствено (!) изпълняват задълженията си. През 1941 г. Съветският съюз е толкова удовлетворен от политиката на България, че само през периода януари-май издава четири декларации на СНК по различни въпроси, включително за разширяване на двустранното сътрудничество. Съветското правителство изразява желание и да открие три нови представителства у нас.

Малко по-рано, през ноември 1940 г., СССР иска от българското правителство да му предостави две военноморски бази, като едната задължително да бъде в Бургаския залив. При тези двустранни разговори на заместник-председателя на НКИД Аркадий Соболев (прословутата Соболева акция) с наши дипломати не става дума за никакви съветски намерения за “борба” срещу фашизъм и нацизъм.
Желанието на Съветския съюз да разположи военни бази в несъседни държави говори за съвсем други намерения, но не и за бъдещо “освобождение”. 
Още от времето на В. И. Ленин нескривана и постоянно провъзгласявана цел на съветската политическа и военна доктрина е била и остава 

“Унищожаване на капиталистическите, империалистическите и колониалните държави с последващо насаждане на комунизма в тях”

 С тази цел СССР създава най-мощната шпионско-терористична организация, известна като Комунистически интернационал.
Но какво става? СССР влиза във Втората световна война като съюзник на Германия, която според съветската пропаганда е „капиталистическа” и „колониална” държава. След като двете страни стават противници на 22 юни 1941 г., Сталин има за съюзници Великобритания и САЩ, които според болшевишката идеология също са капиталистически държави, а Великобритания е и „световен колонизатор”. Така че и в тези изменчиви критерии лъсва подлата и лицемерна същност на сталинския болшевизъм.
След 1964 г. СССР и РФ днес честваха и отбелязват само победата на Съветския съюз над Германия. Победите срещу Полша, Финландия, България и Югославия не само че не са чествани, но даже не се споменават. И тенденциозно, и конюнктурно.
Поради подобни причини и „последователна” съветска и руска политика Русия ознаменува с мълчание победата на СССР срещу Япония през септември 1945 г.
Налага се най-логичният и справедлив извод: днес Русия не отбелязва съветските „победи” срещу страните, спрямо които СССР е бил агресор, а увековечава единствената победа срещу държава, чиято жертва първоначално става сталинският СССР.